Вивиан Праматароф-Хамбургер: „Истинското изкуство винаги въздейства на зрителите“

През прозореца в кабинета на д-р Фройд (който гледа към задния двор на Berggasse 19 във Виена), „видях“ като върху екран възможностите на умната психоанализа (а не наивната) да „чете“ киното по свой начин. Може би несъзнавана асоциация със „Задният прозорец“ (1954) на Хичкок? Тази книга е за такъв възможен прочит на 30 избрани филма. — Проф. д.н. Божидар Манов

Разговаряме с Вивиан Праматароф-Хамбургер за създаването на книгата „От „Ла страда“ до „Часовете“ - от страдащите до независимите женски образи в киното“. 

Въпреки прогнозата на Зигмунд Фройд връзката между киното и психоанализата се оказва много трайна. По какъв начин нашите зрителски преживявания, подпомогнати от психоаналитичния подход, ни дават информация за самите нас?

В някои отношения дори и гениите проявяват късогледство. Тук Фройд е проявил освен това и високомерие. Киното е започнало като забавление по панаирите, но скоро след като Братята Люмиер са заснели първия филм изобщо през 1885, един друг гений, Чарли Чаплин, с шеметна скорост развива панаирното забавление в изкуство. Истинското изкуство винаги въздейства на зрителите и те го усещат. Тези преживявания, вълнения, страдания или радости са непосредствени и донякъде първични, като при децата. Възможността да се идентифицираме с някои от героите, както и с определени ситуации, които познаваме, ни дава достъп до нас самите. Може би това е свойство на всяко голямо изкуство, но при киното, благодарение на многобройните изразни средства, с които то работи - картина, осветление, текст, музика, актьори, - въздействието се усеща пряко и интензивно.

В заглавието са изведени филмите „Ла страда“ и „Часовете“. Какво ги прави подходящи за своеобразната рамка на книгата? 

Почти 50 години делят тези два филма. Фелини снима „Ла Страда“ през 1954 г., а Стивън Долдри прави „Часовете“ през 2003 г. През тези години се промениха много неща в света, в общественото отношение към жените в индустриалните страни, отношенията между мъжете и жените се промениха, а киното като изкуство реагира на тези промени. Образът на Джелсомина, незабравим в превъплъщението на Джулиета Масина, трогва с нейната детска наивност. Тя събужда моя майчин инстинкт и ме кара да скърбя за нейната злочеста съдба. В „Часовете“, от друга страна, женските образи са представени в развитие. Всички героини търсят изход от трудни житейски ситуации според нормите на обществото, в които те живеят. Докато за Вирджиния Улф (Никол Кидман) изходът е само смъртта и тя се самоубива, за Лора Браун (Джулиан Моор) е да напусне мъжа и изостави детето си, Клариса Воган успява да живее пълноценен живот въпреки трагичните обстоятелства, които животът ѝ предлага. 

„Ла страда“ (1954)

„Часовете“ (2002)

Знаем, че тази книга, е едно естествено продължение на изданията през последните години на тема кино и психоанализа. Разкажете ни повече за това, как ви хрумна идеята да съберете текстове, фокусиращи се върху женските образи в киното?

Еволюцията в обществото не беше завършена през 2003 г., а продължи. Движението #metoo, въпреки крайностите си и критиките към него, раздживи много пластове и, ако позволите да се пошегувам, стана ясно, че жените също са хора…

В книгата са разгледани редица класически филми, както и доста съвременни заглавия. Какво Ви водеше в избора и на какъв принцип се спряхте на точно тези ленти?

Двамата с Андреас избрахме около 60 филма, които групирахме в отделни глави и предложихме на авторите. Много е важно да избереш своя филм, когато започваш да работиш по него. За кой филм искам и мога да пиша, това е принципът на избор. 

Думите имат силата да влияят и да променят, най-малкото – да обръщат вниманието ни към нещо. Смятате ли, че книгата може да промени нагласите на читателите спрямо женските образи в киното?

Книгите имат това свойство, да. Според мен първата стъпка е, когато текстът те кара да се замислиш. Да се усъмниш в досегашното си виждане. Когато правим нашите редовни филмови вечери в Музея на киното в Мюнхен, често хората споделят, че благодарение на нашия аналитичен инпут и на дискусиите, които модерираме с публиката, са променили нещо в гледането на филми - обръщат внимание на детайлите, на светлината, на музиката и преживяването им е по-интензивно. Една книга за женските образи в киното ще е интересна не само за жените, мисля. 

Всяка книга има своя аудитория. За кого Вие смятате, че е подходяща точно тази книга?

Аз не бих ограничила аудиторията - но във всеки случай любителите на киното ще имат удоволствието да прочетат много интересни текстове за любими филми. За колегите психоаналитици, психотерапевти и психолози ще е безспорно една полезна книга, както и за самите филмови творци. Мисля, обаче, че всеки интелигентен човек с интерес към тези две големи изкуства - кино и литература - ще изпита удоволствие при четенето.

Забелязах, че сте се натъкнали на няколко преводачески казуса. Можете ли да ни разкажете малко повече за преводния процес?

Голям късмет имахме с двама млади и великолепни преводачи, Христо Тодоров и Виолета Вичева. Мисля, че те най-добре могат да отговорят на този въпрос. Ако оставим настрана спецификата на някои понятия, за които споменавам в предговора, мисля, че е много трудно да превеждаш сборник с 30 различни автори и да се нагласяш към различен стил, дуктус, интонация на изречението, хумор и т.н. Те се справиха чудесно с тези предизвикателства и аз съм много щастлива с българския превод.

А през каква призма Вие гледате филми, в които главните действащи лица са жени? 

Може би това, което ме радва, е фактът, че жените в киното вече не са само красивият обект наслада за окото, а вече са субекти - активни участнички в действието, героини, които вдъхновяват, както и филмови творци, оператори, режисьори и продуценти. На последното се гледаше доскоро като „такова животно няма“. Не само, че има, но „то“ е талантливо, креативно и красиво.