Storytel Book Club с Димитър Николов

Фотограф: Владимир Карамазов

Днешният гост на съвместната рубрика на АртАкция със Storytel е много любопитен и интересен. Срещам се с актьора Димитър Николов, с когото обаче няма да си говорим за читателското и слушателското изживяване, а за нещо още по-вълнуващо - четенето на текс за аудиокнига. Обсъждаме “Черният Обелиск” на Ремарк - безспорно една от най-великите книги, болезнено актуална и днес за жалост… 

Здравейте и много благодаря за поканата. 

Димитър, ако разбирам правилно, това е твоя първа среща с аудио формата. Разкажи ни малко повече за началото и за потапянето в океана, наречен Ремарк.

Всъщност това не беше първият текст, който записах, но беше първото голямо произведение, което ми възложиха. Когато застанеш пред подобно произведение и подобен автор, буквално блокираш. Не мисля, че имам особено голям опит с аудио записите до момента. Това е един изцяло нов и изключително интересен свят. За мен това са срещи с книги, които съм чел преди години. Да речем “Черният обелиск” и “На западния фронт нищо ново” вероятно съм ги чел, когато съм бил едва 14-15 годишен. Сега, когато ги препрочитах за Storytel, си дадох сметка колко малко съм разбирал тогава. От друга страна съм откривал някакви аспекти от книгите, които сега може би остават леко встрани от фокуса. Но така е с всяка книга, която препрочитаме.

Ти каза, че “Черният обелиск” е много актуална днес. За жалост е така. В контекста на войната и хората, които живеят на ръба и преживяват ден за ден поради настъпилата инфлация. Има една линия, която много ме вълнува и в която според мен самият Ремарк е вложил много. Част от действието се развива в психиатрична клиника и манастир и смятам, че тази чупливост на съзнанието  в днешно време остава прикрита под някакви пластове на ежедневието, в което живеем. Тъкмо тази ранимост не се изкарва на показ, защото често се смята за нещо вредно или нещо, което не трябва да излиза на бял свят. Иначе… да стоиш пред микрофона на Storytel е голямо удоволствие и в същото време голяма отговорност. 

И вероятно много голямо предизвикателство…

Да, голямо е. Трябва да седнеш и да си помислиш как да предадеш един текст, без да прекаляваш със своя прочит. Много е тънка линията и лесно може да се прекрачи. Дори и това, че гласовете трябва да се различават и не трябва да става съвсем куклено и да се преиграва (разбира се, нямам нищо против кукления театър). Трудно е да се намери идеалният баланс, дори не знам дали е възможно, но винаги съм се стремял. Авторовата реч е по-лесна. Наративът ми се струва съвсем обозрим и постижим.

Ти си актьор и работиш с лице, глас, тяло. Озвучаването на филм е различно и сякаш позволява кокетничене, особено ако е анимация. Пък тук сте ти, Ремарк и слушателите. И вероятно голяма част от тях ще се запознаят с текста през теб. Разкажи ни повече за предварителната си подготовка преди записите.

Още в академията винаги ми е било трудно с дублажа, много е различно. Там работиш с нещо, което вече е направено и трябва само да го озвучиш. Огромен респект към всички, които се занимават с дублаж в България, защото са страхотни професионалисти. Мисля, че моментът на прочита е някакъв вид лична интерпретация. За мен това е по-лесно, защото по някакъв начин мога да си помисля предварително накъде ме води текстът и каква е динамиката. От тази гледна точка често тръгвам от разказвача.

При Ремарк много точно са представени героите, той ти дава ключове за това как би звучал персонажът. Поне на мен ми е лесно да си го представя и да допусна как би говорил. Действията са на лице, имената и историята им също помагат. Много ме кефи, че колеги успяха да ме светнат да си запиша всеки глас в една папка. Номерирам и ги озаглавявам. Когато четеш голямо парче, каквото е “Обелискът”, понякога на 30-ата страница се появява персонаж, който фигурира в първите 15 страници, но след това го няма. Това е много полезно. Успяваш да ги създадеш, подобно на игрите, в които си избираш с кой герой да играеш. После просто си го пускаш и се връщаш. Лично аз залагам на посланието, което искам да предам. Много е важен и наративът. Случвало се е да записвам и поезия, но там е друго. При прозата трябва да има някакъв основен скелет, на който да се гради другата част, която е привнесена в историята. 

За пръв път си давам сметка, че освен изчитането на текста, имате отговорността и да си познавате персонажите и това с какъв глас говорят. По мои наблюдения в Storytel слушат не само хора, които са твърде заети и им се налага да, но и нови млади читатели, които за пръв път се сблъскват с тези произведения. Знаем отлично, че децата се плашат, когато виждат големи томове за лятната ваканция, пък ми се струва, че когато могат да чуят книгата, заплахата е по-малка, преживяването по-приятно. 

Според мен това е много удобна платформа за всички, които имат много работа. Сред моите приятели има такива, които пътуват супер много, по цял ден са в колата и това им е много полезно. Имам племенник, който в момента е в трети клас и осъзнавам, че по някакъв начин съм отговорен и съм част от израстването на човека като личност. Не е без значение и не е все тая. Ако едно време сме могли да гледаме “Кръстникът” наведнъж и да му отделим 3 часа без проблем, сега го гледаме на три пъти по час. Все повече форматите намаляват като време, за да може да се запази концентрацията. Всичко е трейлър и синопсис на реалното. Консумираме все по-съкратени форми. Това по някакъв начин и за мен беше урок и ми запали страстта да чета така, както едно време съм чел. С цялата тази информационна атака тотално губиш концентрация и не можеш и за половин час да седнеш да четеш. Сега си давам сметка, че първо има неща, на които не съм попадал, второ преоткривам книгата и трето си възстанових способността да мога да  да чета и да правя само това, нищо друго. Мисля, че било увлекателно и за по-млада аудитория. Ако ние сме учили глави от книги, днес децата учат страници от главите...

А това лишава децата от възможността да проследят едно произведение в пълната му цялост. 

От дете много мразя да гледам трейлъри на филми. А имам приятели, които изказват мнение за филм, базирайки се само на трейлъра. Това само по себе си е вторично.

Има ли текст, който си мечтаеш да прочетеш или такъв, от който те е страх и смяташ, че би бил твърде голямо предизвикателство?

За страх, винаги ме е страх. Не се измъквам, но винаги е треперливо. Не съм голям фен на хорър и трилър… Стивън Кинг се отразява на психиката ми по друг начин. Чисто психологически нещо негово би ми представлявало трудност. Иначе някога много бих искала да прочета “Спасителят в ръжта”.

Има ли нещо, което не те попитах?

Да, а е важно. Покрай Storytel има изключителна приемственост. Случва ми се да общувам с хора, които са слушали неща, макар и да не са с изцяло положителен коментар. Скоро примерно разбрах, че съпругата на колега от театъра слуша “Обелиска” и много й харесва. Освен това имах възможността да запиша две стихосбирки на Елин Рахнев. Срещнахме се по друг повод и му се представих, защото не се познавахме преди това. Много се зарадва и това беше голямо удоволствие за мен. Да имаш възможност да общуваш с хора, които са ти поверили собственото си произведение! А това е голямо изпитание, като да репетираш пиеса на жив автор. Плюсовете са страшно много. От лична гледна точка това е много полезен опит. 

И най-вече жанрово няма ограничения и всичко е на един клик разстояние. Много ти благодарим и се надяваме скоро да се срещнем пак.

Много благодаря за поканата. В „451 градуса по Фаренхайт“ основната тема е изчезването на книгите. Смятам, че Storytel трансформира начина на комуникация между книгите и читателите.