Парещата любов на Рилке и Цветаева

Любовните писма между двамата поети са всичко, което имате нужда да прочетете днес.

Кореспондецията на Рилке с руската поетеса Марина Цветаева е от последните месеци преди смъртта на поета. Ако трябва да определим как би изглеждала любовта в думи, то книгата "Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке - Марина Цветаева" е всичко онова, което ни се иска да можехме да напишем. Красиво, парещо, болезнено и толкова истинско...

Сен Жил сюр Ви

9 май 1926 г.

Райнер Мария Рилке! Мога ли да Ви наричам така? Вие, въплътената поезия, сигурно знаете, че самото Ви име вече е стих. Райнер Мария – звучи църковно – и детински – и рицарски. Името Ви не римува времето – идва от дълбините или от бъднините му – отвечно е. Самото Ви име желае това, а Вие пък избрахте него. (Сами избираме имената си, каквото повикало – такова се обадило.) Кръщаването Ви е било пролог към Вашата същ-ност, а свещеникът, извършил тайнството, едва ли е знаел какво върши. Вие не сте най-любимият ми поет ("най-любим“ – просто степен), Вие сте природно явление, което не може да бъде мое, което човек не обича, а му устоява, или (и това не е достатъчно!) въплътеният пети елемент: самата поезия, или (отново не е достатъчно) това, от което възниква поезията и което е по-велико от нея (и от Вас).

Не става дума за човека Рилке (човек: нещо, което сме принудени да бъдем), а за духа Рилке, който е по-велик от поета и който всъщност за мен е Рилке – Рилке от бъдното. Трябва да се видите през със моите очи: Вашето величие през тяхната уголеменост, когато гледам към Вас: Вашето величие – пронизващо хоризонта.

Какво би могъл да прави един поет след Вас? Човек преодолява безспорния маестро (например Гьоте), но да преодолее Вас, означава (би означавало) да преодолее поезията. Поет е онзи, който преодолява живота (длъжен е). Вие сте невъзможна задача за бъдещите поети. Поетът, дошъл след Вас, трябва да бъде самият Вас, тоест: Трябва да се родите още веднъж. Връщате на думите първия им смисъл, а на предметите – първите им думи (стойности). Например, когато кажете "великолепен“, Вие казвате "с велика красота“, така както първоначално е било и мислено. (Днес "великолепен“ е само лишен от смисъл удивителен знак.) Бих Ви казала всичко това много по-разбираемо на руски, но не искам да Ви причинявам усилието, четейки, да се връщате към него, предпочитам сама да направя усилие и да се "впиша“ в немския. Първото, което в писмото Ви ме запрати на най-извисената кула на радостта (не – въздигна ме, не – постави ме), беше изписването на месец май като May: с този у вместо i Вие му връщате стария аристократизъм. Mai с i носи нещо от "първи май…“, като нямам предвид работническия празник, той някога ще стане наистина прек.

Няколко кратки биографични (само необходимото) бележки: тръгнала от руската революция (не от революционна Русия, революцията е страна сама за себе си със свои собствени – и вечни – закони), се отправих – през Берлин – за Прага. Книгите Ви бяха с мен. В Прага за първи път прочетох "Ранни стихотворения“. Така – още първия ден – обикнах Прага заради престоя Ви като студент в този град.

Останах там от 1922 до 1925 г., три години, през ноември 1925 г. заминах за Париж. Бяхте ли тогава още там? Ако все пак сте били: Защо не дойдох при Вас? Защото сте най-скъпото ми – в целия свят. Съвсем просто е. Но също и – защото не ме познавате. Заради страдаща гордост, заради страхопочитание пред случайността (съдбата, едно и също). Поради страхливост, може би за да не се налага да издържа на чуждия Ви поглед – на прага на стаята Ви. (Не би било възможно да не ме гледате като чужда! И дори да беше така, това би бил поглед, предназначен и за всеки друг, тъй като Вие не ме познавахте! – ще рече, все пак чужд!) Още нещо: Винаги ще ме усещате като рускиня, а аз – Вас – като чисто човешко (божествено) явление. Тази трудност произтича от нашите твърде индивидуални националности – всичко онова, което за нас е "аз“, за европейците означава – "руснак“.  (Същото се случва пък при нас с китайци, японци, негри – с много далечните или с много дивите.)

Райнер Мария, нищо не е загубено, през следващата (1927) година ще дойде Борис и ще ви посетим – където и да се намирате. Познавам Борис много малко и го обичам така, както обичаме никога невидените любими (отминали, следващи: по-следващи), никога невидени или никога несбъднати. Той не е толкова млад, мисля – на 33, но изглежда съвсем като юноша. В нищо не прилича на баща си (най-доброто, което може да направи един син). Вярвам само в синовете на майките. Също и Вие сте син на майката. Мъж по женска линия – затова сте така богат. (Двуединството.) Той е най-първият поет на Русия. Това го знаем аз и още неколцина, другите ще почакат, докато умре. Очаквам книгите Ви като буря, която – искам или не – ще ме връхлети.

Почти като операция на сърцето (не е метафора! всяко стихотворение (твое) се врязва в сърцето и го резбова според своето знание – искам или не). Да не желаеш нищо!

Знаеш ли защо ти казвам "Ти“ и защо те обичам и… и… и… Защото ти си силата. Най-рядкото! Не се налага да ми отговаряш, знам какво е време и какво е стихотворение. Знам и какво е писмо. Всичко е ясно. Като десетгодишно момиче (1903) бях във Во и в Лозана и си спомням още много неща оттогава. В пансиона имаше възрастна негърка, която трябваше да учи френски. Не учеше нищо и ядеше виолетки. Това е най-яркият ми спомен. Сините устни – негърските устни не са червени – и сините виолетки. Синьото Женевско езеро изплува в спомените ми едва след това.

Какво искам от теб, Райнер? Нищо. Всичко. Да ми разрешиш всеки миг от живота си да гледам нагоре към теб – като към планински връх, който ме закриля (такъв един каменен ангел пазител!). Докато не те познавах, това беше възможно, сега, когато те познавам, е нужно разрешение. Защото душата ми е добре възпитана. Но без да питам дали искаш, или не, ще ти пиша. За твоята Русия (Царския кръг и други неща). Руските ти букви. Затрогването. Аз, която като индианец (или индиец?) никога не плача, сега почти бих. Прочетох писмото ти на океана, океанът четеше с мен, двамата четохме. Нали не те смущава, че той наднича в писмото ти? На други няма да го позволя – твърде ревнива съм (в теб – ревностна). Ето и моите книги – няма нужда да ги четеш, – сложи ги на писалището си и напълно ми вярвай, че преди мен не са съществували (имам предвид в света, а не на писалището!).

10 май 1926 г.

Откъс от "Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке - Марина Цветаева", ИК "Koлибри"

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт