Фредерик Бегбеде: „Известността е произшествие“

Култовата нощна птицa за известността, кръга на знаменитостите, любимите герои.

Лято е и едва ли има по-подходящо време за новата книга на един писател, който много си пада по България. Фредерик Бегбеде. Преди време ви представихме откъс от "Живот без край", а днес избираме да минем на по-приятни честоти с помощта на интервю на писателя в типично негов стил за сайта "Животът на класиците". Дали някой ден ще се превърне в истински литературен класик, предстои да видим. 

Как отрихте, че сте станали знаменитост?

Има нещо крайно мистериозно във факта, че в един момент хората заговарят за вас. Този момент не може да се предвиди, нито да се предизвика. Известността е произшествие, поне в моя случай. И досега не разбирам защо "99 франка“ имаше такъв успех. Това не е най-добрата ми книга и я смятам по-скоро за есе, отколкото за роман. Занимавам се с литературна журналистика от близо двайсет и пет години и когато като мен започнете да публикувате материали, хората свикват с името ви, особено ако имате странна фамилия. След това идват снимките във вестниците, телевизията. И после един ден, докато обядвате, идва Даниел Отьой да ви каже здрасти, а вие дори не го познавате. Не знаех това, но всички знаменитости се поздравяват помежду си, все едно дали се познават или не. И да не поздравявате означава, че сте зле възпитан според кодекса на тази аристокрация. Спокойно можем да говорим за франкмасонство на известността.

Известността обикновено се свързва с всякакви крайности, в секса и наркотиците. Това е нещо като постоянна величина от Античността насам. 

Не трябва да се смята, че купоните, организирани от знаменитостите, до един приличат на филма на Кубрик "Широко затворени очи“. Във филма всички момичета са разкошни, дрехите са великолепни, обстановката е луксозна. В реалния живот хората са по гащи и къси чорапи. Асоциацията между известност и развала говори по-скоро за фантазмени, онирични представи. А и крайностите в тази област далеч не са присъщи само на знаменитостите. Мишел Уелбек много добре разнищва темата в романите си, описвайки това, което може да се приеме за прекаленост, но в средните класи – и тогава то изглежда направо жалко. Със садо-мазохизма е горе-долу същото. Обожавам "Историята на О“ от Полин Реаж, това е великолепен роман, но в реалността подобен сюжет би бил абсолютно смехотворен. Опитайте се да си представите Едуар Стерн, една автентична знаменитост, облечен в латексов комбинезон. В реалността историята би била извънредно печална, в най-добрия случай гротескна. Но може би не са ме канили на правилните вечери. А и поради буржоазното си възпитание аз съм много свенлив.

Известността, гламурът са истински литературен мотив, особено в Съединените щати, у автори като Том Улф, Джей Макинърни или Брет Ийстън Елис. Във Франция това като че ли се смята за недостатъчно благороден сюжет.

Френският роман стои много далеч от реализма. Опитвам се по свой начин да говоря за това, което може да се нарече "висше общество“, като Лолита Пил. Франсоаз Саган също пишеше по тази тема. Тя описва коктейли в големи парижки апартаменти, депресивни жени, влюбени в мъж, който не им се обажда. Не знам дали това съответства на представата ви за гламур. Американците са малко по-наивни от нас – известността продължава да ги вълнува. Имат списания като "Ванити феър“, които търгуват с живота на известните богати хора, но от литературна гледна точка. Тук същите лица са обект на жълтата преса. "Воаси“, списанието, в което имам собствена хроника, е може би изолиран случай, тъй като много писатели пишат за него забавни и не особено благоприлични текстове под псевдоним. Автори като Жил Мартен-Шофие или Марк Ламброн са писали романи за богати и известни хора, които обаче скучаят. Вярно е, че по тази тема Брет Ийстън Елис държи първото място по безумие и магнетизъм на писането.

Днес имаме впечатлението, че съществува една повърхностна, "преоценена“ известност, тази, която ви се предоставя от риалити шоуто например.

Това е по-скоро като формулата на Мария-Антоанета, която отговаря, когато й казват, че французите са гладни, "Ако нямат хляб, да ядат козунак“. За мен риалити шоуто е козунакът, който дават на хората, фрустрирани от това, че един елит от триста души си е присвоил цялата известност. Тогава им подаряват престой в "къщата“, за да им създадат илюзията, че известността е демократична.

Може ли човек да бъде изключен от кръга на знаменитостите поради една или друга причина? 

Това би могло да се случи, но що се отнася до мен, не бих казал, че съм имал периоди на величие и падение. Имал съм и неуспехи, разбира се, предаване или книга, които не са вървели. Но известността никога не ви напуска истински, дори да сте минало величие. Просто ще бъдете известен като минало величие, но ще продължавате да сте част от кръга на знаменитостите. В този случай има едно радикално решение, това, което избра Селинджър. Да изчезнете напълно, на върха на славата си, така никога няма да бъдете минало величие, ще бъдете загадка, мистерия, човек, който просто мрази човеците. Мисля, че Мартин Еймис твърдеше в една статия за Селинджър, че той е най-великият рекламист на нашето време. Така че можем да говорим толкова за болест или умора, колкото и за стратегия. Случаят с Жюлиен Грак е аналогичен. Грак се бе оттеглил в провинцията, но охотно приемаше знаменити посетители. 

А как човек става нощна птица? Защо превръщаме нощния живот едва ли не в изкуство?

Аз отдавна водя такъв живот. Обикновено, когато стигнеш до определена възраст, започваш да се уморяваш. А аз съм на 44 и продължавам да живея така. Не че се оплаквам, но вече от десет години работата ми не ме задължава да ходя всеки ден в офиса. Работя вкъщи, тук пиша статиите си, книгите си, тук подготвям предаванията си. Когато се стъмни, осъзнавам, че не съм виждал никого през целия ден и имам само едно желание – да изляза и да се видя с хора. Тази вечер например съм диджей в дискотеката "Режин“. Така че превърнал съм нощния си живот в по-плодоносен и по-достоен за интерес сюжет от дните си, макар в "Романтичният егоист“ и в "Един френски роман“ да говоря малко повече за обстановката, в която работя. Нощем виждам красиви пийнали момичета, добре облечени и остроумни хора, както и други, които изобщо не са забавни. Това е може би свързано с детството ми, със спомените ми от времето, когато бях на осем години и баща ми организираше вечери с много красиви жени, които ухаеха прекрасно. Нощта наистина притежава една феерична страна, която според мен прави хората по-привлекателни. Обичам романите на Фицджералд, защото героите му носят смокинг и когато някой каже "Щастието не съществува“, това ме докосва повече, отколкото ако е с костюм или по джинси. Човек може да посвети целия си живот на светската тема. Пруст го е направил и Жид не е искал да го издаде, защото го е намирал за сноб. И Труман Капоти са упреквали, че е писал за "Тифани“, след като това е нямало никакъв шанс да заинтересува хората от Канзас. На което той е отговорил: "Дори изолираният в иглуто си лапонец може да разбере значението на едно посещение в "Тифани“.“ Тази фраза ме предпазва от съмненията. Една вечер в клубовете "Монтана“ или "Барон“ също може да заинтересува лапонеца, изолиран в иглуто си.

Имате ли предпочитани модели, литературни или не, от този нощен свят?

Много ме е вдъхновявал Ален Пакадис, главно с начина си да интервюира знаменитостите. Пакадис бе заел от Труман Капоти един маниер на водене на разговор, съставен от съучастничество и нахалство, редуваше ласкателството с фамилиарността и доста бързо минаваше на "ти“. Когато бях юноша, през осемдесетте години, четях безплатни вестници като "Палас Магазин“, в който се разправяше за живота в "Палас“, легендарния нощен клуб от ония години. Мисля, че обичах да се чувствам като аутсайдер. Не трябва да се подценява значението на аутсайдерството и на арогантността в литературата. Днес все още имаме склонност да вярваме, че писателят трябва да бъде демагог и да се харесва на масите. Не вярвам, че ролята на писателя е да бъде нормален индивид, който залага на близостта си с читателя.

Интелектуалците обикновено осмиват или се отнасят със снизхождение към нощния живот на знаменитостите.

Но Ролан Барт беше редовен посетител на "Палас“! Понякога университетът и интелектуалците проявяват склонност да се отдалечават от истинската поезия. Вижте Жан-Жак Шул, писател, чийто изключителен талант се радва на всеобщо признание. В последния си роман той говори само за бар "Матис“, за коктейли "Маргарита“, за аксесоара на някоя рокля, за някой фотьойл. В този свят има толкова поезия, колкото и в селския. Антоан Блонден бе за мен истинско откритие – най-после имахме право да се забавляваме на "Сен Жермен де Прe“, да вдигаме купони и в същото време да бъдем писатели. Но Блонден не е много ценен, също като Борис Виан в един друг стил. Несъмнено има и проблем в отношението към парите на интелектуалния свят. В Щатите авторите, които споменах, като Елис или Макинърни не се ползват от благоразположението на списания от сорта на Ню Йорк Таймс Бук Ривю. Това са автори, които критиците не вземат на сериозно. Все още се вярва, че за да си добър писател, трябва да си страдал, да имаш ужасен живот и да накараш и читателя да страда, което Филип Солерс обяснява много добре. Има нещо здравословно в снобизма. За мен да разбереш елита, да си част от него, да го гледаш как се развива, да го описваш, е много съществен подтик. Мисля, че златната младеж от древна Атина е плащала на софистите не само защото са били блестящи, но и защото е виждала в този вид снобизъм нещо здравословно. Имало е време, когато интелектуалците са били обичани от народа фигури. На погребението на Жан-Пол Сартр например е имало невероятно много хора. Не съм сигурен, че би имало толкова на това на Патрик Модиано. На изпращането на Роб-Грийе, истинска звезда през шейсетте години, имаше осем души.

Le Palace, Париж

Как избирате сюжета за хрониките ви във "Воаси“?

Избирам актуални сюжети, но които и разкриват някои истини за времето ни. Например последната ми хроника се отнасяше до едно телевизионно предаване по Арте с Клод Ланзман, посветено на Ян Карски, и до друго предаване по друг канал, наречено "Играта на смъртта“. В крайна сметка беше много логично по едно и също време да се пусне свидетелство на човек от варшавското гето, на когото никой не желае да повярва за геноцида на евреите, и да се излъчва измислено риалити, в което кандидатите са окуражавани да измъчват предполагаеми опитни свинчета. Това по някакъв начин показва, че Карски и до днес не е чут. Хрониката изисква спонтанност, бърза реакция, малко като на проповедниците в Хайд Парк или дори като на Диоген, с колкото е нужно хумор и гняв и със съзнанието, че пишете за много популярна медия на тема, която би трябвало да е разбираема за всички.

Това малко противоречи на стремежа да си част от елит.

Не мисля. Слоганът на Жан Вилар, директорът на Националния театър, беше "елитизъм за всички“, нали? На едни президентски избори подкрепих Комунистическата партия точно в името на това противоречие. Харесвах образа на Роже Ваян като комунистически романист, който кара ягуар, или фразата на Жак Риго, писател с дадаистко и светско вдъхновение, която гласеше: "Всеки път когато видя ролс ройс, съществуването ми се удължава с четвърт час“ – което не му попречи да си отнеме живота на 31 години.

Да умреш млад е също вид достъп до безсмъртието и до известността.

Странно, но много ме привличат отишли си рано писатели, каквито и да са обстоятелствата на смъртта им. Виан умира много млад от сърце, Фицджералд умира на моята възраст, 44 години. Но аз не съм като Ахил и ако трябва да умра млад, за да остана в паметта на поколенията, съм готов да се откажа с леко сърце. Последната книга на Никола Рей би могла например да се казва "Как реших да не умирам млад“.

Самият вие сте известен с крайностите си.

Мисля, че хората придават голямо значение на неща, които не го заслужават. За мен вземането на дрога не означава кой знае какво. Имало е време, когато за дрогата почти не се е говорело, била е нещо маргинално, това, което й придава сатанински характер, е забраната й. Много добре знам, че тя се смята за част от живота на знаменитостите, но има толкова неизвестни наркомани, колкото и знаменитости, които не се дрогират. Като цяло, тъй като знаменитостите са и хора, които много работят, наркотиците са несъвместими с начина им на живот. Освен това никак не вярвам, че дрогата улеснява творчеството. Тя ви докарва до състояние, в което ставате ленив, повтаряте това, което сте написали или казали. Когато пишете, след като сте взели наркотик, казвате банални неща и ги казвате по двайсет пъти. През 1999 г. публикувах един сборник разкази в "Галимар“ и първият разказ, който написах, след като бях взел екстази, се състоеше от серия от въпроси. Метамфетамините ви карат да се питате за разни неща. Но като цяло, дори у големите писатели наркомани, написаното под въздействието на наркотик не е най-доброто, какъвто е случаят с Уилям Бъроуз, когато е на хероин. За мен лично най-добрата дрога за писането е виното, тъй като всичко, което може да свали задръжките ти, когато пишеш, е добре дошло. Дрогата доставя удоволствие, а удоволствията са едновременно необходими и опасни.

Как определяте кога да спрете с крайностите?

Преди всичко аз съм малко страхлив. Освен това, както вече казах, имам много класическо католическо възпитание, което вменява силно чувство за вина. От един момент нататък бляскавата и омайваща страна на нощния живот, като във филмите на Уонг Карвай, изчезва окончателно. Виждал съм много хора около мен да се съсипват, затова си казвам, че трябва да проявявам по-изразен инстинкт за оцеляване. По въпроса за крайностите, когато основахме наградата Флор или когато писатели, определени навремето като нео-натуралисти, като Венсан Равалек или Виржини Депант, започнаха да пишат много реалистично, много траш, ние не си представяхме, че текстовете от Античността са ни изпреварили с две хиляди години.

Превод: Росица Ташева

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция