Интервю с Кирил Кадийски

Кирил Кадийски, поет, есеист, преводач и издател, е емблематична фигура в българската и европейската поезия. "Нувел обсерватьор“ го нареди сред най-значителните съвременни поети. Носител е на едни от най-престижните награди, сред които "Макс Жакоб“ — Франция (за цялостно творчество). Кавалер на френския "Орден за изкуство и литература“, член-кореспондент на френската Академия за поезия "Маларме“, почетен гражданин на "Монмартърската република“. Негово дело са българските преводи на редица прочути, знакови френски и руски поети като Вийон, Юго, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Манделщам и Пастернак. Кадийски е сред най-превежданите български творци в чужбина.

Повод за това интервю е неговата книга "За поезията”, издадена наскоро с логото на УИ "Св. Климент Охридски”. Длъжни сме да подчертаем, че проектът не предвиждаше въпроси, свързани с публикувания междувременно памфлет "Буколика за Георги Господинов”, който "възпламени страстите" и породи много коментари и анализи както в творческите среди, така и сред читателите. Но предвид натрупалите се въпроси към автора, би било неестествено да заобиколим темата.

Г-н Кадийски, може ли да се каже, че тази книга е квинтесенция на близо 50-годишния ви опит и езикови натрупвания в битността ви на поет, преводач, издател?

Би могло да се каже преди няколко години, сега по-точното ще е "на повече от петдесетгодишния опит”. Уви, времето се изнизва много бързо. Но това има и своите предимства. Някъде бях чел, че за една творба 50-годишен изпитателен срок е достатъчен – щом стихотворение отпреди половин век се чете като написано вчера, значи то ще се чете и след половин век. Моята английска преводачка Ан Даймънд в едно канадско списание, говорейки за преводите си, споменава, че й е любопитно как те биха звучали след 50 години. Успокоих я, като й писах, че цялата ми първа книга е писана именно преди половин век, нищо че я превежда като писана днес; просто по-късната й публикация  се дължи на битката с цензурата тя да излезе във вида, който аз искам. Е, излезе – и режимът не падна. По-късно, разбира се, той се сгромоляса в пропастта, може би и поради това че имаше поети, които по това време не само си задаваха въпроса "колко струва билетът до Кремиковци”, но се натискаха и да покарат малко автобуса.  Е, покараха го. Аз предпочитах да вървя пеша, воден от руската поговорка: тише едешь, дальше будешь (тогава бях студент по руска филология). И бях далече от магистралата на тогавашната българска поезия, както може би и сега. Вървях през стърнищата. Пеша. И така налучквах стъпките в поезията. Ето това стихотворение, кой ще каже че е писано през 68-та година, преди половин век, и си е останало там. 

ХЕКЗАМЕТЪР

Още са нивите жълти, но охладнява небето.

Птица с трептящи крила дълго в покоя виси.

Заекът ляга и почва още сега да сънува

топла бърлога в снега; куче бездомно търчи,

тръни е яло от вчера – все към звънците поглежда,

скоро в стърнището май ще замирише на вълк.

Пуши в гората искрица – язовец дебнат дървари,

пушекът сладко горчи в овчите сити гърла,

а и овчарят отдавна ходи с пробити цървули.

Бавно пътува прахта, стига до къщния праг.

Става над нивите тъмно, а е прозрачно небето,

сложил на челото длан, виждаш отвъдния свят.

Това стихотворение беше първото, което стана причина да ме забележат. Явно още тогава формата ме е изкушавала. Изкуството не може да съществува в насипно състояние. Творбата е сграда, а не струпани строителниматериали. Години по-късно Марин Георгиев, самобитен поет и често с непогрешим усет за поезията, писа в книгата си "С подскоците на скакалеца”: "Името Кирил Кадийски срещнах в края на 60-те години на миналия век с две или три стихотворения в някогашния алманах "Простори”. Порази ме и привлече едното – "Хекзаметър”; дотам, че започнах да му подражавам...” Казвам това, понеже е и престижно за мен, разбира се, но най-вече да се види, че по това време специално нашето поколение вече показваше други естетически  предпочитания и оказваше все по-осъзната съпротива на каноните. Така че "опит и езикови натрупвания”, както се изразявате, не ни липсват. Днешното звучене на стихове от времето на моя дебют, останали непубликувани по понятни причини, ме окуражи да ги свържа с най-новите си работи и така се роди цикълът "Палимпсести”: до творба с петдесетгодишна давност – ново стихотворение, най-често сонет. Показателното е, че опитът има значение, но много важно е да се съхрани и свежестта на възприятията. Иначе попадаш в рутината. 

"За поезията” обхваща цикъл лекции и лични прозрения, които, вярвам, са предназначени не само за студентите, а изобщо за будна публика с широк кръг интереси и отношение към литературата. Все пак какво пропуснахте в тази книга, какво спестихте?

Интересът, с който книгата беше посрещната (в момента се прави допечатка на тиража), ме кара да мисля, че любителите на поезията се интересуват не само от крайния продукт, но и от кухнята на нещата. В интернет, където човек може да се натъкне на огромни глупости, често плод на "професионални” пера, се срещат и разсъждения на любители, с професии далече от литературата – лекари, инженери, юристи, -  които ме карат да мисля, че нашите усилия може би не са напразни. 

В рамките на това, което си бях поставил като задача, не съм пропуснал нищо. Може би още детайли биха обогатили тезите и концепциите, но все пак тези лекции бяха пред студенти специалисти, а не пред широка публика. Аз не съм академичен човек и във всичките си изяви се старая да оставам при представите си за ролята на поезията – да даде на читателя възможност да участва в доизграждането на творбата. Всичко останало е дидактика.

Що се отнася до спестяването – нищо не съм спестил, тъй като смятам, че спестовността на някои творци – преди всичко спестяването на истината! – води до нежелателно забогатяване, трупат се цели състояния от "мълчаливо злато”, а все по-често и от лъжи и измами. Напоследък се разрази отново буря в чаша с вода – художникът Ушев изрекъл мерзости по отношение на Светлин Русев. Допускам, че много от казаните неща може да са истина, вероятно са истина  - далече съм от тия среди, за да съдя – но не бяха казани навреме. Обвиненията пост мортем винаги могат да породят съмнения и да лишат от действена сила иначе неоспорими доказателства. Вярно е, че се спекулира с максимата за мъртвите или добро, или нищо, тъй като цялата максима е – "или нищо, освен истината”, но все пак добре е такива неща да се казват приживе и по възможност в очите на опонента. Е, последствията са ясно какви и за сметка на истината. Изпитал съм го на гърба си след анкетата, която Светлозар Жеков направи с мен. Сега също ще има вой. Някои още не са дочели тая тухла. Поначало ставам борбен само когато опре до принципи и истини, лично моята персона не се интересува от себе си чак толкова. Освен в компания да наритам някого, ако започне да прекалява.

То воят настана, тупат сърца ни... Часове след памфлета ви за Георги Господинов интернет пламна. Някои си обясняват изявата ви с това, че "просто сега всеки има лесен и бърз достъп до публична трибуна и се чувства длъжен да я употреби”, други се учудват "защо трябва да имаме мнение за писателя?  Ако ми харесва как пише художествена литература в един от трите рода, ми е все едно какъв е, що е, как се финансира...”, трети зоват директно към разправа: "На мястото на ГГ бих била много безкомпромисна. Толкова (и много, и незаслужен) хейт не знам друг писател наш да е отнасял” и т.н. Да оставим настрана, че и по други поводи вашата хапливост са я обявявали за плод на завист, злост, недоволство от самия себе си. Къде е истината?

Как къде? При нейните носители и пазители! Че аз не пиша ли само защото има интернет и в частност фейсбук; където да отвориш - все аз. Напълно съм съгласен, че нито читателят, нито колегите трябва да имат мнение за един писател. И изрично подчертавам, че творчеството на ГГ не ме интересува. Повдигнатият въпрос касае човека ГГ. Радва ме и тая безкомпромисност. Друг е въпросът дали ще се уплаша. Моят млад приятел, Манол Глишев, сам талантлив поет, ми писа: внимавай, ще ти пратят асасини. Отвърнах му:

Те а са червени, а са сини –

а бе лилави асасини!

И понеже е историк и знае латински, му цитирах Цезар: trans penem mihi est que facebook discit… Това на шега, разбира се, но истината е, че при мен всичко е плод на завист (люта завист), злост (сърце зло в злоба обвито – как иначе!?) и крайно недоволство от себе си.

Как да не му завиждам и на ГГ, насън дори му завиждам, постоянно сънувам кошмари, присънва ми се, че самите ми стихове са в моите книги, но отгоре пише Георги Господинов и му завиждам (насън), събуждам се и дълго не мога да се отърся от кошмара, че стиховете ми, дори от времето, когато не е бил роден, са пак негови и продължавам да му завиждам (наяве). В своята завист си въобразявам, че е виртуоз на стиха, че владее всички форми и дори сонета. И в личното творчество и в превода. И дори шекспировия сонет. И това ме измъчва и завистта ми расте. Най-много му завиждам обаче за това, че цялото му творчество е преведено и публикувано на френски и на английски, че и на български отгоре в една тухла от 1100 стр. (не е грешка – хиляда!) в едно от най-реномираните парижки издателства Les Belles Lettres, за което професор Пиер Брюнел от Сорбоната взел, че написал: Et celle-ci est plus qu’une œuvre, c’est un chef-d’œuvre. Давам го на френски, понеже и преводач от ранга на ГГ не може да преведе такъв каламбур: произведение - шедьовър.  И макар на корицата да стои моето име, на мен пак ми се привижда ГГ – и аз завиждам. 

А пък как му завиждам (пак на ГГ), че най-големите европейски поети са приели не мене (това пак насън), а него в своето семейство и той се радва на истинското им приятелство: Ален Боске (предстои да излезе книгата "Тридесет и пет писма на Ален Боске до Кирил Кадийски”, но пред очите ми се мержелее пак сакралното ГГ – и завиждам!), Ив Бонфоа, Бернар Ноел, Пиер Остер, Жан Оризе, който му е посветил цяла глава в  трилогията си "История на междувремието”, не, не е сложил посвещение, самата глава е за  ГГ, такива има и за Кафка, и за любимия на ГГ Борхес, за Рьоне Шар и за Юнгер, и за много още все от тоя ранг; завиждам и подскачам от завист, събуждам се и си казвам, но това есе не беше ли за мен? Сега съм се малко поуспокоил, обаче как му завиждах, че не аз, а той е вторият чужденец носител на наградата "Макс Жакоб”, на "Иван Франко”. Честно казано, това не са много важни неща, наградите, но пак му завиждам, защото съм завистлив; най му завиждам обаче, направо съм раздиран от завист, че е превел не само Молиер в три тома, ами едва ли не цялата френска поезия (ако не беше той, неговите фенове щяха все още да знаят само по пет-шест стихотворения от прокълнатите и нямаше да подозират за Маларме). Да не говорим за руската поезия (това сега не е на мода, но ГГ не се съобразява много-много с конюнктурата). Завиждам му, че за разлика от мен е смел и протестира, протестър е човекът, красив и умен е, и има толкова хубави снимки, и са навсякъде в интернет, а аз си останах грозноват и не така мъжествен. Спирам да изреждам още за какво му завиждам, защото само като се сетя, че му завиждам, място не мога да си намеря от нова завист, още по-люта.

Явно иронизирате поддръжниците на Господинов. Изглежда, той остава встрани от тия подмятания в социалната мрежа?

Естествено, той никога не излиза напред. Бута други, за да може после те да операт пешкира. Ето онзи ден, часове след излизането на памфлета, в атака се хвърля самата Божана Апостолова. И в какво е целият й патос: защита не толкова на автора, колкото на… читателите. Обръща се трогателно към тях и ги известява, че любимият им автор е наречен овчар от един господин Кадийски, а те... "овце”.  В кавички – сиреч цитира точно. А ако беше прочела лично памфлета, щеше да види, че никъде в него не се говори за читатели, тази дума не се споменава дори. Метафората е проста: писателят е овчар, произведенията му - това са неговите овце и продукцията от тях. Но и простите метафори явно са проблем за Апостолова, която едно време е пишела стихове. И поуката от баснята: няма нищо лошо, че той – поетът овчар – продава продукцията си, лошото е, че става недобросъвестен и почва да пробутва и субпродуктите. На същите тия читатели, за които е целият поплак. Пратих писмо до сайта http://skif.bg/, публикувал тази откровена лъжа, приложих линк и макар със закъснение, го пуснаха.Сега хората ще видят как стоят нещата. И кой ще излезе лъжецът? Не авторът на интригата, разбира се. Тя – при все че на нея никога не би й хрумнал такъв ход. Познато, познато! Малко за разрядка на електричеството във въздуха преди задаващата се буря: в някакво забутано село двама кандидат-депутати държат предизборни речи. Пръв е поетът Стоян Михайловски. Говори що говори и не се сдържа в интелигентския си порив накрая да извика: Либерте, егалите, фратерните! Следващият кандидат, някакъв гешефтар, започва с въпрос речта си: - Знаете ли какво ви каза той? Ами той ви напопържа на влашки. Естествено, урната била пълна с бюлетини за търгаша. Та и в нашия случай се започваше с въпрос (цитирам дословно): "Скъпи приятели, имам един директен въпрос – тези млади, любопитни, развълнувани хора… - да ви приличат на "овце”? И как не й хрумна на тази емоционална дама, че хората ще видят, че няма такова нещо, че тя ги мами и по този начин май тя ги взема за "овце”. 

Значи все пак през цялото време говорим не толкова за творчески постижения (или за творческа немощ), колкото за злоупотребата с публичното внимание... Иронията ви няма ли да подведе някои читатели? Други вече спекулират с нея. Така ли е или не?

И така е. И не. От реакциите през последните няколко дена виждам, че този цирей е трябвало да бъде пукнат. Това със завистта ми си е чиста спекулация. За злостта обаче – сега вече наистина съвсем сериозно! – имат право. Дива злост ме обзема, когато видя как се подменят с години изграждани критерии, отхвърлят се безцеремонно (или поне премълчават) постижения, ерзац работи се поднасят за изключителни завоевания. И всичко това по отработената в детайли схема: ти на мене - аз на тебе. А сега вече и син - на баща, майка - на син, всякакви шурбанджанащини и пр. Мога и имена да кажа, но хайде да не разлайваме и тия псета. Току-виж някой си помислил, че българската литература е кучкарник. Което не е така, все пак. Оттук идва целият патос на моя памфлет. Но каква ли полза, ще кажете – вместо сериозни разговори по наболели проблеми в специализирани издания, доколкото ги има, тия проблеми се разглеждат във... фейсбук, на ниво "тлака в Алтъново”. Дами, чиято езикова култура е на ниво сладки приказки, не само мъдруват по проблеми на литература, пък и на изкуството въобще, но и дават съвети кое как да бъде. Само във вашия въпрос вижте какви кандидат-студентски бисери са взети от фейсбук: Ако ми харесва как пише художествена литература в един от трите рода... Сложил съм си карантинна бариера пред фейсбук, инак на такава как да не й се сопнеш: Абе, пуйка миа драга (изразявам се на влашки, за да не кажа на български мила моя, скъпа моя) никой не пише художествена литература, пишат се произведения и написаното от талантливите и кадърните (но в никакъв случай не и от вас, ако така "пишете литература”) представлява самата художествена литература. Мили лелки. Една пък чела превода ми на "Мизантроп” по работа (sic) и съм й бил "паднал в очите” (също sic). Вижте какви куриозни персони имат амбициите да се произнасят по важни проблеми. Как не се намери някой в тая говорилня да й каже: по работа не се чете, ходи се някъде по работа и дори "по работа”. Но как, като всички останали са като нея?!

А проблемът е сложен. Силвия Недкова по повод памфлета ми не възразява по същество срещу казаното от мен, само твърди, че то било плод на моя заблуда, невъзможност да се ориентирам във времето и неговите реалности. Нещо като човек от ХХ век, а защо не  и от ХIХ, попаднал във "виртуалните времена, в които авторът е неотделим от творчеството си като маркетингов продукт”. Веднага ще кажа, че такъв материал, дори и да поражда спорове, а може би и именно понеже предлага и други гледни точки, е за предпочитане според моите схващания за нещата. 

Да разбирам ли, че не оспорвате  нейното виждане?

Това, което ще кажа по-надолу, не е желание да оспорвам виждането й, а само да напомня, че времената се менят, с тях се менят и взаимоотношенията между хората, между съвремието и миналото, между човека и природата, ако щете, но има и нещо, което остава постоянно или с минимум изменения. Това е моралът. Във всичките му проявления. Моралът е консервативен и при цялата динамика на времето, успява да съхрани ценности, които са гаранция за някаква стабилност. Моралът в литературата в частност и в изкуството въобще не прави изключение. Ето в това е целият патос на моя памфлет – за опитите и най-вече за успешните резултати при разрушаването на морала в изкуството. Авторът във всички времена е бил "неотделим от творчеството си като маркетингов продукт”. Просто в ХIХ, а и в ХХ век  "маркетинговият продукт” се е наричал "пазарна стока”.

И градацията е била: производител (автор) – стока (художествено произведение) –  пазар (читателска аудитория). И в това няма нищо лошо. Още в началото на своя опус казах, че българските писатели в това отношение са за критика. Правят малко (някои нищо) за своята продукция. И казах, че винаги съм посочвал като добър пример Господинов. Той започна като европеец. Само че наруши парадигмата и оттук модела на действие. Опитва се да наложи схемата: автор-пазар-произведение. И вече произведението изчезва като такова, вече е само стока, съобразена единствено с търсенето; самото пазар – нещо за купуване и продаване и в същото време налице е не творчески акт, а покупко-продажба. Вече не е европеец, а само алафранга. И при всичкото това ГГ не показва нищо ново. Това са го правили и други преди него, не мога сега да споменавам имена, понеже са минали в архивите на литературата и с тях се занимават само университетските преподаватели. "И то само тия, които работят в дадената епоха” -  както уточнява моят приятел проф. Клод Льороа от Нантерския университет по повод на първия нобелист за литература Сюли Прюдом... Мазетата на литературата са задръстени със Сюлипрюдомовци. Прюдом пък отгоре на всичко значи и почтен, и честен человек. Къде тази търговия обаче, в която честните да печелят, без да се сбогуват с честта?..

Апропо, Бодаков (той и Марински) - и той не бил гинеколог, но можел да хвърли един поглед на пациентката: бил съм чакал известие от Стокхолм. Абе тараланкоолу, аз това известие съм го получил преди четвърт век, когато ти си се мъчил да си вземеш матурата по български език. Дойде с един шведски вестник, в който пише, че българите Кирил Кадийски, Кристин Димитрова, Силвия Чолева и Георги Пашов са се представили блестящо - и индивидуално, и отборно – на международната поетическа олимпиада и че българинът – сещай се кой - е виртуоз и римува направо на сцената. Не го знае това Бодаков-Марински и няма как да го знае, понеже аз в завистта си към ГГ се мъча да му подражавам, като избягвам да представям у нас дребни вестникарски публикации в чужбина, най-често  издателско-търговски анонси, като огромен медиен интерес.

Подобни проблеми не трябва ли да се разглеждат от сериозната литературна критика?

Трябва наистина. Но къде ги тия сериозни критици? Можещите, знаещите, мислещите са се оттеглили омерзени. Светлозар Игов,  безспорно по-добър критик от мен – за други времена и за друг подобен автор, но валидно и днес -– казва нещо много точно (предавам само смисъла, понеже цитирам по памет): някои наши писатели се разкъсват между призванието и признанието. И предпочитат първо признанието, за да можели след това да се отдадат спокойно на призванието си. Но твърде късно разбират, че това вече е невъзможно. Момата отдавна не е мома. Народът го е казал къде по-сбито и афористично, макар че не е за всички уши: Не може и това в онова и душата в рая. Тук Игов вероятно визира Левчев, но това се отнася и за всички, тръгнали по неговия път. При което Левчев, ако не оправдан, може да бъде разбран и да му бъде признато известно право на избор. Неговият "пазар” беше идеологията, а всеки творец има право да изповядва каквито си иска идеи, щом е готов да плати цената. За "новия Левчев”, за какъвто ГГ минава в очите на своите открити и прикрити врагове, няма това оправдание – неговият пазар е масовият вкус, а за уравнението автор-масов вкус присъдата е прочетена предварително.

Такъв байпас - автор-пазар, безспорно подобрява физическото състояние на едно тръгнало към упадък творчество, но много скоро води до художествена анемия, че и до по-страшното:  интелектуален алцхаймер. Изграденият вече стереотип на писане с оглед на пазара постепенно започва да става непригоден. Ако много усукано се изразявам, ще го кажа и по-просто, като за тия от фейсбук: утре масовата читателска публика ще си намери нов господин, когото да вкара в младежкия театър, а ГГ ще остане на тротоара – "висок, прегърбен, добър”. 

За тази отключила се вече верижна реакция говори и последната му книга – все още средно-статистическа, което е и някакво качество, разбира се. Фанфарите и дитирамбите точно тук са по-малко уместни, за да не кажа съвсем неуместни. И пак ще се  позова на Силвия Недкова, която в свой текст в "Площад Славейков” доста евфемистично се опитва да каже истината – че книгата не е нещо кой знае какво, но нали е ГГ, да не придиряме много и да го зарадваме с аплодисменти. Ето: "Когато човек чете книга от писател, приживе обявен за един от стожерите на поколението си, очаква да бъде впечатлен до вцепенение. Да изпита възхита, надвишаваща ежедневното му вълнение. Да бъде сразен, покорен, зашеметен. Трябва да се прости с това очакване, ако е избрал новия сборник на Георги Господинов. Следвайки вътрешната метафоричност на книгата, ще ви издам една тайна – това е следобедно четиво.”. И т.н.

Още повече, че тя и в друг свой текст, вече само принципно, казва и по-"страшни” за господиновите клакьори неща: "Трагичното е, че това се случва във времена на възход на българската литература. Паралелно с възраждането й тече процес на подмяна на стойностите. Най-добре маркетираните книги се оказват най-ценени. Това вече е опасно.” Не мога да добавя нищо. 

Не може да отречете, че появата на всяка негова книга е съпроводена с наплив от читатели.

Добре го казахте: наплив. Как се постига – и най-вече къде и от кого – подобен наплив? Не е мястото и времето да разискваме този наистина сериозен проблем, но не можем да отминем нататък, без да кажем, че това са мероприятия, ако употребим тази дума от соца, които изскват огромен апарат и ресурс. А сега помислете кой у нас събира много хора на едно място по даден сигнал – и то "умни и красиви” хора, по думите на самия Господинов. С някаква конктретна цел, да кажем да събарят Мая Манолова. И после в интернет цъфва: "Омбудсрам“, гласи коментарът на Георги Господинов за Мая Манолова, избрана днес от парламента за омбудсман на България. Срещу този избор... е насрочен протест пред народното събрание.” 

Е, при толкова генерални репетиции на улицата с участието на автора, защо да няма и "Премиера в Младежкия театър”. Някой наивно би попитал за какво му са чак такива дандании на ГГ и въпросът наистина звучи наивно, понеже задаващият го разсъждава нормално. Но както е казал Саади, който носи мускус в джоба си, не тръби за това наляво и надясно - то се усеща. При нас цялата работа е в липсата на мускус. Хайде да не метафоризираме чак толкова, да го кажем в прав текст: Господинов се страхува да не изгуби пазара, понеже не се чувства уверен в самата литература (навсякъде подчертаванията мои). От подобна мисъл се измъчват и създателите на "Проекта Господинов”, но не за мястото на писателя в литературата, а за това, че халката на мечката е сложена и тя все пак трябва да играе, понеже и платата на гъдуларя е калкулирана.

А неговите приятели и симпатизанти (които не са чак толкова много) са шокирани не от това какво казва някой, било отстоявайки принципи, било изразявайки несъгласие, а от това, че този някой внезапно си е позволил да каже нещо по-различно от вече наложеното: Господинов е черешката на тортата,  наречена българска литература. 

Жесток сте, г-н Кадийски, разстрелвате опонентите си – както английски колонизатор сипаите –  с топ.

Кой ги кара да се въртят край топа ми.... Защо не виждате случаите,  когато съм давал и топовни салюти за някои новопоявили се истински таланти: Ивайло Иванов (лека му пръст), Златозар Петров, Васил Балев, Божидар Богданов, Елин Рахнев, Цветанка Еленкова, споменатия вече Манол Глишев. Това са от по-младите, а за другите – колеги и класици – ако някой иска, може да види в книгата ми, за която говорим. Да продължим по-нататък.

Казвате, че големият творец не може да се побере в школа, той има епигони, но не и ученици. Бихте ли отнесли себе си към тази категория поети?

В областта на превода вече е трудно да се говори и за епигони, и за ученици. След като някои академични персони доста отдавна и вече почти успешно налагат  тезата, че художественият превод, в това число и поетическият, който те почти винаги наричат поетичен, е прерогатив на дипломирали се филолози, без да си дават сметка, че за поет не се учи и диплома не се издава. Даже всеизвестният литературен институт "Максим Горки” не издава дипломи за писатели, а само за литературни работници, според руската терминология. 

И все пак не бива да се отчайваме съвсем – от старите все още някои работят успешно, а има и две-три имена, които могат и вече почти знаят кое как трябва да става. Мен друго ме впечатлява и съответно изпълва с известна доза оптимизъм – в интернет (вече го казах за поезията) мнозина, уж далече от литературата, разсъждават за превода по-трезво от някои "професионалисти”. У нас – и за жалост предимно в "професионалните” среди – на преводача на поезия се гледа като на неуспял едва ли не поет. Не виждам защо един добър преводач на поезия, без да има собствено творчество, трябва да бъде поставян по-долу от един посредствен стихопроизводител, който отгоре на всичко се съприкосновява със световната поезия благодарение на "презрения” преводач. Навсякъде, където литературата тече в свето естествено русло, на поетите, които не само пишат, но и превеждат поезия, се гледа едва ли не с по-голям респект. Показателно в това отношение е едно ласкаещо ме писмо на Ив Бонфоа, от последните големи в световната поезия на ХХ век, по повод книгата ми с мисли за поезията (Ars poetica), излязла преди няколко години във Франция. Понеже е публикувано вече, позволявам си да ви припомня част от него: "...Чета я и ми е извънредно полезна. Самият аз преводач, как да не съм впечатлен от онова, което казвате за превода? Разбира се, това не е единствената причина да проявявам интерес към вашата мисъл!” 

"Самият аз преводач" - какво чувство за съпричастност към голямата поезия, а тук да ти е неудобно да кажеш, че превеждаш. Но ще повторя – да не се отчайваме. Може би не всичко е загубено. 

В лекциите сте категоричен, че т.нар. филологически превод на поезия е обида и за поезията, и за филологията. В този ред на мисли, коя е мярата за допустима "волност” при превода на поезия?

Зад филологическия превод – претенции за максимална точност на основата на стриктно предаване на думите на оригинала – се крие неспособността да се твори поезия. А поетическият превод е точно това – сътворяване на поезия  на новия (приемащия) език. Не само допустими – желателни са всякакви "волности” в стремежа творбата на новия вече език да е това, което е и в оригинала. На този, който чете преводна поезия, би трябвало да му се даде възможност да почувства и разбере всичко онова, което би почувствал и разбрал, ако четеше творбата на езика, на който е написана. 

Продължавате ли да смятате, че само един поет може да бъде изкусен преводач на стихове? От друга страна, римата и ритъмът не могат да спасят стиха, ако в него липсва поезия…

Продължавам и ще продължавам. Стига под поет да не разбирате само човек, който пише собствени стихове. Ангел Игов едно не може да разбере: доброто владеене на английски, пък и който ще да е език стига, за да изучаваш и преподаваш поезията в университета, но за превеждане на  стихове – още повече, ако римите ти са банални и ямбът спънат - не е достатъчно. Трябва и Бог да те е погалил по главата.

А това за римите и за ритъма се отнася в същата степен и за оригиналното творчество. Ето защо съм убеден, че стихът може да бъде спасен само от поет. И голямата поезия може да бъде превеждана адекватно само от голям поет.

Сам цитирате Дидро, който казва, че поезията се учи, но не се преподава. Вие нерядко сте били изкушен от ролята на застъпник за свои по-млади колеги, чиито качества и постижения се открояват. Доколко е важно за вас това признание – че сте авторитет, от който мнозина са се учили?

Учи се, разбира се, цял живот се учи, аз продължавам да се уча. И затова се учудвам на някои колеги писатели, немалко от тях самите недоучени, когато започнат да тръбят, че преподавали творческо писане. Господ не може да има учители. А писането е диктовка, с която Всевишният ощастливява някои, избрани от него.  Когато поощриш някой по-млад кадърен колега, това безспорно е голямо изживявание за него, но и ти си поласкан – самополаскал си се, че си малко по-горе. Суетни сме, какво да се прави. Но виновен е онзи, който е създал тоя суетен свят.

Кои поети преобладават у нас – даровитите (и ленивите), които пилеят таланта си безразсъдно, или свръхпродуктивните, при които "Музата не е нощувала нито веднъж”?

Бездарните и ленивите, бих казал. Част от дарбата е да не бъдеш ленив, да успееш да се реализираш пълноценно. Което не означава, че няма и даровити хора, които пропиляват по един или друг начин даденото от Бога. Това не е добре за литературата. Но най-голямата напаст са упоритите и трудолюбиви некадърници. Като добавим и "дарбата” им да се сдружават и да действат кланово – можем да си представим последствията. Музата може да не нощува при тях, но това не ги огорчава особено. Те са самодоволни. Дали самодоволен не идваше от самозадоволяване?

Сонетната форма, както знаем, не е лъжица за всяка уста, макар че повечето съвременници на Шекспир са писали сонети.  На какво се дължи слабостта ви към нея?

Дали не искате да намекнете, че помните как ме поядоха за Шекспировите сонети – били преведени дори от един неанглицист като К.К., което трябва да се смята едва ли не за грях, както писа една дама, която с успех, малко по-голям от средния, си служи с прозодията.  Аз слабост към сонета нямам, мисля, че слабост към сонета имат някои слаби поети – това, разбира се, е заради  каламбура, но истина е, че сонетът сам по себе си е една сила, която, ако бъде овладяна, е само от полза за поезията като цяло. Показателно е, че сонетът е надживял и предхождащи го форми и такива, появили се след него, и вече започвам да си мисля дали той не е толкова форма (задължителни, макар и не винаги и не така строги външни белези), колкото своеобразен начин на поетическо мислене – изчистване от всичко излишно и обременяващо, което е толкова важно в истинското изкуство. Разбира се, самата му същност не е никаква гаранция за успех – нещо, което не може да се разбере от мнозина посредствени поети, които напират да произвеждат сонети все с тая надежда – задоволителен краен резултат. Едно стихотворение може да бъде хубаво и без да е сонет и в този смисъл беше моята реплика към Иван Цанев да не си разваля прекрасни стихотворения от младежките години, когато пишеше истинската си поезия, като или им пришива по някой стих, или изхвърля други – само и само да натамъни 14 стиха. (Опричниците му скочиха – творбата била на автора си и можел да прави с нея каквото си иска! Не е така, особено, когато тя вече принадлежи на литературата, а и ти си я осребрил, дори само с любовта на читателите.) Броят на стиховете при сонета е често определящ, но нито е достатъчен, нито пък напълно задължителен. Има сонети и от 15 с стиха – с така наречената кода, или опашка, по-просто казано; сонети от по 17 стиха – с три терцини, така нареченият аретинов сонет. Хайде, пак започнах лекцията. Да спрем до тук – сонетът е силно оръжие, но само в ръцете на онзи, който може да борави с него; картечен пистолет, който ти подскача в ръцете, стреля във въздуха; дава сватбарски изстрели. Та така с моята "слабост”.

XIX век е златният век на френската поезия, тогава строфата и експериментите с формата достигат своя пълен разцвет. Днес като че ли на почит са по-скоро стихотворенията  в проза. Трябва ли да е овладял изкуството на римата един поет, за да посегне към белия стих?

И тогава има стихотворения в проза – достатъчно е да си спомним за Алоизиус Бертран, за Бодлер и Тургенев. Не бива обаче да се смесва този тип стихотворения с един от днешните начини на представянето на поезията, аз я наричам "чистата поезия” – нито рими, нито ритъм, плод на определени стъпки, нито каквито и да било формални белези. Тогава най-вече проличава има ли поезия в един опус или не. В останалите случаи читателят може да бъде подведен, да бъде заблуден, особено ако не е изкушен в поезията и трудно се ориентира. Този тип поезия е по силите само на най-големите майстори. Към него посягат и най-слабите, понеже инак не могат. Сръчният графоман предпочита римувания стих. Той му носи дивиденти – неконвертируема валута, но банкноти все пак. Не говоря за пари, а само за илюстриране на привидността.

Белите стихове – да не се бъркат с верлибъра – не са нищо друго освен римувани стихове, на които поетът е махнал римите – нещо като да захвърлиш шала, щом се запролети, но и тогава елегантният си е елегантен и опърпаният – опърпан. 

Някои пишат стихове само за да демонстрират версификаторски умения, дразнят ли ви?

Тия, които вероятно имате предвид, демонстрират някаква сръчност, рутина. Истинският версификатор внася винаги нещо ново, непознато до тоя момент, и може да събужда само възхищение. Доц. Пламен Дойнов римува от една страна в стремежа си да го докара до среднокалибрен поет (нещо почти невъзможно за него), от друга, съзнавайки, че без рими (най-често банални) и без ритъм (в повечето случаи спънат), текстовете му почти нямат шанс да минат за поезия. Друго е един Георги Миланов; прилича на кралски готвач, на когото първата палачинка може да е за кучето, но останалите са достойни за кралската трапеза. Вижте му римите (споменал съм го в книгата) – стрели, при които 7-8 от 10 се нанизват една в друга, след като първата е попаднала в самия център. Ето това ме дразни, че се правят сякаш го няма; и него и други като него.

Изглежда, недолюбвате писателите, които ползват активно Гугъл, явно рядко прибягвате до справки в интернет?

В интернет пише кой ли не и няма никаква гаранция, че изнесеното е добросъвестно, вярно, точно. В Америка беше подета кампания от страна на университетски преподаватели да се забрани на ученици и студенти да се готвят за изпити с помощта на интернет. Видяхте при един от по-горните въпроси какви нелепости пишат хора, имащи претенциите да са литератори. Вместо като приятели, фенове или каквото щете да ги наречете, да вземат да напишат в защита на Георги Господинов ясен отговор на това, което ги е възбудило и ги е възмутило дори, те се занимават с лакърдии като бабички, седнали пред къщи по залез слънце – кой минал, какво носел. Някакъв си Видински или Виденлиев, музикант, който пописва, или стихотворец, който се прави на Жак Брел, не го запомних, съвсем сериозно известява на приятелското множество как ме видял на пропуска на Радиото, как веждите ми били рунтави и пр. простотии. Е, какво да направя като не отговарям на високите критерии на този ценител на мъжката красота? Само дето ядоса моята секретарка, че ме води на стилистка да ме подстриже и леко да ми коригира веждите (като че ли от това носът ми стана по-прав!) Г-н Видински обаче да не вземе да се надява. Аз не съм лорд. ☺

Според вас кои български автори владеят изкуството на метафоричната, изящна, същевременно смислово пълноводна проза/поезия?

Талантливите, разбира се. Вече споменах някои от по-младите. От моите връстници: Калин Донков, Иван Бориславов, Иван Методиев, Тома Бинчев, Марин Георгиев,  Георги Белев, Георги Борисов, Бойко Ламбовски, Румен Леонидов. Това се все плътни автори – и художници, и мислещи едновременно. За прозата се въздържам, понеже там съм само читател.

Как се опазва вкусът към поезията на Верлен и Рембо в прозаично, консуматорско общество като днешното?

Защо прозаично и консуматорско - я вижте колко поетично и седемцветно е понякога – на някой гей парад например. И ако хванеш обаче някого от тия веселяци и го попиташ какво ще каже за Рембо – всички ще гледат умно, ще мислят, че ги провокираш и ще ти изчуруликат: Рамбо се казва, а не Рембо. Няма нищо смешно – преди близо 30 години имаше една писателска среща на поети от цяла Европа; към 400 души, натоварени на един луксозен гръцки кораб за круизи, близо 2 седмици се плацикахме из моретата от Пирея през Истанбул до Одеса и обратно. По тоя повод нашите прохождащи тогава постмодернисти бяха направили антология на съвременната българска поезия на английски – Отворено общество беше отворило кесията си – да има какво да показваме на кораба. Една шведка или датчанка, не помня вече, ми вика един ден, странно усмихната: не знаех, че Рамбо пишел стихове и че вие сте го превеждали. И ми разгръща въпросната антология на моята биографична бележка, а там черно на бяло и Verlen, и Rembo, пък и всички останали имена написани така както се чуват. От срам пропаднах. Вярно, млади още хора, но завършили, или завършващи, английска филология все пак – хич да не са ги срещали в текст, поне да знаят, че френските имена не се пишат както се чуват. И някои от тях сега са професори и олаяха орталъка как така без да съм англицист, съм посегнал към Шакеспеаре (това е хрумка на Валери Петров; и от него негодуват, но само съскат в някой ъгъл като котка, видяла ръжена).

Ако се съгласим, че изкуството, в частност поезията, продължава да бъде бунт, стремеж за утвърждаване на субективно художествено виждане, вие срещу какво се бунтувате днес?

Намирам този въпрос за много сериозен, многопластов и поради това изискващ по-пространен и по-обмислен отговор. Все пак не сме във фейсбук. Дали да не го оставим за друго интервю, лишено от злобата на деня.

Добре, да завършим без въпрос, само с някакво пожелание.

На вашата медия – повече Акции, и повече Арт в акциите. Не падайте никога до нивото на опонентите си – вдигайте ги нагоре. Е, че може после да паднат и да се натъртят, това си е техен проблем, емутата да не се бутат сред тия, които летят. 

 

Възвишение на тъгата Силвия Недкова критика мястото на критиката в днешно време