Любовните истории в литературата, които никога няма да забравим

Колкото и модерността да убива емоционалността ни… докато има литература, все ще мечтаем за едно единствено. И все пак великите писатели носят отговорност за лъскавите ни идеали и грандиозните очаквания. Хубаво е да си припомняме, че понякога най-разтапящото чувство може да бъде горчиво, объркващо, тежко и направо кошмарно. Ето няколко лица на нейно величество любовта.

Смъртоносната любов

Ана Каренина, Лев Николаевич Толстой

"Ако ти можеш да преживееш и един ден без да разбереш как съм и какво правя, значи можеш и всички останали дни."

Ана Аркадиевна Каренина. Царствена и красива жена. Съпруга на Каренин и любовница на Вронски. Еманация на непокорния женски дух. Тежка руска приказка за липсата на здравословна граница между умереното привличане и абсолютно обсесивната и нелогична любов. Монументалният роман на Толстой би следвало да се превръща в настолно четиво за всяка разбита душа, обичала до полуда и самоунищожение.

Кийра Найтли като Ана Каренина

Понякога сърцето се движи в прекалено динамични ритми, които трудно могат да се понесат. Непоносимост. Повтарям думата и си мисля. Непоносимост. Не може да се пренесе. Невъзможно е. Нито да го сгънеш, нито да го преметнеш през рамо. Или го оставяш и продължаваш, или спираш, клякаш до него, прегръщаш го и не мърдаш никога повече.

"И ония, които разбират само неплатоничната любов, напразно говорят за драма. При такава любов не може да има никаква драма. "Покорно ви благодаря за удоволствието, довиждане" - ето ти цялата драма. А при платоничната любов не може да има драма, защото при такава любов всичко е ясно и чисто, защото…"

Несподелената любов

Великият Гетсби, Франсис Скот Фицджералд

Кадър от филма "Великият Гетсби"

Девиациите на несподелените любови могат да препускат в множество и най-различни посоки. Мария Елена (Пенелопе Круз) от “Вики, Кристина, Барселона” на Уди Алън ни беше казала, че истински романтична е само невъзможната любов. Дали е така или не? Елегантният разказвач от ерата на джаза ни изправи пред лицето на несподелената любов. То носи чертите на Джей Гетсби и посвещава всяка секунда от живота си на Нея. Онази голяма и вечна любов от младостта, която сякаш знаем, че пак ще се върне. Има хора, които преминават животите ни, оставят видим и дълбок белег, след което изчезват. Те остават като кръпка в сърцето. И живеем ден след ден с надеждата, че пак ще се върнат някога. Ще почукат на вратата и ние ще отворим.

"Сърцето му забило по-бързо и по-бързо, когато бялото лице на Дейзи се надигнало до неговото. Знаел, че когато целуне тази девойка и слее завинаги неизразимите си мечти с нейното тленно дихание, умът му никога вече не ще блуждае, както умът на бога. Така той зачакал, ослушал се още миг в камертона, ударен в една звезда. Тогава я целунал. При докосването на устните му тя разцъфнала за него като цвете и въплъщението на мечтите му било пълно."

Звездната любов

Уна и Селинджър, Фредерик Бегбеде

“Ако знаеш защо обичаш някого, значи не го обичаш.”

Любимият ни френски бохем Фредерик Бегбеде пише прекрасно, когато е влюбен в една жена, неустоимо, когато е влюбен в три и просто божествено, когато е влюбен в нечия чужда любов. Романтичните трепети между Уна и Селинджър го вдъхновяват да пресъздаде историята им така, че да завладее всички четящи. Трепети между млади таланти, които ще заблестят вечно като звезди в историята на изкуството. 15 годишната Уна и 23 годишният начинаещ писател Джери Селинджър не успяват да осъществят любовта си, но пускат бримки един върху друг и така и не успяват да дадат живот на чувствата си. Поне се срещат за малко и за няколко мига се имат.

“В живота има само една голяма любов, всички преди нея са подготвителен етап, а всички след нея – опит за връщане на изгубеното.”

Недефинираната любов

Жюл и Жим, Анри Пиер Роше

В залеза на живота си френският писател Анри Пиер Роше създава един от най-култовите любовни триъгълници, който благодарение на визуалния поет Франсоа Трюфо се превръща в емблема за новата вълна във френското кино. Жюл, Жим и Катрин така нежно и дълбоко се вълнуват един от друг, че отказват да слагат етикети на взаимоотношенията си. Привлекателно и изкушаващо е. Лекотата на безотговорността се оказва непосилно тежка и все пак в даден етап някой трябва да поеме нещата в свои ръце, защото когато свободата е без граници, тогава пропастта под моста изглежда по-привлекателна от сигурността отгоре ѝ.

“… но кажете ми, кой притежава в по-голяма степен една жена – този, който я има, или този, който я съзерцава?” 

Поетичната любов

Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция.

Кореспонденцията между двамата, водена месеци преди смъртта на поета, е страстен разговор, магнетична любовна история, въплътена в думи; сливане в езика и в поезията, което копнее за вечността. Нещо съвършено интимно между него, нея и океана.

“Какво искам от теб, Райнер? Нищо. Всичко. Да ми разрешиш всеки миг от живота си да гледам нагоре към теб – като към планински връх, който ме закриля (такъв един каменен ангел пазител!). Докато не те познавах, това беше възможно, сега, когато те познавам, е нужно разрешение. Защото душата ми е добре възпитана. Но без да питам дали искаш, или не, ще ти пиша. За твоята Русия (Царския кръг и други неща). Руските ти букви. Затрогването. Аз, която като индианец (или индиец?) никога не плача, сега почти бих. Прочетох писмото ти на океана, океанът четеше с мен, двамата четохме. Нали не те смущава, че той наднича в писмото ти? На други няма да го позволя – твърде ревнива съм (в теб – ревностна). Ето и моите книги – няма нужда да ги четеш, – сложи ги на писалището си и напълно ми вярвай, че преди мен не са съществували (имам предвид в света, а не на писалището!). “

Закъснялата любов

Евгений Онегин, Александър Пушкин

Евгений и Таня са олицетворението на закъснялата любов, която никога не се случва в правилния момент и след това боли завинаги. Руският владетел на перото Пушкин в стихотворна форма създава един от най-ударните и значими романи на всички времена. Когато тя го обича, той лековато я отхвърля. След години обаче… когато тя вече не може да се доверява на наивните си чувства…

Нима е същата Татяна,

онази, на която той —

в градина, с летен здрач заляна,

далече, в селския покой —

душа за нравственост отворил,

наставнически бе говорил?

Той пази нейното писмо.

де младото сърце само

говори, без да се преструва.

И таз девойка, чийто плам

бе пренебрегнал нявга там,

бе тук — дали пък не сънува? —

и тя със него, о небе,

тъй смела, равнодушна бе!

Смъртоносна, несподелена, звездна, недефинирана, поетична, закъсняла… все прилича на любов. И докато имаме литературата, ще  имаме и мечтите за обич с всичките ѝ несъвършенства.