Швейцарското чудо Жоел Дикер в интервю за АртАкция

Сравняват го с Филип Рот и Джонатан Франзен, но сюжетите му са динамични, сякаш родени изпод перото на Дъглас Кенеди. Още с дебютния си роман, "Последните дни на нашите бащи” (2010), прибира Наградата на  женевските писатели. Две години по-късно излиза "Истината за случая "Хари Куебърт”, от който са продадени над 3 милиона копия! За него Дикер печели Наградата за призвание "Блюстейн-Бланше”, Голямата награда за роман на Френската академия и "Гонкур” на гимназистите. А тогава е едва на 27. Естествено, започват да го спрягат като "швейцарската изненада” и "международен феномен”. Още с излизането си "Истината за случая "Хари Куебърт” детронира от топ листите "Ад” на Дан Браун и "Петдесет нюанса сиво”. С пластичен език, мистерия и ефектна композиция. Само че гениално съчетани, обилно полети със съспенс. В последните страници на "Книга за Балтиморови”, който също е преведен на над 30 езика, Дикер поднася един coup de théâtre, абсолютно неочакван и съвършен, който осветява историята от коренно различен ъгъл. А на 1 март у нас излиза новият му роман – "Изчезването на Стефани Мейлър” в превод на Красимир Петров.

Здравейте, преди всичко Ви благодарим, че се съгласихте да дадете интервю за АртАкция. (Навярно пазите спомен от гостуването си в София.) Къде Ви откриваме в момента?

Жоел Дикер: Привет! В момента съм в Женева, Швейцария. Щастлив съм да бъда с приятелите и семейството си, защото през 2018 г. бях много зает с пътуване и промотиране на телевизионната поредица по "Истината за случая "Хари Куебърт”. Научих много и ценя всяка минута от времето, което посветих на това приключение, но да се прибереш у дома, е не по-малко приятно.

Едва ли сме единствените, които смятат, че ключът към Вашия успех е умението Ви да приклещвате вниманието на читателя още с първите редове. Учили ли сте се от някого?

Жоел Дикер: Не, не мисля, че имам "учител". Някои хора ме смятат за автор на криминална литература, но аз не се възприемам като такъв. Никога не съм чел такава литература, съответно формулата й не ми е известна. Възхищавам се на Джек Лондон например, за неговия усет да разказва истории, така че… навярно мога да го считам за учител.

Вярно ли е, че когато сте започнали да пишете "Истината за случая "Хари Куебърт“,  сте казали на редактора си, че не искате да чувате за наградата "Гонкур“?

Жоел Дикер: Не! Боже мой. Докато пишех  "Истината за случая "Хари Куебърт“, а и след това, когато романът беше издаден, дори в най-безумните си мечти не съм си мислил, че имам шанс за номинация. Така че  - не, никога не е ставало дума за това, преди да ме информират, че съм в списъка на номинираните. 

Наградите неминуемо влияят на самочувствието, а направиха ли Ви по-отговорен писател?

Жоел Дикер: Да бъдеш номиниран за "Гонкур” – това несъмнено поражда някакво допълнително напрежение, но аз поначало съм склонен да изисквам много от себе си. Просто исках да напиша най-добрите романи, на които съм способен. Ако нещо наистина се промени с номинацията за "Гонкур”, то е фактът, че читателите ми се увеличиха много бързо… Така че, естествено, сега се чувствам още по-ангажиран с целта да поддържам интереса им. 

Доволен ли сте от филмовата адаптация на "Истината за случая "Хари Куебърт” ? Какво е усещането романът ти да се превъплъти във филм под режисурата на легенда като Жан-Жак Ано?

Жоел Дикер: ДА! Много съм доволен от телевизионната поредица.  Жан-Жак Ано свърши невероятна работа, като успя да покаже града и да обрисува персонажите точно така, както си ги представях. Сигурен съм, че някои читатели ще кажат, че са си представяли нещата малко по-различно…Това е нормално, защото всеки читател има право да тълкува моите описания според собствения си опит и начин на мислене. Но се случи така, че интерпретацията на Жан-Жак Ано съвпадна точно с представите, които си бях изградил, докато пишех книгата. Не участвах в писането на сценария, защото реших, че сериалът е проект на Жан-Жак, а не мой. Но прекарах много време на снимачната площадка и наблюдавах с удоволствие как героите оживяват!

Ако трябва да определя "Изчезването на Стефани Мейлър” с едно изречение, ще кажа, че това е роман с много силен диалог, дузина заподозрени лица и един изключително завладяващ женски образ. Вие как бихте го определили с няколко думи?

Жоел Дикер: С няколко думи – ревност, малък град, политика, тайни.

Очаква ли се и "Изчезването на Стефани Мейлър” да бъде филмиран? И ако да, кои актьори си представяте в главните роли?

Жоел Дикер: Ще видим! Ако това стане, ще оставя режисьора сам да вземе решение за актьорите, както направих с "Истината за случая "Хари Куебърт”.

Имам добра новина. "Изчезването на Стефани Мейлър” излиза на български на 1 март, читателите вече нямат търпение… Очаквате ли да повтори успеха на предните Ви книги?

Жоел Дикер: Надявам се единствено, че моите български читатели ще изпитат със "Стефани Мейлър” същата наслада, която са изпитали и с предходните ми романи.

Често се налага да "жертвате” героините в романите си или да градите съспенс около тяхното изчезване. И го правите блестящо.  Но какво мислите за отключилия се в много страни дебат на тема феминизъм и ненасилие? Впрочем на жените в Швейцария е дадено право на глас едва през 1971 година…

Жоел Дикер: Всяко мирно движение, което отстоява убеждението, че жените трябва да печелят колкото мъжете, за мен е много важно. Неравенството между мъжете и жените е немислимо. Вие говорите за избирателното право в Швейцария, което наистина се въвежда твърде късно. Но дори и днес заплатите на мъжете и жените не са равни – аз намирам това за скандално.

Споделяли сте, че  се възхищавате от Филип Рот, който неотдавна ни напусна… Има ли други съвременни автори, чийто стил Ви харесва?

Жоел Дикер: Чета предимно на френски и особено се наслаждавам на книгите на Лейла Слимани и Давид Фоенкинос. Те сигурно са преведени на български?

Да, за наша радост! А как си почивате? Кои са любимите Ви места? Не ми казвайте, че в главата Ви непрестанно се роят идеи за нови сюжети и герои.

Жоел Дикер: Обичам да карам велосипед и да тичам в околностите на Женева. И се опитвам да избия собствените си герои от главата си! 

Ако мечтата на 27-годишния Жоел е била да напише голям американски роман, който се чете на един дъх, каква е мечтата на 34-годишния Жоел?

Жоел Дикер: Мечтата ми е… да продължавам да мечтая. На 34 години съм все още млад, нали? 

В един романтичен филм се казваше следното: "Ако някога някоя книга ви развълнува истински, знайте, че е била написана за един-единствен читател”. Вие за кого пишете?

Жоел Дикер: Аз пиша за моето семейство.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция