Коста Каракашян: Защо да не скърбим, танцувайки?

Разговор с хореографа и режисьор за танците, пътя към успеха, суетата и още.

Теа Денолюбова
Коста Каракашян е режисьор, хореограф и танцов артист, завършил “Танц” в Колумбийския университет в Ню Йорк. Проектите му изследват развиването на емпатия в обществото ни чрез танц, кино и преподаване. Като танцьор и хореограф, Коста е работил в сферата на спортните и съвременните танци в България, Канада, Германия, Норвегия, Виетнам, Япония и САЩ.
 
През 2014 г., едва на 18 години, Коста е поканен да участва в Dancing Stars Виетнам като танцьор и хореограф. Той също така е двукратен шампион на България по спортни танци. В Ню Йорк Коста е участвал в спектакли с хореография на Merce Cunningham, Sasha Waltz, Shannon Gillen, Chase Brock.
 
Последните му проекти като режисьор и продуцент в студиото му Studio Karakashyan са музикални клипове за изпълнителните Бетан (Швеция) и Acrillics (Нова Зеландия). Той е автор и на танцовия документалният филм WAITING FOR COLOR, разкриващ организираното насилие срещу ЛБГТ+ общността в Чечня, носител на наградата “Люмиер” от филмовия фестивал Cinedanse в Канада и обявен за най-добър филм от IMZ+ Tanzrauschen Wuppertal.
 
Публикувал е статии в Dance Magazine, Fjord Review, DanceTabs и Single Step и в момента работи по новия си танцов филм “Поглед от ръба” в колаборация със Стефани Ханджийска, заснет на 12 различни локации из България и с подкрепата на Национален фонд “Култура”. Като преподавател Коста се фокусира върху импровизацията, съвременна танцова техника, спортни танци, танц с камера, режисура и продуциране на танцови филми.

Фотограф: Robert Riese

"Всичко, което правя, го правя като танцьорка“ – обяснява в едно интервю две години преди смъртта си Пина Бауш. Отнася ли се и за Вас това твърдение?

Да! Танците са една призма, която от съвсем ранна възраст започна да пречупва всяко едно преживяване в живота ми. От 5-годишен танцувам и съм голям късметлия, че започнах точно със спортните танци. Те ме научиха на дисциплина, кавалерство и спортен хъс. Също така развиха афинитета ми към всичко блестящо и шарено.

Винаги казвам на учениците ми, че веднъж захванеш ли се с танци, те винаги оставят своя спомен и в тялото, и в душата.

Кога открихте танца?

В детската градина имах гадже – Мила (с която до ден днешен сме страхотни приятели). Нейните родители искаха да я запишат на спортни танци и аз се приготвих да отида на първия урок с нея. Тя така и не дойде, но аз пък отидох и много ми хареса! И откакто се помня, цял живот танцувам.

При мен интересното е, че много късно се появи идеята, че танците могат да се превърнат в кариера или творчески път. Като по-малък винаги гледах на тях като занимание за удоволствие, което неусетно се превърна в нещо повече. 

Какво в една история е важното за Вас, за да пожелаете да я разкажете?

Важно е да има потенциал за споделено преживяване. Вярвам, че историите имат силата да ни направят по-съпричастни и по-добри. Усещам импулса и вдъхновението да разкажа една история, когато знам, че може да задейства такъв процес у публиката. 

Разбира се, невинаги става въпрос за нещо дълбоко и емоционално. Веселите и леки истории също имат потенциала да ни направят по-добри, но по друг начин.

В момента хореографирам "весел стриптийз“ за телевизионно предаване и намирам много забавление и силен заряд в това нестандартно за мен начинание.

Важно за разказването на една история е и да подберем най-подходящите изразни средства за нея. Например, танцът не е най-подходящ за пресъздаване на сложни взаимодействия между хората. Трудно е чрез танц да разкажеш, че единият танцьор на сцената е чичо на друг танцьор. Много по-подходящо е да пресъздадеш емоционалния заряд между тях и чрез физическото да покажеш един слой на тази семейна връзка, който думите не биха могли да уловят…

Фотограф: Robert Riese

По какво си приличат езикът на танца и киното? Те ли са Вашето спасение?

Приличат си по това, че значението се натрупва от комбинация от картини, движения и ритъма между тях. Също така от силния емоционален заряд. Все още киното е по-достъпно, защото сме закърмени с него от много ранна възраст и сме по-отворени към абстракция, отколкото в танца. Аз обичам да творя на пресечната точка между различни жанрове и похвати. Затова танцовите филми са много подходящ формат за мен.

Фотограф: Robert Riese

За спасението… по-скоро личният живот е спасението ми от изкуството. Постоянно събирам идеи, започвам нови проекти, запознавам се с колаборатори, гоня срокове да довърша вече започнатите проекти и връзката с близките ми хора, които не танцуват, композират и монтират по цял ден е това, което ме спасява от безкрайното желание за изразяване и създаване.

Вие използвате трибуната на публичността за много каузи. Мислите ли, че именно изкуството трябва да насочва вниманието на обществото към проблемите му? Ще успее ли красотата да ги излекува?

Според мен изкуството винаги по някакъв начин е коментар върху съвремието. Можем да изберем да творим по социални теми много тенденциозно и последователно. Противоположното действие би било да решим да творим от личната ни перспектива или от чувство за абстракция, но за мен този избор е привилегия, която не всички артисти имат.

В Щатите видях как работата на артисти, които не са от мнозинствата, винаги е обречена да бъде гледана през призмата на тяхната идентичност. Когато един тъмнокож артист работи с абстракция, на неговата работа автоматично се гледа като социален коментар. Когато един бял артист избере да работи с абстракция, на него му се дава възможност работата му да бъде прочетена, без да е обременена от допълнителни очаквания. И докато тези разлики съществуват, не мисля, че един артист може да твори напълно извън тази парадигма. Работата ни винаги ще отразява социалната реалност, но е наш избор дали ще го приемем, или ще го отречем.

За мен изкуството трябва да създава диалог със зрителите и да засяга важни човешки теми, а да не представя просто красота или техника.

Кои са съвременните имена в танца и хореографията, които пишат историята?

Много са! Ако трябва да избера 10, бих казал:

Jordan Robson – свързване на танца, модата и поп културата по нов и смел начин;
Parris Goebel – разбира всякакви норми и превръща танца в огнена сила;
FKA Twigs – невероятен посланик на танца като емоционален катарзис във всичките му направления;
Maxine Doyle – създател на някои от най-вълнуващите immersive проявления на танц в последните десетилетия;
Ohad Naharin – създал е цял танцов език (Гага) и начин да надскочим способностите на телата ни;
Shahar Binyamini – ново поколение танцов език вдъхновен от Гага-та на Ohad;
Ина Желязкова – българска трикратна световна шампионка по спортни танци и невероятно вдъхновние;
Israel Galvan – настоящето и бъдещето на фламенкото;
Andrea Miller – първият танцов артист с резиденция в Metropolitan Museum и брилянтен ум;
Sidi Larbi Cherkaoui – безкраен източник на иновация в съвременния танц;

Отборна “игра” ли е танцът?

Да, това е едно от най-ключовите неща! Няма как да се научим, вдъхновим и наистина да се забавляваме, ако няма кой да ни покаже нещо ново, което да ни вдъхнови да намерим своето. Има много танцьори, които се учат сами, но аз вярвам, че работата в екип винаги е по-бърза, по-ползотворна и много по-забавна!

Особено в спортните танци се учиш да си с партньора си по 24 часа на ден. Да тренирате заедно, да се храните, да се подкрепяте, да си украсявате костюмите заедно. Как ще се представи партньора ти в деня на състезание е малко или много и твоя отговорност. Прекрасно да се научиш на това от ранна възраст.

Какво още липсва на публиката у нас, за да премахне мисловната бариера, зачерквайки съвременния танц като нещо странно, ново и по-скоро неразбираемо?

Според мен това е голяма грешка, защото българската публика се сблъсква с толкова много проблеми в реалността на нашето ежедневие, че е напълно нормално да ѝ бъде трудно да влезе в салона с отворено съзнание. Нашата работа като артисти е да се научим как да комуникираме ясно с хората пред нас. За мен това е хубаво предизвикателство. Ако продължавам да творя в България и публиката не ме разбира, значи е моя отговорност да помисля как да подходя различно следващия път.

И все пак – бих поканил и публиката да е по-смела и да посещава повече представления. Да се довери на интуицията си.

Пловдив, Виетнам, Ню Йорк, София, Чечня, Перник (бел.ред. Коста е част от екипа, подготвил хореографията на Рита Ора за клипа към песента "Bang", сниман в Перник) – да си представим, че това е въображаема карта на места, които са имали професионално значение или са свързани с кариерата Ви по някакъв начин. Къде винаги оставяте част от себе си за малко по-дълго?

Виетнам ми е много скъп – там открих своята идентичност и желанието да превърна творчеството в кариера, защото ми се стори като най-естественото и готиното нещо на света.

Ню Йорк пък ми е подарил творческа искра и желание за силни преживявания, а това много ми помага където и другаде да отида. Чакам с нетърпение Ню Йорк да се завърне към творческия си живот, защото този град е вечен и безсмъртен. В момента аз го чакам и се надявам да е взаимно, за да се осъществят още творчески приключения.

Какъв беше 16-годишният Коста? Би ли повярвал на всичко, което му се случва сега?

Беше също толкова целеустремен и доста по-притеснителен, но за сметка на това с малко повече коса на главата! Тогава планирах да се занимавам с медицина и дори исках да бъда хирург, така че не бих повярвал, че бих тръгнал толкова смело в една коренно различна посока. А самите преживявания не биха ме изненадали – и до ден днешен ми се струват като на сън. За мен са много приятни розови спомени, в които е по-добре да не се оглеждам прекалено дълго или прекалено внимателно, защото ще разваля ефекта от миналото и ще си припомня и неприятни детайли. Предпочитам да гледам напред и към мечтите за бъдещето.

До колко са важни източниците на вдъхновение (и кои са Вашите) в работата на хореографа?

За мен са важни! Имам много колеги, които обичат да творят в по-голям вакуум, но аз обичам да съм заобиколен от изкуство, както в моята сфера, така и в останалите. Докато творя се старая да чета, да ходя по музеи, да слушам музика, да гледам представления и да опитвам нова храна. Никога не знам откъде ще дойде следващата доза вдъхновение, която може да направи филма или танца, върху който работя, още по-силен. Вярвам, че ако не сме наясно с миналото, то ние сме обречени да го повторим и да откриваме топлата вода отново и отново. Моите хореографски вдъхновения са Mats Ek, I Could Never Be a Dancer, Sonya Tayeh, Amy Gardner, Bob Fosse, Rob Marshall, Sharon Eyal, Crystal Pite, Bobbi Jene Smith, Christopher Wheeldon и Martha Graham.

Кое е Вашето лично мерило за професионален успех? Къде спи суетата в работата на хореографа?

Може би истинското мерило е когато успея да създам нещо, което да въздейства еднакво силно и на публиката, и на професионалистите, които го гледат. Това е най-трудното, защото обикновено изисква да стигнем до самата истина, до есенцията на творбата. Само тогава можем да избегнем клишетата и да намерим формата, която нашите зрители усещат като автентична за историята или емоцията, която се опитваме да им споделим. 

Суетата се съдържа в желанието да демонстрираме ума и техническите си умения. Има много хореографи, които могат да създадат прекрасни комбинации от движения, които са прекалено сложни и прекалено анимирани, за да разкажат наистина една история. Много често,  когато искаме да покажем всичко, на което сме способни като хореограф или като изпълнител, това блокира емоционалната ни страна, защото се мъчим да разкрием всичко от себе си едновременно. 

Къде лети душата Ви, докато танцувате?

По мелодията на музиката, в импулсите на тялото, по костите, мускулите, органите, нервите и кожата. Понякога по тъмната плоскост на съмнението и неувереността.

А къде живее любовта?

В добротата, търпението и емпатията на и към човека до мен, както и към другите хора в живота ни.

Филмът “Ах, този джаз” има велика финална сцена. Мислите ли, че трябва да си взимаме сбогом с любимите ни хора именно танцувайки, макар и метафорично?

Да! Въобще цялото творчество на Fosse се отличава с тази симбиоза между най-тъжните моменти и намирането на веселието и щастието въпреки тях. Who’s Got The Pain от Damn Yankees, Life is a Cabaret от Cabaret и Nowadays от Chicago. Защо да не скърбим, танцувайки? Танците винаги ще са с нас, дори и в най-мрачните моменти. 

бюлетин

още интеракция

close

Търсене