Изисканите номера на Марио Мартоне

Марио Мартоне е от онази рядка порода кинотворци, които са еднакво обичани и от критиката, и от широката публика. Работата му в оперния театър и театралната режисура рефлектира върху почерка му в кинематографията – филми като „Тягостна любов“ (1995) по романа на Елена Феранте, „Носталгия“ (2022) по романа на Ермано Риа, „Навън“ (2025) по автобиографичната книга на Голиарда Сапиенца, а сега и „Лудории“ (2026) по романа на Доменико Старноне, се открояват не само с драматичната си визия и атмосфера, но преди всичко с качествата на филмовата драматургия, с така характерната психологическа проникновеност и финес, вложени в изграждането на централните персонажи. „Репетиции за война“ (1998) и историческата фреска „Ние вярвахме“ (2010) бележат естествения му преход към киното. Освен че обективират търсения диалог между различни изразни средства, тези творби изследват начина, по който насилието присъства в изкуството и обвързват историческата памет с личните спомени.

В киното на Мартоне има нещо радикално и то се състои в самия художествен инструментариум, чрез който режисьорът естетизира реалността с всичките ѝ ръбове и заплахи, с цялата ѝ неумолима понякога суровост. Независимо дали става дума за индивидуална психография и възсъздадени интимни трепети, или за размисъл върху обществени и политически явления — всъщност при Мартоне тези две посоки на анализ са неразделни и се отразяват взаимно — той успява да разтърси зрителя, но някак заобиколно и ненатрапчиво. Защото филмите му са многомерни, пулсират в синхрон с пулса на своите герои, далеч от всякакъв сантиментален кич. И се преживяват пълнокръвно, с всички сетива.

Марио Мартоне е носител на 45 кинонагради (и над 60 номинации) в качеството си на режисьор и сценарист на игрални, документални и късометражни филми. Роден е в Неапол през 1959 г. Кариерата му започва още през 80-те години на ХХ век, с основаването на авангардната театрална трупа Falso Movimento, с която създава спектакли, комбинирайки елементи от театъра, киното, музиката и визуалните изкуства. По-късно основава компанията Teatri Uniti, която съчетава сценичната дейност и работата в киното. Бил е художествен ръководител на постоянните театри в Торино и Рим. Първата му изява в областта на оперното изкуство датира от 1999 г., когато поставя „Така правят всички“ от Моцарт в театър „Сан Карло“ в Неапол. Връзката му с миланския театър „Ла Скала“ продължава повече от десетилетие. Сред успешните постановки на Мартоне са „Селска чест“ и „Палячи“ от 2011 г.; първата опера на Верди „Оберто, граф на Сан Бонифачо“; триптихът от опери на Умберто Джордано — „Вечерята на шегите“, „Федора“ и „Андре Шение“; „Хованщина“ на Мусоргски, удостоена с наградата „Абиати“ за най-добър оперен спектакъл през 2019 г., както и постановка на „Риголето“ от 2022 година. Към 2026 г. продължава активно да работи като оперен режисьор. Негово дело е новата постановка на „Пепеляшка“ от Росини, чиято премиера е насрочена за октомври 2027 г. в Операта в Рим.

Дебютният му пълнометражен игрален филм „Смъртта на един неаполитански математик“ печели Голямата награда на журито на Венецианския кинофестивал през 1992 г. Следва поредица от филми, в които той успешно експериментира с все по-амбициозни изразни средства и формати. Сътрудничеството му с Тони Сервило не започва с „Лудории“. Именитият актьор играе ролята на Едуардо Скарпета в „Царят на смеха“ (2021), който печели над 15 награди. Камерната драма „Лудории“ пристига у нас след премиерата си на 83-тия фестивал във Венеция. Този път Сервило се превъплъщава в образа на прочут илюстратор в заника на кариерата си, принуден да прекара няколко дни с 5-годишния си внук в апартамент в Неапол. Филмът е адаптация на романа Scherzetto на Доменико Ста̀рноне от 2016 г., публикуван на английски под заглавието Trick, а на български като „Лудории“. Но дали българският превод предава нюансите в значението на оригиналното италианско заглавие?

Даниеле Маларико е овдовял художник в напреднала възраст, който е изградил подреден живот в Милано. След известен престой в болница неохотно приема предложението на дъщеря си да прекара няколко дни в семейния им дом в Неапол и да наглежда внука си Марио, докато родителите са на конференция. Тази нищо и никаква „услуга“ се превръща в своеобразен дуел: момчето подлага на изпитание нервната система на стареца с иначе невинните си игри и щуротии. Така, освен че призраците от миналото оживяват, апартаментът се превръща в арена на поколенията. Заглавието задава тоналността на филма: scherzetto е „малка шега“ или пакост, но на италиански означава и безобидна жестокост, маскирана като игра. Режисьорът управлява брилянтно тази двойственост: нищо не е просто игра и нищо не е сериозно докрай. Играта „загрубява“ тогава, когато зрителят най-малко очаква, но мотивацията на героите за някои (без)действия остава смътна до края. Залогът на филма е в клаустрофобичния мащаб. Действието е ограничено до четири стени и един балкон, така че ефектът върху зрителя е предопределен от поведението на двама герои, между които зее пропаст от седемдесет години. Сервило е сравнително сдържан и предпазлив, емоционалният регистър тук е различен от грандиозните му публични образи най-малкото защото партньорът му е невръстен. От друга страна, камерната обстановка позволява на Марио Мартоне да илюстрира авторефлексивния монолог на Даниеле, придаващ философска умозрителност на филма — отлично дозирана и контрастна с динамиката, която предшества финала. Режисьорът не ни спестява и комични щрихи. В началото ставаме свидетели как издателят на Даниеле, който му е възложил да направи илюстрации по произведение на Хенри Джеймс, си позволява да го критикува в телефонен разговор, намеквайки, че работите му са мрачни. Малко по-рано 5-годишният му внук му е казал същото.

С драмата „Лудории“ Марио Мартоне се връща в любимия си Неапол, но и тук, както в „Носталгия“, градът не е просто фон — той е оставил неизличим отпечатък върху психиката на героите и в този смисъл е одухотворен до степен да функционира като самостоятелен персонаж. В Неапол е домът, в който Даниеле е живял някога, т.е. това е мястото, където зрелият му „аз“ е принуден да се изправи челно срещу миналото и да съпостави младия Даниеле с човека, в когото се е превърнал. Грижата за палавия Марио е само повод за тази недотам лека и безметежна равносметка.

Според критиката, ако екипът на „Лудории“ е поел някакъв риск, то той е класически за камерната психологическа драма: дали действие, развиващо се в един апартамент, може да удържи зрителското внимание за 100 минути. Отговорът е — да, може, и още как. Когато режисьорът се казва Марио Мартоне, а на преден план е изразителното лице на Тони Сервило.

Лудории Тони Сервило Синелибри Марио Мартоне