Винаги съм си мислел, че очите ни кадрират

Валентин Славеев е роден през 1994 г. във Враца. Завършва философия и магистърската програма „Изкуства и съвременност“ в СУ „Св. Климент Охридски“. За стихосбирката си „Възможности“ печели Голямата награда в литературния конкурс „Боян Пенев“. „Панофобия“ е дебютната му белетристична книга, победител в конкурса на издателство „Колибри“ за нов български роман.

Целият спомен в книгата е сниман — кадър, обектив, близък план, камерата минава през стени. Каква е ролята на камерата в паметта? 

Винаги съм си мислел, че очите ни кадрират - livestream. Така работят спомените при мен. Помня атмосферата, посоката на светлината, колко е било топло или студено. В началото на книгата, в интрото - както си го представях, каня читателя да бъде моя оператор, да следи, да носи камерата. Тя се оказа персонаж, какъвто е и този, който наблюдава (чете) историята ми.

В романа тялото е архив на негативните психически преживявания: петте операции, болни зъби, алергии. Какъв би бил архивът от положителни преживявания? Той отново ли е физически?

Негативните психически преживявания нямат външни белези. Техният носител са книгите. Не само моята, а и на онези, които така преработват невидимите белези. По отношение на видимите, които споменавате - те са само резултат от отхвърляне на собственото ни тяло, заради преживелиците ни. За архив от положителни преживявания май не мога да говоря обективно. Аха да ги хванеш - в снимка, в спомен, в усмивка и те са си тръгнали. 

Ultra 4.0.3 казва, че целта не е да се лекува емоционалният заряд, а да се постигне функционалност. Кой определя какво значи „да функционираш адекватно“?

Собственото ни тяло. Ако то е в покой, ако тревогата я няма, значи сме пуснали спокойствието през вратата. Опитах се да изведа дефиниция на функционалността през това да не сме самосаботирали себе си през физическото. Ако то отказва да ни слуша, значи сме допуснали редица грешки в психическото.

Иска ми се да има регулатор на адекватното функциониране и когато то излезе от ритъма си, някой да може да каже “стоп - имаш нужда от време за себе си”. При мен така се случи. 

Стихотворенията са различен регистър — по-плътен, по-фрагментарен. Как решавате кое да бъде разказано в проза и какво поетично? 

Там, където не ми стигаха думите, където действието искаше логика, подчинение на действителността на романа, тогава просто тръшвах вратата на собствените си скоби и отивах в поетичното. Ето там се спускаше най-гъстата мъгла, от която звучеше музика, свирена на живо - епична, без вокали. Разбира се, там най-много се плачеше.

Стихотворението за инсталацията в СГХГ описва произведение, което не съществува. Героят настоява, че текстът го прави съществуващо. Достатъчно ли е да опишеш нещо, за да го има? Как работи тази теза в нашата действителност на дезинформацията? 

Това стихотворение е много важно за мен самия. Сънувах инсталацията. Написах текста. По-късно, може би месеци след това, телефонът ми се предаде и инсталацията остана в него. 

После я сънувах отново. И съвсем естествено, текстът отново се изля. Питах се дълго време тази идея моя ли е, кое мое аз си я представи. Толкова бесове има в нея, толкова е истинска в главата ми, че исках да споря за нея в книгата. Ситуацията е, че художествено произведение във формата на текст, създава друго художествено произведение под формата на инсталация - в конкретна зала, на конкретно място, с детайли. Как да не съществува - има текстов документ за нея, има въображение, което може да си я представи и описание, което да накара читателя да я види. Досущ като пърформанс на Марина Абрамович, който има име, който се случва на конкретно място, в конкретно време, с наблюдатели. От него какво остава, освен документи?

Колкото до дезинформацията в наши дни - когато говорим за изкуство, полетата нямат брой. А за “фактите” - трябва ни само критично мислене. 

В книгата има цял плейлист — Керана и Космонавтите, Rosalía, Сам Смит, Хари Стайлс. Музиката структурен елемент ли е, или е част от характера на персонажа?

И двете. Музиката беше атмосферата на автора. Функционираше като спусък. Пусках я и пишех. Колкото е моя, толкова е и на героя. Колко сме един и същи човек, може би е ясно. Но и двамата обичаме музиката на Керана и Космонавтите, заради шамарите, Rosalia сякаш беше у дома, а Сам Смит е бил мой събеседник цяло лято с миналия си албум. Естетиката на Хари Стайлс е някак представа за героя ми. Различен, съвременен, но и особен. 

Протагонистът се страхува, че никога повече няма да може да чете. След тази книга какво Ви се чете?

Споменавате много страшен момент от биографията на героя. Това беше някакъв изродски край на възможността за съществуване. За щастие, той вече може да чете. И си е приготвил 6-7 заглавия, от които, най-отгоре са “Десет пиеси” на Яна Борисова.

Валентин Славеев Панофобия Колибри дебют белетристика