Паоло Сорентино за Марадона, Фелини и как киното лекува

Последният път, в който разговаряхме, тъкмо се бяхте прибрали от Ел Ей в Рим заради пандемиията. Казахте, че ще си вземете почивка. Какво Ви накара да направите "The Hand of God"?

Мислех за “The Hand of God” доста дълго време. Но също бях убеден, че няма да го снимам, а ще използвам сценария (формат, който усещам най-близко до себе си), за да го дам на децата си. Никога не съм вярвал, че ще намеря кураж, за да го снимам, тъй като е много сложен за мен в емоционален аспект. Това означаваше да се върна на местопрестъплението, буквално. По време на локдауна проектите ми в Щатите бяха замразени, аз бях в пандемичен балон, мислех си, че идващото лято би било подходящо за подобно прераждане. Казах си: “Нека видим дали ще мога да го заснема”. 

Значи по някакъв начин това е терапевтичен филм.

Да, реших да го снимам, защото се случва нещо особено с мен, когато правя кино. Когато снимам по теми, които силно ме вълнуват, както с останалите ми филми, тези теми някак изчезват от съзнанието ми. Затова и егоистично си казах: ако направя филм по тези болезнени за мен теми, те може би ще се изпарят. Точно както другите ми мании през годините - за Джулио Андреоти, за мафията. Имах наистина силно емоционален мотив да направя “The Hand of God”. Трудно ми е да го обясня рационално. Просто трябваше да го направя. 

Били сте готов, предполагам. 

Почувствах се достатъчно стар, за да го направя. Отдадох доста символично значение на факта, че навърших 50. Затова си и казах, че може би съм достатъчно възрастен, за да се захвана с автобиографична тема. Да спра да се крия зад характери като Папата, Джеп Гамбардела. Да се срещна с историята очи в очи. Исках да направя и по-прост филм, в сравнение с предишните ми. Мисля, че с някои от тях се престарах - бяха прекалено конструирани. След 20 години в тази професия, бях изморен, исках да започна отначало. Този филм е различен, прилича много на първия ми“L’Uomo in Più”. Той беше много спонтанен, сърдечен, меланхоличен и болезнен, но ведър, по някакъв начин. Точно като “The Hand of God”, въпреки че и двата са много различни. 

Филмът е сниман в Неапол. Какво беше усещането да се върнете обратно?

Беше много приятно. От години не бях прекарвал толкова много време там. Осъзнах, че Неапол, за добро или лошо, гори със собствена енергия, която преоткрих. Жизнеността на този град беше заровена в младостта ми, която напълно бях забравил. За мен беше лесно да снимам там, защото обрисувах Неапол такъв, какъвто го познавах като дете. Не се наложи да се сблъскам с всички проблеми от ежедневието, които превръщат живота там в нещо доста сложно. Просто показах на екран всичко, което помня, от момента, в който съм роден, докато навърших 24.

Марадона спасява живота Ви (бел. ред. когато е на 16, трябва да замине с родителите си на почивка, но остава в Неапол, за да отиде на мача на любимия Наполи. Родителите му претърпявят инцидент и загиват), но от филма се разбира, че по някакъв начин е бил и Ваш модел за подражание, вдъхновение да станете режисьор?

За мен Марадона - освен някакъв вид божество, за какъвто е считан от много поколения в Неапол - е човек, който е станал такъв, какъвто е, въпреки всичко и всички. Въпреки че никога не е имал тялото на атлет; въпреки че идва от изключително бедно семейство. Няма директна връзка между нас в това отношение. Но неговата устременост, въпреки всички различия, съвпадаше с моята. Аз исках да стана режисьор, а идвам от семейство, в което имаше много малко книги и малко връзки с киното.

Федерико Фелини, който също е имал голямо влияние върху Вас, присъства във филма, защото брат Ви се явява на кастинг при него. Това вярно ли е или е измислица? 

Вярно е. Брат ми наистина отиде на кастинг при Фелини в Неапол. Фелини определено има роля във влюбването ми в киното.

В тази лична история, колко е истина и колко е художествена измислица?

Началната точка бяха факти от живота ми, но те не правят сюжета на филма. Трябваше да се изгради структура. Измислях си, разбира се, но не съм се ограничавал в това да споделя парчета от живота си. Исках да остана верен на себе си и на чувствата, които изпитвах като дете: удивлението, радостта, болката, страданието, несигурността. Филмът е много близък до живота ми и до всичко, през което преминах.