Иво Димчев: Не искам да подсилвам усещането за живот, а за безкрайност

Разговор за музиката, превръщането на дома в концертна зала и още.

След като покори сцената като артист и хореограф, Иво Димчев стъпва на този свой олтар като автор и изпълнител на музика с концерти, които са повече непредсказуемо сценично преживяване, отколкото просто музикално събитие. До есента на 2020 г. той вече бе организирал над 130 "частни“ концерта в автомобила си, в домовете и други лични пространства на различни хора, както и поредица роялни следобеди в балната зала на Националната художествена галерия в София. Иво Димчев е хореограф и артист, чиито работи са симбиоза от пърформанс, танц, театър, музика, рисуване и фотография. Автор е на над 30 пърформанса и носител на български и европейски награди за танц и театър. Води класове в Националната театрална академия в Будапеща, Кралската танцова консерватория в Белгия, Антверпен, Hochschule der Künste в Берн, както и “DanceWeb” във Виена. Автор е на две книги - “Stage works 2002-2016” и "Лирика и педератуси“ (2017), а през 2017 г. издава и два музикални албума - “Songs from my shows – Live”, както и “SCULPTURES”. Оттогава присъства на международните сцени в Европа, Северна и Южна Америка и Азия най-често с концертите си.

 

За това защо в момента го посрещаме на сцената като музикант, как превръща дома на непознат в концертна зала и дали вниманието създава чувство за тежест, разговаряме с Иво Димчев. 

Кога разбираш, че е време "да смениш жанра”? 

Към някои нови за мен жанрове посягам понякога на шега, но после се "зарибявам“и в един момент се оказва, че съм доста "задълбал“. И този нов език на съответния жанр ми става важен. А после вече не мога без него. 

Много скоро след като започна поредицата от домашни концерти, стартира и създаването на документален филм за това твое пандемично приключение. Че обичаш сцената сякаш няма съмнение, но обичаш ли камерата? 

Преди не я обичах много, защото за мен камерата обслужваше единствено сцената и архивирането на сценичните ми преживявания. Постепенно, с домашните концерти обаче, свикнах с нея и започнах да гледам на концертите като през камера, докато се стигна до момент, в който заработих предимно за камерата. Това, в сравнение със сценичната, е напълно друга перспектива към материала. Най-хубавото с камерата е, че можеш да контролираш фокуса на зрителя, без значение какъв е твоят собствен по време на концерта. Докато на сцената фокусът на артиста по време на изпълнението определя до голяма степен този на зрителя, при снимането това са два отделни свята и две отделни публики. 

Ако егоистично обобщим, че в момента ти използваш музиката, за да си "на сцена", да изпълняваш, или най-общо казано - да си артист, мислиш ли, че музиката използва теб и ако да, то как? 

По-важно е какво може да вземе музиката. От мен може да вземе много, защото моята музикалност е необичайна, а и освен това съм свръх производителен. Съвременният танц ме използва достатъчно дълго, нека сега малко и музиката да се възползва от мен. И да не забравяме, че и в двата случая говорим основно и за публики. Забележителна разлика е, че публиката на съвременния танц, не е различна от музикалната, а е съставна част от нея. 

Преподаваш в различни академии по изкуства по света – как започваш всяка първа лекция със студентите си? 

Здравейте, аз съм Иво Димчев. Имаме да свършим адски много работа за много кратко време, затова нека започнем веднага.

Защо влезе в домовете на своите почитатели? Пространствената близост с тях и концентрирането на цялото им внимание върху теб, докато пееш, не са ли твърде силни за един артист, дори до степен на тежест? 

Не, напротив. Елементите в един дом са много повече, отколкото на една концертна сцена, поради простия факт, че има много предмети, и то не случайни предмети, а такива с определна стойност за домакина. Така докато пея на дивана, аз ставам част от него и той вече е част от моята песен. Хората, бидейки толкова близо до мен, се превръщат автоматично в част от песента, а тя, случвайки се в такава интимнна близост, става част от тяхното лично пространство. В този смисъл вниманието не е просто към мен, а е по-скоро към цялата тази съвкупност, към самото преживяване, в което всички елементи са еднакво важни и незаменими. 

 

Защо изкуството е важно за всеки човек по отделно и за нас като общество, особено по време на пандемия или друга глобална криза? 

Всяка една криза представлява дисбаланс в перспективите. Една перспектива към живота и света започва да доминира над всички останали. Изкуството със своята комплексна очарователност обаче е способно да обезсмисли всяка нездравословно доминираща перспектива в реалността. Изкуството се превръща в тази животоспасяваща залъгалка, която би могла да те изкара от паническия ступор и поради това дори да ти спаси живота, или ако не живота - поне душата. 

Мотото на тазгодишното издание на "Антистатик" е "Животът е НА ЖИВО / Life is LIVE". С колко волта на дефибрилатора "Ivo Dimchev LIVE concert" ще подсили усещането ни за живот?  

Не искам да подсилвам усещането за живот, а по-скоро усещането за безкрайност.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция