100 години от рождението на Алън Гинзбърг

Книгата „Вой“ излезе през втората половина на петдесетте години и беше продадена в тираж, незапомнен от времето на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Днес според мен това би било невъзможно за която и да е книга с поезия. Изглежда, поезията все повече се превръща в камерно изкуство. Публиката ли се е променила и коя е причината за тази промяна?

Мисля, че грешиш. Ако някой напише книга, която е толкова нова и изобретателна, колкото „Вой“, смятам, че ще се продаде също така добре. Не трябва да забравяме обаче, че поезията не е само писано слово. Някои от най-добрите лирически произведения са песни. А някои от най-красивите песни в света са го обикаляли целия по няколкостотин пъти на ден. Сред тези песни и стихове, които се пееха и рецитираха от милиони хора, са ранният американски блус, песните и стиховете на Робърт Джонсън (през 20-те и 30-те години), песните и стиховете на Боб Дилън, изключителните стихове към песните на Джон Ленън и Пол Макартни като „Сърджант Пепър“ например. Те се помнят и се пеят от хората. Така че, ако разгледаме поезията от Омир и Сафо, през менестрелите, бардовете и традиционните устни изпълнители, ще открием, че има много стихове, които са познати навсякъде по света, на всякакъв език, не само на английски. Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да променя света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократическия марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла, така както Боб Дилън, и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.

Как бийт поколението и поколението на цветята промениха света?

Бийт поколението по идея се интересуваше от темата за духовна свобода и в известен смисъл от новото съзнание или може би от възстановяването на старото съзнание, загубено по време на индустриалната революция. Това бе някакъв тип свързано със земята съзнание или, както написа Керуак: „Земята като нещо индианско“. През 40-те години Керуак използва фразата „нова визия“ или „ново съзнание“. Ето защо ние се интересувахме от изкуство, но и от изучаването на различните обществени класи, включително и „нарушителите на закона“ – т.нар. престъпна класа. Интересувахме се и от наркотици, главно марихуана и халюциногени, за да подсилим чувствата и мисълта си. Тези различни интереси доведоха до хомосексуалното освобождение или поне имаха дан в този процес. Смятам, че това бе стъпка към освобождението на жените и на черните. Аби Хофман през 1963 г. взе със себе си „По пътя“ и тръгна на пътешествие на юг. Хофман, който е радикален yippy (участник в Младeжката международна партия на народите), бе вдъхновен от това как Керуак преоткрива Америка и от оценката му за културата на черните. Той тръгна на юг към Бирмингам, към Алабама, за да подкрепи правото на афроамериканци да гласуват. После последва интеграцията между изкуството на бели и черни: от бибопа, блуса и културата на черните до американската поезия и проза, особено при Кeруак.

Освен това Кeруак, както и Гери Снайдър, Филип Уейлън, Майкъл Маклюър (трима поети от Сан Франсиско) въведоха в поезията темите за екологията и екологическото възстановяване още през 50-те години. Те са и автори на няколко брилянтни анализа върху полицейската държава, промиването на мозъци чрез средствата за масова информация и от двете страни на желязната завеса – както от страна на капиталистите, така и на марксистите.

Уилям Бъроуз повлия и влияе неимоверно много на целия рокендрол свят и до ден днешен. Той даде вдъхновение на много групи – „Ю Ту“, „Софт машийн“, Кърт Кобейн с „Нирвана“, „Клaш“, дори „Бийтълс“. Снимката на Бъроуз излезе на корицата на албума на „Бийтълс“ „Сърджант Пепър“ през 1965–66 г. И досега хора като музикантите от „Ю Ту“ и „Соник Ют“, като Дейвид Бауи – всички те отдават почит на Бъроуз заради възгледите му против полицейската държава, против унифицираното мислене, за преодоляване на повърхностното съзнание, обработено от масмедиите и правителствената пропаганда, за проумяването на психозата, която създават властите и политическите институции.

Съществува освен това идеята за „Силата на Цветята“ като опазване на природата, уважение към Земята, силата на тревата и зеленината. Това е осъзнаване на чувствената природа на човека, а не зъб за зъб, око за око. Това поколение въведе източната мисъл като постоянна част от западното мислене. Все още e в малцинство, но въпреки това спойката между източната и западната мисъл постепенно се увеличава. Смятам, че когато в България от санскрит се превежда „Бхагавадгита“, то това се дължи на бийт поколението. Негов принос е и преоткриването на Индия, Тибет, Китай, Япония, на Дзен и на тибетския будизъм и дори създаването на институции, които обединяват източното и западното мислене. Такъв е институтът „Наропа“, основан от един тибетски лама. Той харесвал поезията на Керуак, защото му напомняла йогийската поезия от XI век Миларепа – една спонтанна проява на интелекта. Идеята „Първата мисъл е най-добрата мисъл“ – това е истината.

Институтът „Наропа“ е този, в който ти преподаваш?

Да. От създаването му се навършиха 20 години. Той беше възприет в американската система и работи съвместно с университета „Джордж Вашингтон“ и Харвардския университет. Идеите на бийт поколението и на поколението на цветята са част
от темите, които ние преподаваме. Изглежда, те се приемат от средната класа. Все пак сега сме в положение, когато социалните идеи се обезценяват много повече заради пренаселването, хипериндустриализацията, хипертехнологиите. Те създават все по-голяма пропаст между бедни и богати, все по-голяма експлоатация от страна на богатите и бюрократите срещу работническата класа. Работа се намира все по-трудно. Многонационалните компании, изглежда, диктуват икономическия и интелектуален живот. Те, разбира се, притежават и средствата за масова информация. В известен смисъл светът сега е в много по-лошо положение в сравнение с 50-те години.

Казват, че краят на бийт поезията е дошъл, когато за първи път си сложил вратовръзка. Кога се случи това и отрази ли се то по някакъв начин на мисленето ти?

Погледни тази снимка – от 1956 г., когато написах „Вой“. Тогава носех вратовръзка. Този въпрос е безсмислен. За първи път си сложих вратовръзка на 12 години, но това не промени моето мислене.

Смяташ ли, че сега хомосексуалните имат достатъчно права?

В днешния свят никой не разполага с много свобода, включително и хомосексуалните. Хомосексуалните по-често се превръщат в изкупителни жертви, по-лесно се поддават на преследване. Евреите, хомосексуалните, циганите, чужденците – винаги се прави някакъв опит за набелязване на такива хора.

В Източна Европа има много такива примери.

Да, да. Имах приятел от Тбилиси – режисьора Параджанов. Виждали сме се и в Тбилиси, и в Ню Йорк и се разбрахме добре. Той е бил в затвора 15 години. 15 години, защото е хомосексуален! Подари ми няколко колажа, които е направил в затвора.

Но аз мога да говоря по-добре за Америка, oтколкото за останалия свят. Новите десни, теополитици, неоконсерватори, квазифашистки плутократи, които избрахме да ни управляват, призовават за война срещу това, което наричат „макгавърническа контракултура“. Тази фраза е комбинация от името на кандидата на Демократическата партия Макгавърн, думата битник и думата контракултура. Те дадоха ново определение на контракултурата, така както и на нормалната стара Демократическа партия. Те пренесоха смисъла на контракултурата – промените, които бийт поколението е предизвикало в света – върху цялата Демократическа партия. Тези промени повлияха на либерално настроените хора от средната класа, а десните сега ги отричат като „контракултура“. В това има известна доза истина. Но тази държава може да бъде въвлечена в някакво квазифашистко гонение на бедните, в по-голямо разделение между бедни и богати, към по-голямо разделение на класите, малцина богати хора, които ще живеят за сметка на труда и болката, експлоатацията на хората от целия свят.

Хората от върховете на средната класа в Америка, които все пак са малцинство, създадоха положение, при което благодарение на труда на много по-бедни народи получават евтини стоки. Това е трудова сила без профсъюз, без осигурена екологическа безопасност. Избухват големи пожари, подобно на тези в Азия – Китай, Сингапур, в Мексико. Новите споразумения НАФТА и ГАТТ не дават никакви гаранции относно рециклирането или изхвърлянето на отпадъци под земята, с което Русия и Америка се занимаваха дълго време. Сега тук имаме строги закони зa това. Но новите международни, мултинационални договори не дават тези гаранции, които САЩ имат срещу поразяването на природата. Смятам, че тези гaранции у нас не бяха много резултатни, но все пак са някакъв идеал.

Това, което ще се случи, е, че повечето американци ще стават все по-бедни, а мaлцина ще забогатяват все повече. Това може би ще се случи и в Африка, в Южна Америка, в Югоизточна Азия и вероятно в Източна Европа. Хората ще работят в мултинационалните корпорации при много незадоволителни условия, с много ниски заплати. Марксистката теория за войната между класите ще сe oкаже вярна в този смисъл.
В САЩ десните вече започнаха да проповядват идеи за расово насилие срещу чернокожите. Издават се нови книги, много от които от дясно насочената преса, в които се твърди, че чернокожите имат лошокачествени гени. Всъщност именно черната култура – блусът и рокендролът – предизвика триумф на американската култура по света. Най-великото изкуство, което американците са създали, е изкуството с афроамерикански корени. „Бийтълс“, Боб Дилън, рокендролът, който покори целия свят и се превърна в мултимилиардна индустрия, експлоатира интелекта на черните, без да им се отплати. Попаднали сме в много трудно положение, в което белите хора не признават определени видове изкуство за стойностно, а приемат за стандартен само механизирания компютризиран интелект. Смятат него за човешки стандарт, а не по-широкия, в смисъл на чувства, човешки интелект. Ако този критерий за интелект се включи в тестовете за интелигентност, то тогава вероятно ще стане ясно, че черните имат много по-дълбоки възприятия. Концепцията на „Вашингтон Пост“ и „Ню Йорк Таймс“ обаче изключва този смисъл на интелигентността.

Кои според теб днес са най добрите имена в гей литературата? И смяташ ли, че е необходимо литературата да се разделя според пол, сексуална ориентация или раса, ако авторите живеят в една и съща страна и говорят един и същи език?

Не смятам, че е необходимо да се разделя литературата според сексуалната ориентация. Но очевидно Бъроуз е гей писател. Един от най-добрите поети – в класацията на първите 10, нo кoйто не смятам, че е толкова известен, е Джон Уинърс. Можеш да намериш информация за него и някои ранни текстове в „Антология на бийта“ от Ан Чартърс. Неговата книга „Избрани стихове“, в която аз съм написал предговора, и друго издание с предговор от Робърт Фрийли са издадени от издателството „Блек Спароу Прес“. В тези книги могат да бъдат открити някои от най-красивите и трагични стихове на моето собствено поколение. Сред тях са „Деца на работническата класа“ от 70-те години, „Издигнете се, озарени светци“, „Деяния на младостта“. Можеш да ги потърсиш в библиотеката.

В списанието ми „Глас“ в България публикувахме две твои стихотворения: „По Лалон“ и „Есенни листа“. Много ми харесаха, но смятам, че си променил стила си в сравнение с ранните ти и по-известни стихове. Ако наистина има такава промяна, как я обясняваш? Върху какво работиш сега?

Аз имам много различни стилове. Особено що се отнася до „По Лалон“ – стихотворението е зa старостта, но и формата на стихотворението е много близка до формата на по-стари мои стихове, от около 1954 г. (например „Сиеста в Ибалба“, или които и да са други стихове от този период – крaтка поезия в стил Уилям Карлос Уилямз). Ще забележиш, че съм писал кратки римувани стихове в стил Уилям Карлос Уилямз, кaкто и с дълги редове като „Вой“ и „Слънчогледова сутра“. Използвам различни форми. Единствената голяма промяна, която съм направил от 1968 г. насам – това са римувани стихове като истински песни с истинска музика.

Към „Джесорския път“ има музика.

Да. Това беше през 1971 г. Тези стихове бяха повлияни от моето приятелство с Боб Дилън, от работата с него и зaписите на песни заедно. Написах „Джесорския път“, за да му доставя удоволствие и за да го развълнувам. Направихме няколко записа заедно. Съвместната ни работа върху тези четири компактдиска, наречени „Хоули Соул Джели Рол“, включва стихове и песни от 1949 г. до 1993 г. Дилън има добро изпълнение половин час, в което пее и „Джесорския път“. Включена е и част от опера. На пианото свири Филип Глас, който акомпанира на моя глас за „Уичита Вортекс сутра“.

Превод от английски: Ани Кичева (Интервюто е публикувано в сп.„Глас“ в София през 1995 г. и след това в редактиран вариант – в сп. „Фолио“ в гр. Вашингтон през 1996 г.)

AUTUMN LEAVES

At 66 just learning how to take care of my body
Wake cheerful 8 A.M. & write in a notebook
rising from bed side naked leaving a naked boy asleep by the wall
mix miso mushroom leeks & winter squash breakfast,
Check bloodsugar, clean teeth exactly, brush, toothpick, floss, mouthwash
oil my feet, put on white shirt white pants white sox
sit solitary by the sink
a moment before brushing my hair, happy not yet
to be a corpse.

September 13, 1992, 9:50 A.M.

ЕСЕННИ ЛИСТА

На 66 се уча как да се грижа за тялото си
събуждам се весело в осем и пиша в тетрадка
ставам от края на леглото гол и оставям голо момче да спи до стената
смесвам соева паста, гъби, праз и зимни тиквички за закуска,
проверявам си кръвната захар, измивам си зъбите старателно

с четка, клечка, конец, освежител
намазвам си петите с крем, обличам бяла риза бели панталони бели чорапи
сядам самотен край мивката
миг преди да си среша косата, щастлив че още
не съм се превърнал в труп.

13 септември 1992, 9:50 ч.

Алън Гинзбърг Владимир Левчев Вой интервю