Забравихме, че животът е грижа, а не удобство

"Човек трупа познания, но не успява да разбере нищо в цялост. Стреми се към другия, но съумява едва да се доближи до него. Раздава правосъдие, ала накрая винаги се омърсява с някоя подлост. Въобразява си, че обича, но сетне проумява, че е останал при обещанието да го стори. Колко несъвършено!“ Цитатът е от "Жираф в чашата“, новия сборник с разкази на Николай Ценков, който впрочем не се бои от несъвършенството. Защото, както казваше Ленард Коен, всички си имаме пукнатини. През тях нахлува светлината.

Николай, привет! Разказите са чудесни и откъм атмосфера, и като галерия от образи (на симпатични "неудачници“), а част от героите имат и любопитни прототипи. След дебютна книга, пожънала успех, а аз мисля, че "Човекът, който продаде морето“ е пример за такава, очакванията към автора нарастват неимоверно. Лесно ли преодоля тази психологическа бариера?

Нямаше бариера, просто исках да продължа да пиша. 

Как ти хрумна да припомниш историята на Асен Овчаров, основателя на първия джаз оркестър в България? 

Първият на Балканите всъщност, основан е 1942-ра. В него са Трите Ел – Лени Вълкова, Леа Иванова и Люси Найденова. Цигулка е Сашо Сладура. Но ето голямата им грешка – джазират "Интернационала“. А в прекрасния нов свят на комунизма място за джаз няма. Сашо Сладура умира от "ангина“ в затвор покрай Ловеч, Леа е "превъзпитавана“, а Асен Овчаров след Белене е интерниран в Музикалното училище в Пловдив, в "затвор“ с по-лек режим. Забранено му е свири, но той никога не спира да чува музиката.

Какво излиза - нито народната ни република е била народна, нито демокрацията ни е демократична. Дали проблемът не е в това, че младите не слушат джаз?

Ще се опитам да отговоря като Асен Овчаров. Какво е джаз? Човече, ако питаш, никога няма да разбереш. Всички започваме с до, ре, ми, но трябва да откриеш останалите ноти сам. Така е и с демокрацията – тя не е възникнала като дар от небето, нито е самоподдържаща се. Може да звучи като обикновена, простичка песничка, но всъщност изисква огромни усилия за баланс в нотите. В тоталитаризма няма баланс – той е отрицание на музиката.  

На фона на цялото това усещане за безнадеждност, наслоено у нас, как мислиш, нашето поколение "изгубено“ ли е или "изтръгнато“?

Защо безнадеждност? Не мисля… Всеки ден виждам много смислени неща, които се случват. Всъщност нашето поколение мина някак между капките. Да си изгубен, означава, че няма къде да се върнеш, да си изтръгнат, значи, че не знаеш къде отиваш. Аз мисля, че нашето поколение е нещо средно – за нас нямаше път назад и някак си неизбежно вървяхме напред. Сега е друго – огромният избор се превърна в липса на избор, в липса на екзистенциално любопитство. 

Няма да те питам дали пандемията има пръст в този сборник. Или да те попитам… Факт е, че свободата - в различните й аспекти – е важна тема в него. Свободата и музиката, която я разказва.

Не, пандемията няма общо. Зависимост не е това, което ти налагат, а това, на което се подчиняваш. Свободата се губи тогава, когато непосилната лекота започне да ни тегли надолу. Забравихме, че животът е грижа, а не удобство. Покрай тази нагласа май оглушахме и за музиката. Тази болест е по-страшна според мен. 

Какви мисли и чувства би искал да породят твоите истории, кого очакваш да развълнуват? 

Ще се радвам, ако просто си пуснат любима песен след някой разказ. Напълно достатъчно. 

Как се спря на заглавието? Навярно имаш "по-специално“ отношение към едноименния разказ?

Заглавието отново беше идея на моя прекрасен редактор Таня Джокова. А отношението към разказа и поводът за него е заслуга на Соня Тодорова, също автор в "Колибри“, но по-важното – човек с изключително красив ум. Трябваше да представяме заедно книгите си във Виена, не се познавахме, седнахме в една хипарска кръчма и след няколко чаши решихме на следващия ден да се разходим из виенските гробища. Там се роди жирафът в чашата.

Историята с клошара и фрезиите истина ли е? Иска ми се да е. 

Желанието ти е до голяма степен изпълнено. 

Направи ми впечатление, че най-светли откъм хумор са разказите, които препращат към знакови фигури в българската живопис. Това как да го схващаме – като чиста или като опитомена случайност?

Ще спестя опитомен отговор на този въпрос. Но да – те определено са умеели да се шегуват. Търсено или не – с притежателите на картините им. 

В крушението и самотата намираш повече красота, отколкото в общоприетата представа за успех, стига те да са следствие на съзнателен житейски избор, така ли е?

Знаеш ли колко хора познавам, които са круширали в успеха? Една от причините за това разминаване според мен не е проклятието на самотата, а за осквернената самота. Съвременният човек сякаш е забравил способността си да се оттегля в своята интимност – т.е. да се самовглъбява и съзерцава, да размишлява самостоятелно, да проектира бъдещи действия. Затова се чувства изгубен, в плен е на обстоятелствата извън себе си, усеща се като самотен неудачник, щастлив е в своето нещастие.

Виена, Варна, Созопол… Продължаваш да обвързваш историите си с места и пространства, които са те докоснали или белязали. Кога от завръщането боли най-много? 

Боли, когато си заседнал, когато си задръстен от миналото. Когато навсякъде виждаш паметници, а не пътни знаци.

Ще се възползвам от един епиграф в книгата, зает от Пабло Неруда. Ти научи ли се "да забравяш щедро“ тези, които не могат да те обичат? 

Опитвам. Защото няма хора, които не могат да обичат. Има такива, които не могат да обичат точно теб. Или пък точно сега. Или себе си.

И да си дойдем на думата... Какво си припяваш напоследък?

Сега ли? Another Victory на Cypress Hill.

Премиерата на сборника "Жираф в чашата“ ще се състои на 10 юни от 19:00 ч. в литературен клуб "Перото“.