Пина Бауш: Интересувам се не от това как се движат хората, а какво ги движи

На 27 юли хореографката би навършила 80 години.

"Пина беше един вид лечителка на човечеството. Всъщност това беше най-голямата й дарба. С цялото си творчество тя слагаше пръст в много рани, но никога по начин, който да предизвиква болка. В нея имаше нещо утешително и във всичките й постановки, които често изглеждаха прекалено тъмни и мрачни, винаги имаше чувство за хумор и огромна нежност, която позволяваше на човек да продължава да върви напред.“

Това са думи на Вим Вендерс за неговата приятелка и повод за филма му "Пина“(2011) – Пина Бауш. На 27 юли Пина Бауш би навършила 80 години. Днес нейното име носи Танцовият театър във Вупертал – мястото, където през 70-те години на ХХ век тя започва своите творчески експерименти с балетната трупа на театъра, за да я изведе на световната сцена, а в професионалния свят да заговорят за нея като за един от най-значителните хореографи на столетието.

"Пина не знаеше какво е умора, тя беше олицетворение на трудолюбието – продължава Вим Вендерс. – Ден след ден, година след година. Виждал съм много упорито работещи хора, самият аз съм работохолик, но Пина надвиша всички, които познавам – по 18 часа на ден работата беше в центъра на живота й. Това обяснява и близката връзка с танцьорите от трупата във Вупертал. Всеки ден: сутрин обсъждане на работата от предходната вечер, после нови репетиции – това беше нейният ритъм.“

"Всичко, което правя, го правя като танцьорка“ – обяснява в едно интервю две години преди смъртта си Пина Бауш, с което потвърждава думите на Вендерс. 

"Пина балерина“ я наричат в Германия, "feé de Wupertal“ във Франция. Снимките са запечатали очите, раменете й, жилестата шия, усмивката, мъжката й шапка, панталона, цигарата… нежна и иронична, твърда и умиротворяваща, загадъчна, самоуверена, мадона и сфинкс в едно. 

Ето как разказва биографията си самата Пина в реч от 2007 г. при получаването на наградата от Киото – най-високото отличие на Япония за постижения в областта на изкуствата.

Детството:

"Родителите ми много се гордееха с мен. Макар че почти никога не ме бяха виждали да танцувам. Нямаха особен интерес към това ми занимание. Но аз се чувствах обичана. Нямаше нужда да се доказвам. Те просто ми имаха доверие и никога не ме упрекнаха за нищо. Не ме измъчваше чувство за вина. И по-късно също не. Това е най-хубавият подарък, който родителите ми можеха да ми поднесат.

Танцовото училище в Есен:

"По време на обучението ми имаше време, в което изпитвах ужасни болки в гърба. Ходих при най-различни лекари. Всички ми казаха, че трябва веднага да спра да танцувам, иначе само след половин година ще съм с патерици. Какво да строя? Реших да продължа да танцувам, пък ако ще и само за още половин година. Трябваше да избера какво е по-важното за мен.

През 1958 г. в училището ме предложиха за награда за най-добри постижения. За целта трябваше да покажа своя собствена малка програма. Денят на презентацията настъпи. Излязох на сцената. Застанах в изходна позиция, светлината в залата угасна, светна на сцената – и нищо не се случваше. Пианистът липсваше. Вълнение в залата, пианистът го няма никакъв. Аз продължавах да стоя на сцената неподвижно в изходната си поза. Ставах все по-спокойна и просто си стоях там. Вече не помня колко дълго продължи това. Но все пак мина доста време, докато открият пианиста. Бил на съвсем друго място, в друга сграда дори. В залата хората бяха смаяни, че аз продължавам да стоя горе на сцената в същата поза и напълно невъзмутима. А аз растях и растях. Щом засвири музиката, почнах да танцувам. Още тогава установих, че в извънредно трудни ситуации ме обхваща невероятно спокойствие и умея да черпя сили именно от затруднението си. Способност, на която научих да се доверявам и по-късно.“

http://www.pina-bausch.de

Със стипендия в САЩ:

"В началото животът в Ню Йорк не беше никак лесен. Защото не говорех английски. Огладнеех ли, отивах в една кафетерия, където можех да посоча това, което искам, без да го назовавам. Веднъж на касата разбрах, че ми го няма портмонето. Не го намирах. Какво да направя, как да платя? Ужасно неприятна ситуация. Тогава извадих от чантата си палците, както и другите обувки, сложих ги на тезгяха и обясних, че оставям най-ценното си, ще се върна по-късно да платя. А мъжът на касата ми посочи да прибера всичко и ми даде пет долара, за да се прибера у дома. Беше така невероятно, че той ми повярва. После често ходех в тази кафетерия, само за да му се усмихна. Всъщност в Ню Йорк непрекъснато ми се случваха такива неща, хората там са готови винаги да ти помогнат.

Взех от Ню Йорк всичко, което той можеше да ми даде. Това беше време на велики танцьори… Почти всеки ден ходех на изложби. Изобщо имаше толкова много неща за гледане, че реших с парите, които ми бяха отпуснати за една година, да остана най-малко две. Което означаваше: спестовност!

Не използвах транспорт, вървях само пеш. Дълго време се изхранвах почти само със сладолед – с орехи. И още с едно малко шишенце айрян, много лимони и захар, които поставяха по масите в заведенията. Всичко това смесено беше много вкусно. Чудесно основно ядене. Харесваше ми да отслабвам. Все повече се вслушвах в себе си. В движенията ми. Струваше ми се, че нещо в мен става все по-чисто, че влизах все по-навътре в себе си. Може би си въобразявах, но резултатът беше промяна. И то не само с тялото ми.

На втората година имах късмета да получа ангажимент в Метрополитън опера. За съжаление това беше времето, когато Калас тъкмо си беше тръгнала, но присъствието й все още се усещаше. Освен че танцувах много, гледах и много опера, чувах певците в гримьорната по високоговорителите. Каква радост беше да се науча да различавам гласовете им. Да се науча да слушам.

И едно особено преживяване: бях в Европа и трябваше да се върна обратно в МЕТ, но самолетът се оказа препълнен. Бях една от тези, които не успяха да се качат. Но в Ню Йорк имах уговорена среща с адвокат, който трябваше да попълни някакъв документ, за да мога да работя в МЕТ. Невъзможно да пропусна срещата! Трябваше да отида в Ню Йорк! Вместо да чакам следващия полет, реших да стигна дотам по обиколни пътища. Безумие: първо полет до Торонто, после Чикаго и т.н. Пет прекачвания. Но успях. Най-сетне се озовах в Ню Йорк, но на друго летище. Не знам как се справих с оскъдния си английски, но с хеликоптер ме превозиха до точното. Тогава имаше такава услуга. След това пътешествие вече можех да тръгна закъдето и да е по света. Повече от нищо не ме беше страх. Естествено, багажът пристигна 14 дни по-късно и трябваше да се задоволя с нещата с пътната ми чанта, но като цяло се справих.

Pina Bausch Foundation

Всичко това беше неочаквано за мен. Не подозирах, че съм способна на такива неща. Че мога да се справя с внезапно възникнало препятствие. Също и както не подозирах, че мога да изляза на сцената. Просто се случи – без никакъв план и предварителни размишления. Човек действа, без да знае как и защо – и се получава добре.“

Началото във Вупертал:

"Не исках да работя в театър. Не се осмелявах. Страхувах се. Харесваше ми да съм свободен артист. Но директорът на театъра във Вупертал не ме остави на мира, докато най-сетне не казах: "Добре, ще пробвам.“

Тогава, в началото, имах много голяма трупа и по време на репетициите не смеех да кажа: "Това не го знам“ или "Хайде, да видим“. Исках да казвам: "Добре, правим това и това.“ Планирах всичко съвсем точно, но скоро забелязах, че всъщност ме привличат и други неща, които стоят извън плановете. Постепенно разбрах, че трябва да реша: плана ли ще следвам или ще тръгна след другите неща, без да знам докъде мога да стигна. При първата си постановка все още работех според плана. След това се отказах от предварителното планиране. Оттогава се оставям да ме водят събитията, без да имам представа какво ще се получи. 

Винаги съм искала само да танцувам. Трябваше да танцувам. Това беше езикът, с който умеех да се изразявам. И при първите си постановки във Вупертал си мислех как бих изиграла отделните роли. Те бяха "написани“ за моето тяло и с моето тяло. Но отговорността ми на хореографка изтласкваше желанието да танцувам.

И се получи така, че предадох на други тази своя огромна любов към танца.

За публиката ние представлявахме прекалено неочаквана промяна. Хореографът, когото наследих, беше поставял само класически балет и публиката много го обичаше. Очакваше се определена естетика, а  съществуването на други форми на красивото изобщо не се обсъждаше.

Първите години бяха много трудни. Току се чуеше блъскането на вратата от някой зрител, който е напуснал залата. Случваше се по време на репетиция да получаваме заплахи. При една постановка влязох в залата с трима охранители да ме пазят. Страхувах се. В рецензията за един спектакъл пишеше: "Музиката е много хубава. Бихте могли да затворите очи и само да слушате.“ Оркестърът и хорът също ми се противопоставяха. Певците отхвърляха почти всяко мое предложение. Най-накрая успях да ги убедя да пеят от ложите – все едно откъм публиката – и се получи страхотно.

Всички си казваха, че съм млада и неопитна и че с мен могат да се държат, както си искат. Това много ме обиждаше. Но не можеше да ме спре в опитите ми да правя това, което смятам за правилно. Никога не съм била провокатор. Просто се опитвах да говоря за мен, за нас по по-различен начин. Танцьорите гордо извървяха с мен целия този труден път. Но понякога и те се шокираха от сцени, които аз намирах за отлични. Крещяха ми, ругаеха ме. На нищо не приличало това, което правя.

Но аз не съм човек, който се отказва. Не бягам, когато ситуацията стане трудна. Продължавах да работя. Не мога иначе. Продължавах да се опитвам да казвам нещата по начин, по който смятах, че трябва да бъдат казвани.“

Трупата:

"Обичам танцьорите си, всеки по различен начин. За мен е много важно наистина да познавам тези хора на сцената. Прекрасно е, когато след представление си ставаме мъничко по-близки, защото всеки е разкрил мъничко повече от себе си. Когато ангажирам някого, разбира се, аз се надявам, че съм открила добър танцьор, но иначе не знам нищо за него. И тогава се появява любопитството. Опитвам се да подкрепя всеки да открива в себе си страни, за които не е подозирал, че притежава, и които изведнъж избуяват. При някои се получава пълен цъфтеж, втора пролет, и той показва все повече и повече от себе си.

Интересувам се не от това как се движат хората, а от това какво ги движи.

Но въпреки опита ми страхът от премиерата остана. Когато започвам нова постановка, няма план, няма сценарий, няма музика и сценография. Но има дата за премиерата и съвсем малко време до нея. Тогава си казвам: не е никакво удоволствие да работя като хореограф. Не искам да го правя никога повече. Всеки път е мъка. Защо си я причинявам? С всеки спектакъл всичко започва отначало. Трудно е. Всеки път ми се струва, че никога няма да постигна това, което бих искала да постигна. Но мине ли премиерата, веднага почвам да си мисля за следващата. Откъде тази сила? Да, дисциплината е много важна. Човек трябва да продължи да работи и изведнъж се получава нещо – нещо съвсем малко. Нямам представа накъде ще ме отведе, но е като внезапно проблеснала светлина. И отново се появява силата за работа, и отново се усеща приятна възбуда. Или пък някой от танцьорите измисли нещо красиво. Това дава сила и удоволствие да продължиш с работата. Зарежда те отвътре.

Сцената ни дава фантастичната възможност да правим неща, които не бихме направили, а може би и не бива, в нормалния живот. Понякога само така можем да си изясним въпросите, чиито отговори търсим. Често те ни дават опит, много по-стар от нас, или пък такъв, който не идва от нашата култура. Сякаш се сдобиваме със знание, което винаги сме имали, но не сме осъзнавали, че го носим със себе си. Напомня ни за нещо, което всички притежаваме. И това ни дава огромна сила да продължаваме да живеем.“

Пина Бауш умира на 30 юни 2009 г., пет дни след като научава диагнозата си за рак на белите дробове и осемнайсет дни преди премиерата на последния си спектакъл.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт