Storytel Book Club със Светлозар Желев

Фотограф: Николай Грозни

Много съм щастлива да кажа на нашите читатели, слушатели и почитатели, че Storytel Book Club се завръща. Предстои отново да разказваме за най-страхотните истории, които можем не само да прочетем, но и да чуем. Благодарение на Storytel. Първият много любим за нашия екип човек, с когото ще си говорим, е Светлозар Желев. Сигурна съм, че мнозина от вас го познават като професионален читател, приятел на книгите, литературен гид, автор, съставител на удивителни сборници, идеен двигател на “Любовта за напреднали” – прекрасна книга, която предстои да излезе в два тома. Но за това по-късно... Днес ще си говорим със Светльо за една много ценна книга. Книгата, която е заглавие на месеца в Storytel, а именно „Задочни репортажи за задочна България“ на Георги Марков. Книгата излиза в Storytel в два тома, всеки от които по 19 часа, прочетени от Мариан Маринов. Безценно изживяване. Светльо, имам безкрайно много въпроси към теб, знам, че си издавал тази книга, но както разбрах от предварителния ни разговор мисля, че може да разкажеш на мен, както и на нашите читатели и слушатели за думичката „задочна“, която стои пред България в заглавието. 

Здравейте на слушателите на Storytel Book Club. Много обичам тази компания и нещата, които правят в България и не само в България, разбира се. За мен е чест да говоря за книгата на Георги Марков. „Задочни репортажи за задочна България“ е едно от най-ценните издания, които някога съм имал честта да издавам. Според мен това е една от книгите, които трябва да присъстват във всяка българска библиотека, както и във всеки телефон, за да я слушате, когато пътувате и имате възможност. У нас книгата е по-популярна като „Задочни репортажи за България“, а не „Задочни репортажи за задочна България“, както излиза в Storytel. Книжното издание е без думата „задочни“.

Историята е много интересна. Георги Марков прави самите задочни за предаването „Контакти“ на Димитър Гочев в радио Свободна Европа през 70-те години. Това са над 130 репортажа, които излизат в рамките на 3 години. Свършват точно преди смъртта на Георги Марков. Тогава тази поредица стартира под името „Задочни репортажи за задочна България“. От редакцията на радиото се притесняват, че думата задочна може да бъде приета като обида за държавата и държавността. И така в крайна сметка е взето решението да се ползва името „Задочни репортажи за България“. Разбира се, правилното е със „задочна“, това е била първоначалната концепция и на Георги Марков. Това е от онези книги, които спокойно можем да наречем вечни. Изключително важна е, защото е сред най-дълбоките книги за времето на социализма. 

Обхваща периода от 1948 до края на 60-те години и всъщност разказва за всичко, случило се по това време от гледна точка на човек, който израства по това време. Книга за народопсихологията на българина и за всички неща, които ни формират като нация и като отношение към света и всичко заобикалящо ни. Препрочитайки и слушайки аудиокнигата в Storytel за пореден път усетих колко е актуална. Актуална и важна за осмислянето на всичко, което се случва в 21 век в България. Алиенацията, cancel-културата, ако щете и отношението към войната в Украйна в момента, отношението към Русия. Всички тези неща са заложени и разгледани в репортажите на Георги Марков. Разбира се, това е най-ценното свидетелство, което имаме за историята на България. Неговото прекрасно осмисляне с лични истории, не само на партийните функционери и хората по върховете на властта, но и на обикновените хора и начина, по който те реагират на абсурдите, които се случват. Книга, която успява да ни покаже най-важната движеща сила по време на социализма. Когато четем и слушаме сега, осъзнаваме, че макар и да са минали над 30 години от 10 ноември, нещата не са се променили и на йота. Движещата сила на нашето общество продължава да бъде страхът. Страхът, който е навсякъде и във всеки един човек. От журналистите с тяхната автоцензура и страха за мястото им до партийните зависимости, клиентелизма и всичко останало и, разбира се, в крайна сметка до обикновения човек и страховете, които го движат. 

След тези 30 години на преход ние отново виждаме, че в България преживяхме много дълъг период, в който една партия определяше всичко и ако наистина чуете това, което Георги Марков е написал, съм убеден, че ще се замислите кога е писано и за кое време е. Дали за 2019-2020 г. или за 1960 или 1970 г в България. Със сигурност обаче е за България. За пореден път виждаме, че историята може да се променя, събитията могат да се променят, но промяната на народите е изключително трудна. Това за мен е големият проблем и един от най-важните изводи, до които всеки читател и слушател на задочните репортажи може да стигне.

При всички положения това е книга, която продължава и ще продължава да бъде актуална. Иска ми се да поговорим повече за слушателското изживяване. До момента в Storytel Book Club предимно сме говорили за художествена литература. Споделяли сме истории за това къде и как се слушат любими романи, приказки, книги, които помагат да открием себе си, да закрепим своята психика, да излекуваме емоционалните си рани и т.н. Докато сега става дума не просто за историческа книга, а както вече уточнихме, за една от най-важните книги в историята изобщо. Тази книга изисква ли по-различна нагласа, когато се чете или слуша и каква е разликата между това да четем толкова монументално историческо четиво от това да потънем в някой прекрасен роман или разкошен сборник с разкази. Смяташ ли, че има фундаментални различия в начина, по който трябва да бъде прочетен един исторически текст? При прочита на художествена литература много често сме говорили за актьорското присъствие и влизането в образ. Какви са разликите според теб?

Ще започна отзад напред. По въпроса с четенето: Мариан Маринов се е справил наистина блестящо. Усещането е прекрасно, той успява чудесно да въздейства на слушателя и прави така, че всеки да може да отвори ума си за това, което чува. Още повече като говорим за документален, научен или исторически текст. Не смятам, че има разлика дали слушаме художествена, документална книга или non-fiction. Зависи от майсторството на четящия. Важни са посланията и начинът, по който реагираме. Ако не следим текста внимателно, то всяко слушане се превръща не само в загуба на време…

Във фонов шум.

Фонов шум, да. А не е това смисълът. Лично за мен няма значение дали една аудиокнига е художествена или не. Всеки от нас има моменти, в които му се четат леки и разтоварващи книги, друг път сериозни и дълбоки. Тези 38 часа може да ви се сторят много. Самата книга е 2 тома. Та това са хиляда страници, писани 3 години. Това е перфектната аудиокнига. Да не забравяме, че първоначално е създадена за радио. Написана е за слушане. Освен цялата важност и богатство на книгата, се радвам, че вече се изучава и в училищата. Беше голяма борба. Щастлив съм, че благодарение на Storytel толкова много хора могат да отворят книгата, в случая – приложението. Въпрос на време и желание е. Тези 38 часа никак не са много.

Дали четем или слушаме книгата… важно е да чуем какво ни казва. Във времена като днешните става ясно, че сякаш сме с много кратка памет и не помним пътя, по който сме стигнали до тук. „Задочни репортажи за задочна България“ е настолно четиво, което да е на нощното шкафче или на бърз достъп в телефона. Всички, които те познаваме, знаем колко много книги четеш, отделяш внимание на много текстове и писатели. Как успяваш да освободиш такова място за литература в ежедневието си и как успяваш да дадеш на книгите най-ценното си – времето. Знаем, колко много хора твърдят, че не четат, защото нямат време.

Да, любимото оправдание. Ясно е, че много неща ни притискат и работно, и семейно. Пък това е най-важното – отношението към близките и любовта, която трябва да им показваме. Винаги има време за книги. Опитвам се да отделям от своето и за аудиокнигите. Обикновено посягам към тях, когато нямам възможност да държа книга. Каквото и да си говорим, аз съм един от най-запалените любители на хартиеното тяло, но разбира се аудиокнигите са много важни, дават ни възможност да бъдем близо до литературата, когато нямаме време да я държим в ръце. Не съм шофьор и нямам това време, което повечето хора използват за слушане или подкасти. Обичам да си причинявам удоволствия и често слушам аудиокниги сутрин или когато пътувам в метрото. Чрез тях изолирам и офисния шум. Старая се да слушам и чета с внимание. Трябва да намерим това свободно време, в което да се отдадем на книгата. Знам колко е трудно, но време има за всичко, както става ясно от „За бавното живеене и насладата от живота“. Времето е най-простото нещо, стига да можем да го управляваме и менажираме.

Светльо, в твоите сборници достави удоволствие на хората, като им напомни да забавят темповете, да обичат България, да се хранят със страст и да опитват нови неща. Съвсем скоро ще им напомниш и за любовта. Защо?

Защото любовта е най-важното нещо. Тя е в основата на всичко. Тя е въздухът, който дишаме, средата, в която животът се развива. Като привърженик на еволюционната теория знам, че произлизаме от водата и според мен любовта е изиграла най-голяма роля за това. „Любовта за напреднали“ ще излезе в два тома - мъжки и женски. В единия са събрани текстове на поети и писатели, в другия на поетеси и писателки. Различните гледни точки, събрани от 90 български автори, но в крайна сметка това е моята лична любов. Към книгите. Това е моето лично и професионално литературно пътешествие като издател и читател. Нека да я дишаме тази любов. През книгите. Във връзка със „Задочни репортажи за задочна България“ – литературата ни дава емпатия, отношение и разбиране, съпричасност, дали към времето (какъвто е случая с репортажите) или към хората около нас, към различните видове любов… Любовта може да бъде не само към партньора ни, към децата ни, към домашните ни любимци, към държавата ни, към всичко, което ни заобикаля, към природата. Да обърнем внимание на любовта и да й отделяме време. Тази книга е призив. Да обърнем още малко внимание и да отделим още малко време на любовта.

Може би за финал да отправим призив да пазим и да си припомняме историята и любовта през четенето и слушането на добри истории.

И ако наистина го правим, тогава войните наистина ще се превърнат в минало. Тази война, която в момента всички ние живеем, е най-ужасяващото нещо, което ни се е случвало през последните 60-70 години. Надявам се след края на тази война да я запомним като последна. Литературата и книгите изключително много спомагат за това. Особено книги като „Задочни репортажи от задочна България“.