Любовта е по-голяма от хората

В романа на Анри-Пиер Роше „Жюл и Жим“. И не само.

Има безцеремонни книги и слава богу. В случая става дума за невинна безцеремонност, за пълна липса на еснафско лицемерие и буржоазна притворност. 

Анри-Пиер Роше пише дебютния си роман "Жюл и Жим“ в началото на 50-е години на миналия век, когато е 73-годишен. Силният автобиографичен елемент в романа отвежда читателя към младостта на писателя, в Бел Епок и следвоенните години. И изчезват всички илюзии за консервативността на онова време, облечено в кринолини. Свянът и благоприличието, основни щитове на буржоазната ограниченост, се оказват само маска.

Книгата е измамно кратка. В нея е събрана цялата световна история на любовта, вплетена е цялата древногръцка митология, мяркат се сенките на всички любовни истории, съществували някога, както и всички архетипи, в които се вписват хората. 

Роше не претендира да е писал висока литература. Но е успял да напише дълбока литература.

На първо място, защото не се е отказал от простотата. Наративът е толково простичко хубав, толкова непретенциозен и невинен, че човек се изкушава да види в него много повече неща, отколкото писателят целенасочено е вложил. Всъщност Роше е умел наблюдател. В късните свои години, когато пише романа, очевидно е успял да се освободи от излишествата на младостта, от склонността да обяснява света, когато може само да го покаже в цялата му голота.

И от тази дълбока простота и естественост, някак без усилие изникват и застават по местата си всички митологеми и архетипи, съживяват се в една вакханалия от емоции, разказана директно, без увъртания и двусмислици. 

Любовта се оказва нещо много по-различно от скучната история за двете половинки на цялото. Роше успява да внуши напълно безизкусно, че любовта е по-голяма от хората, надхвърля телата им и не може да бъде ограничавана. Разказът е напоен с естествен първичен разврат, който не е нито неморален, нито порочен. Само е в противоречие с нормите, наложени от обществото. 

Двамата приятели – Жюл и Жим – съдържат в себе си характеристиките на всички мъже. Жим влюбчивият, всеотдайният, силният, плътският алфа мъжкар. Жюл – дистанцираният, идеалистът, мислителят, следващ водача на стадото, готов да му преотстъпи най-добрата женска, ако той я пожелае. Цялата тази пещерна в същността си парадигма се вмества естествено в европейското общество от първата половина на 20 век. 

Жените в романа са много повече от мъжете и в буквален, и в метафоричен смисъл. Те също са натоварени с архетипни значения. Цялата пъстрота на женския свят е разпределена между героините на романа. Видимо е, че Роше обожава жените, обожествява ги, погледът му търси великолепието сред отломките. Героините му са забележителни с особеностите си, красиви в недостатъците си, неустоими заради несъвършенствата си. 

В първата част абсолютната Жена е разделена на образи, които се допълват – невинната, развратната, закрилницата. С появата на Кати всички отделни елементи се вплитат в едно лице, стават едно цяло. Тя е събирателният образ, в който се оглеждат всички възможни жени. И всички възможни богини.

Твърде много ключове е оставил Анри-Пиер Роше, за да бъдат пренебрегнати. Връзката на образите му с митологията не е изкуствено насложена върху романа. Той борави с детайли, които не оставят място за съмнение – Кати стреля с лък като Артемида, стои гола в раковината на умивалника като Афродита, ревнива е като Хера. Всъщност цялата нейна същност е затворена в усмивката на една древна статуя на гръцки остров. Всички мъже покрай нея се влюбват първо в невидяната, в едва помечтаната жена.

После Роше отваря вратата към нови стихии – сваля булото на величавост и недостижимост. Разголва жената не само буквално (Кати непрекъснато се разхожда полуоблечена или направо гола). Той разкрива първичната ѝ същност на разрушител, сривайки стереотипа за жената като пазител на дома и семейството. Кати си е самодостатъчна, ако има любов. Без значение от кого я получава. 

"Няма чудовища, защото те не знаят, че другите ги смятат за чудовища. Те са невинни като нас, отглеждат малките си като нас. Бог ги е създал такива. А той е създател и на змиите, и на крадците, и на чудовищата.“ - казва Роше и затваря устата на пуританите, за които подобен начин на съществуване – в абсолютна свобода на любовта – е немислим.

Удивително модерна е тази книга, която разказва за света отпреди век. Всъщност дори и сега не сме дорасли за нея в достатъчна мяра. По-дълбока е от отделния човек, по-широка е от блатото на обществото.

И не е роман, който трябва да бъде подминат безучастно.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт