Вечността разиграва една и съща драма

Интервю с Елиът Уайнбъргър, автор на есеистичната книга „Истинско нещо“.

Изкушаваме се да започнем с въпроса дали си спомняте последния си сън. (Който е чел "Истинско нещо“, ще ни разбере.) Отдавате ли значение на сънищата си?

(Смях). Една от последиците от пандемията и социалната изолация е, че започнах да сънувам герои от телевизионни сериали. Сега те са ми най-близките приятели, макар че всички имат много по-сериозни проблеми от мен: нацистите превземат селищата им; браковете им се разпадат; издирват убиец в някой арктически аванпост. Освен всичко друго, аз разглеждам сънищата като начин за разбиране на културата. Всички сме хора, "архетипите“ или основните сюжети на сънищата ни са едни и същи, но има безкрайно разнообразие в конкретните детайли, които са зависими от времето и мястото – и предопределят тълкуванията. Имам цяла поредица от есета, в които съм събрал сънища.

В империята на ацтеките на всеки 52 години светът бил на прага на свършека си, демони човекоядци слизали, за да управляват земята. В наши дни човекоядци не слизат, затова пък понякога сами избираме да ни управляват демонични фигури. Пресилено ли ще е да кажем, че у всеки човек дреме по един варварин?

Е, "варварин“ е традиционно пейоративно понятие, с което една култура окачествява друга. Може да мислим, че ние сме нормалните хора, но всички сме варвари в нечии други очи. (Често се чудя какъв би бил светът, ако през 1492 г. ацтеките бяха отплавали на изток, за да колонизират Европа.) Голяма част от злото на 20 век, а и на 21 век, произтича именно от това демонизиране на другите. Чувствайки се застрашени от възприетите или измислени демони вътре или извън нашите територии, ние се обръщаме към нашите собствени демони, за да ни защитят. Тази история се повтаря безкрайно.

Нека кажем, че “An Elemental Thing” (2007) вече има прекрасно българско издание в превод на Стоян Гяуров. Една книга, в която вплитате много древни вярвания и митове, културни и религиозни практики. Кое обуславя интереса ви към т.нар. предколумбови цивилизации?

Като дете исках да стана археолог и да работя в Мезоамерика. Другите ми мании от детството (освен бейзбола) бяха Китай и деколонизираните африкански държави, начело с Гана през 1957 г., както и борбата срещу апартейда в Южна Африка. Нямам представа защо – случайността също играе роля в нечии интелектуални открития и занимания – може би аз така и не пораснах.

Книгата ви съдържа фрагменти за малки етнически и религиозни общности, за които вероятно много наши съвременници дори не са чували: мандейци, лакандони, калули ... Като есеист поставяте ли си за цел "да образовате“ читателя?

"Да образовам“ звучи твърде педагогически, но е вярно, че често се занимавам с теми, непознати на неспециалистите. Аз не съм експерт в нищо, но разчитам на работата на експертите и се опитвам да я представя по нов начин, като същевременно се придържам стриктно към верифицираната информация. Не измислям нищо и не размивам границата между нехудожествената литература и измислицата.

Това, което ме интересува, са безкрайните проявления на човешкото въображение, а моите есета са малък жест срещу силите, които омаловажават, потискат или биха искали да елиминират различната гледна точка.

Истината е, че сте майстор в дестилирането на океан от факти до есенциални прозрения за човешката природа, а част от текстовете ви приковават вниманието и с поетична визия... Как рефлектира върху стила ви превеждането на автори като Октавио Пас и Хорхе Луис Борхес?

Започнах да работя с Пас като тийнейджър и останахме близки в продължение на 30 години, до смъртта му. Неговото безгранично любопитство беше заразително и представляваше модел за ангажираност на писателя със света. Дължа му и любовта си към Индия, където прекарах много години. Тази любов се роди с четенето и превода на неговите стихове. Но се опитвах да не имитирам стила му. В началото ми се случваше да напиша изречение, което звучи в стила на Октавио – тогава го зачерквах. На много по-късен етап в живота си преведох голям сборник с есета на Борхес, това беше много след като бях започнах да пиша свои есета. Макар че съм голям почитател на измислиците на Борхес, ние наистина имаме малко общо, като се изключи споделеният ентусиазъм спрямо исландските саги (аз обичам и самата Исландия). Научих много за механиката на писането - особено за това как се изгражда наратив – именно от тези саги, а не конкретно от Борхес.

Посочвали сте Сюзан Хау и Гай Дейвънпорт като автори със значим принос за развитието на есето като жанр. Днес критици и читатели казват същото за вас. Вие какво дадохте и какво взехте от есето като жанр?

От началото на 20 век свикваме с най-различни техники на писане на поезия и художествена литература, но есето - поне на английски и с малки изключения – беше "застинало“ във формат, останал непроменен след Просвещението: разказ изследване от първо лице. То беше до голяма степен неизследвана територия. Така че това, което се опитах да направя, е да заема техники от модернистичната поезия и художествената литература и да ги приложа към есето. Моите есета понякога може да звучат като поезия или фикция, но аз ги считам за есета, защото в тях няма нищо измислено. Цялата информация и образност идват от някъде другаде. Аз подреждам всичко това в изречения. (Много рядко възпроизвеждам пасажи дословно – ако има такива цитати, те обикновено са ясно посочени. Както се казва, думите са мои.)

В рамките на Световния фестивал на гласовете на PEN през 2005 г. вие сте представен като "постнационален писател“. Това комплимент ли е за вас? 

Цял живот съм живял в Ню Йорк, град, където половината жители са родени в друга държава, а голяма част от другата половина (включително и аз) са техни деца. В този смисъл хората, които живеят тук, са граждани на света. Сега в САЩ е обичайно да отстояваш самоличност като член на дадена група, но аз не принадлежа към такава. (Родителите ми бяха евреи, но аз съм отгледан в среда без религия и съблюдаване на еврейски културни практики.) Нямам особен афинитет към американските интелектуални традиции – поне не повече, отколкото към други традиции. Чуанг Дзъ ми е по-близък от Емерсън. Но признавам, че се забавлявах, когато PEN ме постави в панел с писатели, които са имигранти или изгнаници, а някои от тях пишат на втори език. Някак успях "да загубя“ нацията си, като останах на същото място.

Да не забравяме, че Джеймс Лафлин, прочутият редактор на "New Directions“, настоява, че вие сте най-ерудираният човек, когото е срещал след Езра Паунд.

За първи път чух това при откриването на архива на New Directions в Харвардския университет, няколко години след смъртта на Лафлин. Седях на сцената на дълга маса с останалите участници в дискусията и модераторът ни представи, като цитира онова, което Лафлин е споделил за нас в своите писма. Толкова се стреснах, че излях пълна чаша вода в скута си. Това е то славата…

Според Емпедокъл и неговата космогонична теория светът е изграден от четири елемента: земя, въздух, вода и огън, и две сили, чието съотношение непрекъснато се променя: ЛЮБОВ и ВРАЖДА. Как ви се струва днешният микс на тези елементи?

Емпедокъл няма предвид психологически или политически аспекти, а по-скоро естественото привличане или конфликт между всички неща. Разбира се, човешките същества са агенти на враждата в сложния баланс на привличане и отблъскване на тази планета и трагедията е не само в унищожаването на хармонията и съгласието, но и в това, че никога няма да разберем какво точно сме унищожили и какви ще са последиците.

Ако вземем за отправна точка твърдението, че "най-добрите са лишени от целеустремена страст, докато най-лошите са без никакви съмнения“, вие лично песимист ли сте за бъдещето на света, чиито основи се люлеят от ветровете на егоизма?

Най-лошите няма да изпитват съмнения и занапред, но поне в САЩ, в настоящия момент, най-лошите са толкова лоши, че най-добрите са заредени с целеустремена страст. Дали ще успеят, предстои да разберем. 

По всичко личи, че сте страстен пътешественик. Пандемията трябва да е объркала плановете ви… Има ли кътче, което копнеете да посетите?

Прекарах голяма част от живота си в пътувания и имах късмета да пътувам в епохата преди масовия туризъм, мобилните телефони и глобалните заведения за бързо хранене, когато човек беше изцяло на чуждо място и можеше да се усамоти. Съжалявам, че има места, които не успях да посетя преди години, например Афганистан, Йемен, Сирия. Сега вече е малко вероятно да отида там... Но да отговоря на вашия въпрос: откакто започна пандемията - и като се има предвид, че живея в най-лошата страна по време на пандемията – съм нетърпелив да отида където и да е, стига да е по-далеч от супермаркета. Някой ден се надявам да посетя и България, където никога не съм бил.

"Истинско нещо“ може да се разглежда като серийно есе – хипнотичен водовъртеж от наблюдения, алегории и факти… Все пак кое е онова "истинско нещо“, в което вярвате безусловно и на което се уповавате?

Книгата е серийно есе по модела на американското серийно стихотворение, което няма край и където обектите се менят, но определени теми и дори фрази се повтарят. Оттогава съм написал много фрагменти. Всичко започна сутринта на моя 52-ри рожден ден. Събудих се и реших, че ще напиша книга със зaглавие An Elemental Thing ("Истинско нещо“). Нямах представа какво означава заглавието. Тогава, още същия ден, написах предговорa - за ацтекския 52-годишен цикъл, който споменахте - към книгата, която все още не съществува. Както може би знаете, пиша доста за американската политика, което изисква твърде много внимание към подробностите около дадена новина. За да съхраня здравия си разум, обикновено работя същевременно по друг проект, който се занимава с вечното - както каза Езра Паунд, "новините, които остават новини“. По-голямата част от "Истинско нещо“ е написана по време на войната в Ирак. А с ерата на Тръмп се справих, написвайки книга за християнски ангели и светци.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция