Възвишение на тъгата

Хляб или вода? Морето или планината? Синьо или червено? Русков или Господинов?

А тъй ми харесва Кирил Кадийски като поет! 

"МИЛОСТ Е ЖИВОТЪТ. Улицата с каменна ръка
ден и нощ крепи през кръста ъгловата къща,
грохнала, с треперещи крака.

Още ли съм млад? Мълча….“

Не мълча. Каза си мнението за "явлението Георги Господинов“. Не за творчеството на Господинов, а за явлението Господинов. Явлението Георги Господинов е чудо невиждано – писател, който прави всичко възможно да продава книгите си. Да сте виждали друго такова явление? И аз не съм виждала у нас. Обаче на запад от нас писателите предимно това правят - пишат и продават книгите си. У нас обаче това е изумително. Не стига, че Господинов продава, ами и читателите купуват. Онези, които са купили една негова книга, купуват и следващата. Защото Господинов си има тайна – тя е, че той си говори с читателите. Всеки, който прочете едно изречение в нова негова книга, знае къде стои в то в координатната система на предходните му книги. Изреченията понякога се повтарят, друг път допълват, трети подкрепят. Това не е точно писателско. Повече е публицистично. Ако думата публицист значеше нещо в България, Господинов щеше да е най-големият ни публицист. От малките му парчета се сглобява такъв пъзел, че тези, които го четат, нямат нищо против да виждат отново и отново пейзажа. Ако едновременно с това Господинов беше и по-малко суетен, читателите щяха да са повече, защото суетата си оставя отпечатъка не само в портретите и одумването на съперници в тесен кръг, а и в писането. Всичко у Господинов е една октава по-високомерно, по-дистинге, по-европейско, по-световно… Метърът за поведението и словото е един и същ. 

Ето че тръгвам по същата крива пътека, по която е вървял и Кирил Кадийски, когато е писал "Буколика на господин Господинов“. Толкова метафори, за да се уязви един човек. Ако текстът беше за последната книга на Господинов – щеше да мине за критика, обаче той е за човека Господинов. Да насечеш така един човек, това и в политиката не е приемливо. Тежкотоварно обидно е и за този, за когото е писано, и за този, който го е писал, но повече за втория. Да обвиняваш писател, че умее да си продава книгите, без да кажеш какви са книгите му, то е все едно да обвиняваш хлебар, че може да си продава хляба. Ама продавал го на части…Е, да де, това е то успешното продаване, вам кой пречи?

Но онова, което в текста на Кадийски рязко вдига нивото на местната ни литературна мизерия в см., е последното изречение: "Бедний, бедний, Русков, защо не умря при Гредетин.“ Този  наш ментален плевел да споменаваме задължително Русков, щом сме споменали Господинов, се оказа много упорит. Нашенската дихотомия "Русков – Господинов“ беше кръстена преди години в оцет и оттогава е подправка на всяка литературна манджа. Като че ли някой е наложил квота на бройката за литературен вкус и няма как да харесваш едновременно и публициста Георги Господинов, и писателя Милен Русков. Ами ако аз харесвам Захари Карабашлиев, защото е едновременно и публицист, и писател – или нямам това право? "Левски“ или ЦСКА? И тогава се пръкна "Лудогорец“.

След такива текстове читателите се питат какво ли пък е искала да каже тая? Ето точно какво: На Кирил Кадийски не му отива да напише това, което написа. Георги Господинов е блестящ публицист, чието слово надхвърля границите на тесните пространства. Последната му книга "Всичките наши тела“ е с рандеман 10 процента – на 10 парчета 1 е гениално, останалите са статуси, които човек дори не дочита, докато скролва фейсбук. Милен Русков е изключителен писател и сме щастливи, че го имаме. Не е безвкусица да харесваш и Русков, и Господинов. 

Силвия Недкова критика мястото на критиката в днешно време