Отиде си писателят Филип Рот

Незабравими фрагменти от носителя на "Пулицър".

На 85 години ни напусна носителят на "Пулицър" и автор на незабравимите "Провинциален живот“, "Операция лихвар“, "Американски пасторал“, "Петното“, "Възмущение“, "Писателят призрак“ и още толкова много книги, формирали не един характер, отвели ни до светове, които трудно бихме достигнали без тях. Филип Рот е от малкото писатели, които имат академично образование по литература – през 50-те той получава магистърската си степен по английска литература в Чикагския университет. След това преподава творческо писане и литература в един от най-престижните университети от Бръшляновата лига (Ivy league) – Принстън, с курс на тема "Кафка и Белоу“. Редом с Хенри Джеймс и Уилям Фокнър, Рот посочва именно Кафка и Сол Белоу като основните си източници на вдъхновение и литературно влияние през цялата си писателска кариера. 

След над 50 години писане през 2010 г., Филип Рот съобщи, че спира да твори. През 2014 г. пък сподели, че се върнал към всичките си книги и ги е препрочел, "за да видя дали съм си губил времето".

Оценката му след това е благосклонна... и няма как да е друга, предвид всички велики думи, които ни остави. "Сторил съм най-доброто с това, с което съм разполагал". Преди година той публикува сборник от есета от периода 1960-2013 г. под заглавие "Защо да се пише?".

Творчеството на Филип Рот обхваща безкрайно много дълбочини. Отразява човешката ситуация от най-интимните ѝ проявления до голямата сцена на историческите събития. Черното чувство за хумор, докосващо се безсрамно до най-свещените теми, се съчетава с безпощадна социална зрялост и творческа отговорност относно политическата и културната съдба на Америка и света. Според "Ню Йорк Таймс" Филип Рот е най-великият американски писател за последните 25 години. Той изследва различни собствени версии: какво е да си американец, евреин, мъж, писател. И повече от всеки друг свой съвременник разказва детайлите на мъжката сексуалност. Безспорно Филип Рот е една от най-важните фигури на времето ни... Никой друг не пишеше точно по този начин. Толкова точно, истинско, и нежно по един особен, деликатен начин. Спомняме си за него с любими откъси... препрочитаме и ни е трудно да повярваме, че вече не е сред нас:

“Мисля, че Бети Дейвис казва, че старостта не е за лигльовци. Но Толстой твърди, че най-голямата изненада в живота на човек е старостта. Старостта се промъква коварно и ти започваш сам себе си да измъчваш с въпроса защо един възрастен човек не изживява реалната си възраст? Как е възможно да съм стар и да продължавам да участвам в плътските аспекти на човешката комедия? Защото вътре в главата ми нищо не се е променило.”  (из новелата "Умиращото животно”)

"Възразявам срещу това да ходя на обедна литургия четирийсет пъти преди дипломирането ми, за да получа степен, сър. Не виждам с какво право колежът ще ме принуждава дори веднъж да слушам свещеник от каквото и да е вероизповедание, дори веднъж да слушам химни, призоваващи християнско божество, при положение че съм атеист, който е, ако говорим открито, дълбоко обиден от практиките и вярата на организираната религия."  (из романа "Възмущение”)

"Бъди по-велик от чувствата си. Не ти го налагам аз – животът го налага. В противен случай ще бъдеш пометен от тях.“ (из романа "Възмущение”)

"И все пак какво можем да направим с тази ужасно значима отговорност към другите хора, която изглежда лишена от съдържанието, дето ние си мислим, че има, и която се изпълва с абсурдно съдържание, понеже всички сме тъй слабо подготвени, че да провидим един другиму вътрешните си механизми и неведоми умисли? Нима всички ние не отиваме и не заключваме вратата, и не се усамотяваме подобно на самотните писатели, или не се изолираме в камери със звуконепроницаеми стени и не начеваме да съчленяваме хора от думи, а после не допускаме, че тези хора-думи са по-близко до реалността от реалните хора, с които всекидневно се съприкосновяваме в своето неведение? Факт е, че в живота си не се стремим да разберем хората правилно. Ние ги разбираме погрешно, разбираме ги погрешно, погрешно, и после, след внимателно преосмисляне, пак ги разбираме погрешно. Така узнаваме, че живеем: като грешим. Може би най-добре ще е да престанем да се питаме дали сме прави, или не по отношение на хората и просто да се оставим на течението. Късметлии сте, ако това ви се удава.“ (из романа "Американски пасторал”)

"Дъщерята бе накарала бащата да прогледне. А може би винаги бе искала само това. Тя му бе дала очи, очи да прозре ясно онова, което никога не би могло да бъде нормално, да прозре онова, което не ти е дадено да прозреш, не можеш да прозреш и няма да прозреш, докато три не се прибави към единицата, та да станат четири. Той бе прозрял цялата неправдоподобност на осъществяването един чрез друг. Раждане, приемственост, родословие, история – крайно неправдоподобно, Той бе прозрял, че ние не се осъществяваме един чрез друг, че само на пръв поглед ние се осъществяваме един чрез друг.”  (из романа "Американски пасторал”)

"Преобръщам изречения. Това е животът ми. Написвам изречение и после започвам да го въртя в ума си. Поглеждам го и още веднъж го завъртам. Обядвам. После се връщам отново тук и написвам още едно изречение. След това пия чай и преобръщам и второто изречение. Препрочитам двете изречения и пак ги завъртам. После лягам на канапето и размишлявам. Ставам, зачерквам ги и започвам отначало. И ако наруша този ритъм дори само за ден, полудявам от скука и от чувството за нещо пропиляно.” (из романа "Писателят призрак”)

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция