Storytel Book Club с Мария Касимова-Моасе

А: Много се радвам да ви приветствам в поредния епизод на Storytel Book Club. Това е една много любима за мен колаборация между Storytel и АртАкция, а днес съм изключително радостна, че срещу мен стои Мария Касимова-Моасе, с която можем да си поговорим за втория сезон на „Записки от Шато Лакрот“. 

Мария, както неведнъж съм ти казвала, познавам хора, които след като приключиха книгата, спешно започнаха да я четат отново с аргумента, че просто след това добро чувство, което остава в края на книгата, имат нужда то да продължи и тъй като не знаят към коя история да посегнат, посягат към тази. Много се радвам, че можем да си поговорим и честито за това, че вторият сезон вече може да бъде чут в Stoytel. Преди да започнеш да ми разказваш какво точно можем да очакваме, бих искала да ми споделиш малко повече за срещата ти с Богдана, която е не само приказна актриса и чудесен глас, но както ти казах в предварителния ни разговор, наистина мисля, че прави представяне за Оскар в „Записки от Шато Лакрот“. Някак си успява да обживее всички персонажи толкова добре, така че да ги чуваме с различни гласове. Много е любопитно, че когато главната героиня говори, поне аз се чувствах така, докато слушах първия сезон, имах чувството, че говориш ти, нейният глас много прилича на твоя. Разкажи ни малко повече.

М: Ние с Богдана се знаем от незнайно колко време, въобще не мога да се сетя кога сме се запознали, но имам чувството, че винаги съм я познавала. Тя е забележителен човек, изключително смешна, в онзи много хубав смисъл, в който употребяваме тази дума. Аз смятам, че ние с нея много си приличаме и по физика, мога да кажа, дребни женички, енергични, и може би и по характер, от това, което аз забелязвам у нея. Много отговорна, по онзи тип на отличничката от нашето време, когато всичко трябваше да се прави в срок и по най-добрия възможен начин, което невинаги е хубаво, но може би точно заради това, когато изобщо започнах да пиша този аудиосериал, в главата си вече имах нейния глас и някак не съм си представяла друг човек, който да чете нито първата, нито втората част. Естествено, след първата част, тя много се притесни за втората, защото там има нови герои, има моменти, в които пет различни характера, и всичките нови, се събират на едно място и тя трябва да ги обиграе, обживее, така че хората да чуват различни персонажи. В този смисъл ние първоначално така работихме и по първия сезон, сега и по втория. Аз ѝ пращам снимки на героите, така както на мен са ми изглеждали в главата, докато съм писала за тях. Така тя има идея за това и много ѝ помагаше, тя самата твърдеше, че е така. В момента, в който чух наистина как е записала гласовете, усетих, че им е придала различни гласови характеристики, кой „шъшка“, кой има заекване… намерила е начин как да ги различи и наистина по свой особен начин, довършва този сериал, прави го такъв, какъвто той е за слушане. Вече един ден, когато излезе като книга, всеки ще може да чува гласовете сам за себе си.

А: Това е наистина много важно, защото всеки един от героите звучи различно и още със съвсем първата фраза, още с първия звук, който пристига при слушателя, човек знае кой говори, с кого говори и е наистина много вълнуващо и много смешно изживяване. На мен ми е трудно да посягам към забавни книги и някак си все се завирам в по-драматични и сериозни четива, в които откривам много дълбочини, големи отговори, много страшни въпроси, но когато слушах първия сезон, с много приятна почуда открих, че се смея с глас. Едно от най-големите качества на историята е това, че абсолютно всеки един от нас и всеки около нас има поне по една такава сюжетна линия в живота си, поне по един подобен такъв спомен за сблъсъка между нас, такива каквито сме си и другите, които са малко, как да кажа…

М: Такива каквито те са си.

А: Такива каквито те са си. Знам колко много и слушателите и читателите чакаха втората част. Случвало се е да ни питат: „Има ли как да помолите Мария по-бързо да напише продължението?“ Дали може мъничко да повдигнеш завесата? Какви приключения ни очакват и кои са новите персонажи, които се появяват?

М: За мен самата беше много голямо удоволствие да пиша втория сезон. Закъснях поради факта, че както знаят повечето хора, реших да осъществя гражданските си амбиции и се явих като кандидат за вицепрезидент миналата година. Това, естествено, отложи с два месеца всякакви други ангажименти, които бях поела, а след това ми беше нужен един очистителен цял месец, в който някак да мога да се върна към себе си и към всичко, което обичам. Но ето на, написах аудиосериала и той ми беше след този очистителен месец, това да го довърша и да се върна към него беше много приятно чувство и много приятен начин на живот, особено след една такава много мърлява история, каквато е всяка една кандидат-президентска или изобщо политическа кампания. Така че в този сезон включих много нови хора и най-важното е, че сега французите идват в България, за това и подзаглавието на този сезон е „Записки от Шато Лакрот: Резиденция „Злокучане“, защото нека да видят и те какво е когато попаднат в среда, която не им е позната. Така че леля Дочка и лелинчо Тривчо имат приятната задача да посрещнат сватовете. Помним от първия сезон, че Калина обяви, че е бременна, така че тук ни предстои раждането. Имаме и много симпатични нови персонажи, защото нито едно българско село не може да бъде достойно описано, ако не включим основните чешити и в случая срещаме учителя и попа. Попът е леко измислен поп, нарекъл себе си отец Архимедий, имаме и бивш учител, който е наречен от съселяните си бай Митѐ Интеуекто. Да припомним, че в шопския диалект в този район около Самоков, хората казват едно твърдо „л“, което звучи като „уъ“, така че съм спазила и това. И има една невероятна сладка мила нова жена, която се казва Кака Маца Хърбата. Около нея също има доста приключения, около които са замесени както поп Архимедий, така и бай Митѐ Интеуекто. Появяват се също, разбира се, любимите Станислас и децата му от първия сезон. Няма да видим испанската двойка Мерцедес и Раул, защото и те си имат лични неща, които трябва да преживяват, ще ги разберат слушателите и читателите един ден, като съпреживеят тази история. Много ми беше приятно да включа и една циганска група. Аз много обичам циганския етнос, много обичам тяхната култура, обичам техния начин на живот, тази свобода, която принципно носят, една такава много симпатична радост, непредубедена радост от всичко и в същото време абсолютно непредубедено страдание, когато това се налага. Тези крайности много ми допадат и ми беше приятно да ги включа, още повече, че освен, разбира се, чувството за хумор, което всеки един ром, който притежава чувство за хумор, ще усети спрямо тях, аз по никакъв начин не им се подигравам, напротив, но освен това има и, според мен, една много симпатична социална жилка, далечна, която хората ще я усетят. Така че приключенията са много, в едно село могат да се случат невероятни неща, включително много европейски проекти, много политически агитации, така че има какво нашите слушатели и читатели да съпреживеят с моите герои.

А: Е, ако не европейски проекти, какво друго може да се случи в едно село…

M: Какво друго в една европейска страна, в едно европейско село, каквото е Злокучане.

А: З жалост все още не съм чула втория сезон и с известна тъга и страх искам да те попитам това ли е краят?

М: Мисля си, че е добре това да е краят, защото от тук нататък е много предвидимо. Бяха на едно място, бяха на друго, може би сега всички трябва да са на трето. Не съм много сигурна, че това ще доведе до нещо толкова забавно и смешно, колкото бяха тези две части. Обикновено хората след първата част на сериал очакват втората да не е толкова добра, но когато тя е добра, казват „е не, не, третата няма как да е“ и обикновено от там нататък нещата започват да се размиват.

А: Обикновено третата наистина не е толкова добра.

М: Може би имам друга идея за нещо смешно, защото виждам как смешното в България все още е считано за несериозно, тоест не толкова стойностно, това имам предвид, когато казвам несериозно. То естествено, че е несериозно, след като е смешно, но това не означава, че няма стойност и като че ли за нещо с литературни качества винаги се говори, когато то е сериозно, дълбоко, трагично, вътре са едни такива дълбокомислени изводи и преживявания на героите, което е супер, но аз мисля, че през смеха и през сатирата могат да се кажат много неща. Едно време баща ми, комедийният актьор, казваше: „за артиста е много по-лесно да разплаче публиката, отколкото да я разсмее“, защото разплакването става много по-лесно. Гледаш втренчено прожектора, тръгват ти сълзи и хората реагират, но ако не си искрен в смеха и в сатирата си, и то по един много специфичен начин да го предадеш без ти сам да си се хилиш на майтапа, можеш да паднеш просто веднага. Държиш се на ръба на един бял лист. Освен това харесвам възможността да пиша и смешни, и несмешни истории, защото в края на краищата и ние хората сме такива. И аз съм колкото смешен, толкова и сериозен човек.

А: И разбира се, макар и това да е вероятно огромно клише, особено в последните години, в които какво ли не се случи и продължава да се случва, струва ми се, че е хубаво да си позволяваме да се смеем, не е престъпление да се смеем, това не ни прави по-несериозни или по-глупави.

М: Напротив даже, да…

А: Все пак допускам варианта, че е възможно да ни слушат, както и да прочетат това интервю, хора, които не са се срещнали със „Записките“. Ако трябва да разкажем на непознат читател или слушател за какво се разказва в „Записки от Шато Лакрот“, в няколко думи, за какво се разказва? 

М: „Записки от Шато Лакрот“ са записките на една българка на приятната възраст от около 40 години, която има втори брак с французин и заедно двамата преживяват всички неудобни ситуации, които следват от срещата на едната култура с другата, на едното семейство с другото, на едните очаквания с другите. Но всички те са едни прекрасни, мили, добри хора, които и аз самата много обичам като автор, които преживяват всичко това със смях, защото между тях има любов.

А: Благодаря ти много, Мария! Пожелавам приятно слушане на всички, както и по-късно, приятно четене, когато държим книгата вече в ръце.

М: Чудесно ще е! От Богдана знам, че нейни приятели психиатри препоръчват книгата на своите пациенти, а те дори не са психотерапевти, а психиатри! Изписват лекарства на хората и накрая им пишели в рецептата „и изслушайте или си купете „Записки от Шато Лакрот““. Това за мен е най-голямото признание.

А: Мога да потвърдя без да съм психиатър или психотерапевт, че наистина тази книга събужда едно такова съвсем чисто чувство на смях и радост, и то смях, който е неподправен, който не се подиграва на никого, а е просто радост и забавление от тези хора, които са такива каквито са и нищо по хубаво от това. От името на всички читатели и слушатели, както и от името на издателството и на Storytel, благодаря ти, че един ден си седнала и си решила да разкажеш тези истории и да ги напишеш.

М: О, и аз благодаря, защото идеята дойде от Stoytel, а пък издателството е така добро да издава тази история и като книжно тяло, така че това е наш общ продукт. Да му се радваме и да му се смеем!