Людмила Сланева за дните, прекарани в самоизолация
Певицата и актриса ни разказва за дните у дома, изчезналото усещане за вечно бързане и още.
В тези трудни дни, в които често имаме чувството, че светът е поставен на пауза (а може би има нужда точно от това, от почивка от нас самите), АртАкция реши да попита интересни и обичани от редакцията хора кои са нещата, които правят по време на самоизолацията и какво ще направят щом този период отмине. Днес се срещаме с актрисата и певица Людмила Сланева.
По време на изолацията откривам няколко основни неща:
Спирам да бързам. Спирам да имам усещането, че трябва да бързам. За нещо. За Някой. За мен. Аз съм артист и в по-голямата част от живота си сама организирам времето си. Същото е и сега. С тази разлика, че не бързам да приключа с йога заниманията ми. Нито с китарата. Нито гоня резултати, когато сядам да пиша нещо. Това с бързането изглежда като да не прави разлика. Но всъщност разликата е голяма. Сякаш в теб се съединяват едни жици, които са се разбутали от динамиката и препускането. И сега, съединени отново, започват да провеждат ток. Усещането е за цялост.
Започвам истински да се запалвам когато играем на "3 5 8“ със семейството ми. Има някакво бясно състезание между тримата (Стенли, Никол, аз), в което почти винаги Никол бие. Няколко пъти победител съм аз. И разбирам как съм забравила да се радвам на победите. Връщам си нещо важно – насладата да печелиш. Вкусът от играта.
Наблюдавам сплотяване на "малкия ни колектив“ според познанията по приятно прекарване. В моето семейство цари доста либерален дух и дори нямаме правило да се храним заедно. Всъщност този индивидуализъм е и изморителен, тъй като винаги и тримата сме на различно мнение по всички въпроси. По въпросите за менюто също. Напрежението между нашите индивидуалности намаля и сякаш всички разбират, че да не се "джафкаме“ за точка през цялото време, е хубаво. Никол (18 години) се учи да готви по собствено желание – домашни бургери с телешко месо. Казвам й, че да можеш да се погрижиш за себе си е от най-важните умения. Караме се за дезинфекцията на бравите, ключовете, маските. Но има единодушие. Пиша го като постижение.
Искам да ми е забавно. Посред нощ се преобличам в официални дрехи. Слагам грим. Тегля една очна линия. Нагласявам осветление и правя видео за един приятел режисьор, с който се разбрахме всеки ден да си пишем по тема. Днес темата е "Лъжата в моя живот“ и аз се самоснимам, изпълнявайки стихотворението "Приказка за честта“ на Смирненски:
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент ...
Покани ме Дявола – стария Дявол –
в дома си, на чашка абсент.
Уча наизуст. Тринайсет куплета. Репетирам и правя няколко дубъла. Естествено, първият е най-добър. Винаги е така. Изпращам. Вдъхновено ми е и чакам отговора по темата "Лъжата в моя живот“., защото... ми е вдъхновено. Никой не ме кара да правя това. Харесва ми да ми е такова – без причина. Без постижения. Представям си живота и така – без мислите "дали съм успешен?“ и "дали съм страхотен?“
Чувам се с приятел – драматург, сценарист, човек на словото. Казва ми : Ще дойдете на мойта карантина! Аз от години съм в карантина "писане“ и излизам само, за да пазарувам. Така че няма никаква промяна в моя график за деня. Смеем се и аз се питам каква точно е промяната за човека извън заповедите на държавно ниво... Доколко си завършен без другите ?
Гледам всичко на Алмодовар и някои филми от листата на Оскарите. Вадя забравени демо-версии на парчета, които съм си свирила и ги преоткривам. После пак ги зарязвам.
Играем на "Микадо“, "Играта живот“ и други настолни.
Намлявам влизането в социалните мрежи до десет минути на ден. Голямо желание за изява ме залива оттам и ме занимава някак излишно. Животът продължава по някакъв начин, въпреки че много неща са спрели. Просто има по-малко шум. Като в запис, в който няма ефекти на гласа.
Имам доста епизоди от моя живот, в които съм се самоизолирала. Не заради болест, а за да намаля жуженето на света. Светът произвежда голям шум. Толкова голям, че изпитвам нужда да си запуша ушите и да се завра в някой тих ъгъл, за да почна да чувам себе си. Така че съм се слагала сама под карантина и се отнасям към това като към здравословно упражнение. То в никакъв случай не ме прави спокойна. Напротив. Ден след ден виждам как изтичат ненужни файлове от главата ми. Едно по едно падат моите "трябва да ...“ като "трябва да довърша това“, "трябва да съм бърза“, "трябва да съм красива“, "трябва да съм информирана " и подобни глупости. Отпадат неговите "трябва“ – на мъжа ми – "трябва да се изпратят тези мейли“, "трябва да е готова визята до довечера“, "трябва да си сменя струните“ и т. н. Отпадат и тези на дъщеря ми – "трябва да ходя на тъпото училище“, "трябва да изтърпя тази по биология“, "трябва да ви слушам и вас , оф ...“. Няма "ТРЯБВА“. Никой не те кара да правиш нищо. Свободен си. Разполагаш със себе си. Нищо, че си между четири стени, но разполагаш.
Сега остава да го видим това "себе си“ на какво е заприличало. В какво се е превърнало.
И не ми се мисли какво ще правя след това. Не и преди да видя се "видя“ отново.
бюлетин
още рестарт
-
Холивудска грижа за кожата с AVÈNE
Представяме три любими актриси и три продукта за грижа против стареене на Avène.
-
Грижа за кожата с мисъл за природата
Avène осъзнава важността на устойчивите практики и работи активно за намаляване на екологи...
-
Открийте най-вдъхновяващите изложби в Европа тази есен с България Еър