Фредерик Бегбеде и неговият живот без край

Дългоочакваният роман на един от любимите ни френски писатели.

 

Фредерик Бегбеде е навършил 50 години, личните имена са започнали да му се изплъзват, приятелите му един по един си отиват, кризата на средната възраст вилнее с пълна сила. Обаче Роми не иска баща й да умре. Бащата на Роми също. Бащата на Роми иска да е безсмъртен. Само дето не знае как да го постигне. 

Започва с консултации. При големите светила. Най-напред отива при д-р Фредерик Салдман (онзи с "Най-доброто лекарство сте вие“ – 500 000 екземпляра продадени само във Франция. И издадена в България от ИК "Колибри“). Следват още професори – един в Женева, специалист по човешкия геном, друг в Ерусалим – вещ в стволовите клетки. Не е пропусната и Виена с "най-добрия в света“ център по дезинтоксикация. Всичко това, за да си направи всички възможни изследвания – защото, за да се отправи към бъдещото си безсмъртие, трябва да знае откъде е тръгнал (имаме удоволствието да видим скенер на сърцето му). Генетика, диететика, трансхуманизъм, клетъчно възстановяване, подмладяване на органите, криогенизация – нищо не ни е спестено в това арогантно, самовлюбено, самоиронично, забавно, очарователно четиво. Бегбеде for ever. Защото както казва Уди Алан: "Докато е смъртен, човек никога няма да се чувства спокоен“. И защото, както казва Фредерик Бегбеде:

Животът е хекатомба. Mass murder с 59 милиона мъртъвци годишно. 1,9 смъртни случая на секунда. 158 857 мъртъвци дневно. Не разбирам защо терористите се хабят да увеличават статистиките: никога няма да успеят да убият толкова хора, колкото госпожа Природата. Човечество е избивано всред всеобщо безразличие. Приемаме този ежедневен геноцид, все едно става въпрос за нормален процес. Мен смъртта ме скандализира. 

 

Да, звучи мрачно. И доста вярно. 

Фредерик Бегбеде е оспорвана личност, често скандален, нерядко високомерен, никога смирен, винаги оригинален. Всичко може да се каже за него, само не и че е непостоянен. Още от "Мемоари на един откачен младеж“ през "Помощ, простете“, "Един френски роман“, "Windows on the world“ до … всъщност до всичките му романи, малко или много, Бегбеде последователно следва линията на автофикцията. Дори когато подробностите са измислени, знаем какво ТОЙ мисли и какво е НЕГОВОТО мнение. И в това е солта на творчеството му. Може не винаги да одобряваме мислите му и да сме съгласни с мненията му, но как да не одобрим и да не се съгласим с отрицателното му отношение към смъртта, пък била и само неговата.

Нека сме наясно – не мразя смъртта; мразя моята смърт. Ако по-голямата част от хората приемат нейната неизбежност, то това си е техен проблем. Лично аз нямам никакъв интерес да умирам. И дори ще кажа нещо повече: смъртта няма да ме споходи. Тук разказвам какво предприех, за да не пукна глупаво, както всички останали. И дума не можеше да става да умра, без да реагирам. Смъртта е за мързеливците, единствено фаталистите вярват, че е неизбежна. Мразя примирените, които въздишат "ех, рано или късно всички ще ни сполети“. Пукнете някъде другаде, безволеви простосмъртни.

Всеки мъртвец е преди всичко has-been.

В живота ми няма нищо необикновено, но все пак предпочитам да продължи.

Два пъти се ожених напразно. Като отговор, преди десет години се сдобих с дете, без да се женя за майка му. После в Женева срещнах Леонор, закръглената брюнетка, доктор по молекулярна вирусология. Веднага поисках ръката й. Свалките не ми се отдават особено, затова се женя бързо (без да се оженя за Каролин и може би затова тя си тръгна). Написахме заедно с Роми sms на Леонор: "Ако дойдеш при нас в Париж, не забравяй да ни донесеш двойна сметана от грюйер, от нас целувките“. Не мисля, че метафората бе явно еротична. Не успявам да определя любовта – що се отнася до мен, усещам я като болка, подобна на абстиненцията. Леонор не само се омъжи за баща, но и бе наета като мащеха от една светлоока предпубертетка. След сватбата ни в една розова църква на Бахамите, Леонор живееше между Париж и Женева. Хващахме по ред скоростния влак "Лирия“, понякога заедно, за да се чукаме в него. Говорихме много, докато правехме любов между два вагона и две страни.

- Предупреждавам те, че не вземам противозачатъчни.

- Чудесно, искам да те оплодя.

- Престани, възбуждаш ме.

- Моите гамети желаят твоите овоцити.

- Продължавай… обожавам…

- Ще пусна 300 милиони сперматозоида към твоите маточни тръби…

- Ооох, мамка му…

- Нима имам вид на някой, който чука за удоволствие?

- Ооох, освободи ми яйчниците!

Девет месеца по-късно… Лу се появи толкова бързо, че нямахме време да се преместим. Забързвам разказа, за да стигна до целта: тема на книгата не е живота, а несмъртта. Да направиш дете на петдесет години, означава да се опиташ да промениш предварително написан сценарий. Обикновено човек се ражда, оженва се, възпроизвежда се и на петдесет години си почива. Не се подчиних на програмата, като предпочетох възпроизводството пред пенсионирането.

Вечерта, когато се роди нашето бебе, Давид Пюжада обяви по новините, че средната продължителност на живота при французите остава 78 години. Оставаха ми само двадесет и шест години живот. Това бе възрастта на Леонор и двамата знаехме колко бързо минаваха двадесет и шест години: за пет минути.

Двадесет и шест години или 9 490 часа живот. Всеки ден трябваше да бъде вкусван бавно, все едно излизах от затвора. Трябваше да живея, все едно всяка сутрин се раждам. Да гледам на света през очите на бебе, а всъщност бях стара бричка от оказион. Трябваше да си измисля коледен календар с 9 490 прозорчета за отваряне. Всеки изминал ден е ден по-малко, от Отговора ме делят 9 490 дни. Научих дъщеря ми на една шега, която знаех от майка ми: да обърнем обратно в поставката черупката на току-що изяденото рохко яйце. Лу се прави, че не е започнала яйцето си, а аз уж се ядосвам. Чупи черупката с лъжичката, а аз се правя на изненадан, че е празна. Смеем се заедно на шегата, в която всички играем роли: Лу се преструва, че ме е излъгала, а аз уж всеки ден се връзвам на шегата. Нима това сизифовско хитруване не е метафора на човешкото състояние? Черупката ти е празна – обърни я и се прави, че е смешно. Остаряването е като да се смееш на до болка позната шега.

Страхът ми от смъртта е смешен, знам го. Време е да си призная, че нихилизмът ми е пълен провал. Цял живот се подигравах на живота, превърнах иронията в мой търговски капитал. Не вярвам в Бог, затова искам да надживея всичко. (Бих се задоволил дори с подживея.) Аз съм нихилист, който наследи две деца. Вече съм принуден да призная, горд и посрамен, че създаването на живот е най-важното нещо, което ми се е случило – на мен, водещия на телевизионни диспути и режисьора на сатирични филми.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт