Един живот за киното: Жан-Жак Ано и опасната игра на филмовата адаптация

Специално интервю за АртАкция дни преди церемонията по награждаване на CineLibri.

Във всеки истински мъж се крие дете, което иска да играе. С епиграф от Ницше започва книгата "Един живот за киното“ на Жан-Жак Ано, автопортрет на един непоколебим перфекционист. Той е сред малкото европейски режисьори с международна кариера, която обхваща повече от пет десетилетия и му носи най-престижните киноотличия в света. Триумфалният му творчески път е белязан от дълга поредица литературни адаптации, в т.ч. "Война за огъня“, "Името на розата“, "Мечката“, "Любовникът“, "Седем години в Тибет“, "Вълчият тотем“. Зададохме му няколко въпроса в навечерието на церемонията по награждаване на Синелибри (24 октомври, 19:00 ч., кино Люмиер Лидл), когато той ще обяви тазгодишния носител на наградата за най-добра киноадаптация.

Уважаеми г-н Аноприехте поканата да бъдете почетен председател на журито на Синелибри 2020, а това е голяма чест за публиката, още повече че творчеството ви е богато на киноадаптацииНа какво се дължи афинитетът ви към литературата като източник на киносюжети?

От филмовото училище насам винаги съм бил отворен за всичко, което ме е докосвало, било то статия в някое случайно списание, история, разказана от приятел, идея на голяма холивудска компания, известна книга, непозната книга, дори моя собствена идея. Никога не са ме съблазнявали възможният публичен успех, касовият хит, лесната продажба на продуцентите. Публиката няма представа какво иска да види. Това не е нейна работа. Моя работа е да избера онова, което ще ме зарадва, ако го покажа на екрана. Вярвам, че не се различавам от останалите киномани. Ако една история предизвика моя ентусиазъм, тя ще предизвика същата реакция и при другите. Не си задавам твърде много въпроси. Половината от филмовите ми сюжети са вдъхновени или адаптирани на литературна основа, понякога съм прибягвал към изключително популярни книги, друг път към напълно неизвестни или забравени творби. "Гризли“, една отдавна излязла от оборот книга за дивата природа, написана през XIX век от Джеймс Оливър Кърууд, вдъхнови филма ми "Мечката“. Но обратът във филма променя всичко: докато романът разказва историята на ловеца, аз избрах да разкажа историята на преследвания. Известната книга се разглежда като фактор, улесняващ финансирането. Често е обратното. Финансистите не четат и голяма част от съвременните киномани не обръщат внимание на романите. Някои все още четат, но нямат достатъчно време, за да се насладят на нещо друго, освен на преглед на фалшиви новини в социалните медии. На всичкото отгоре сериозните читатели с посребрели коси обикновено мразят филмовите адаптации. Едва десетилетия по-късно, ако филмът успее да надхвърли популярността на книгата, той привлича нови читатели. Те пък не харесват оригиналния роман, тъй като той не следва филма, който са харесали.

За вас кой ще бъде ключовият критерий при подбора на най-добра екранизация от конкурса на фестивала?

Задължението на режисьора е да направи добър филм, независимо от източника. Добрата адаптация е добро предателство. Нашата работа не е да снимаме страниците на книгите. Единственият начин да бъдем честни, е да създадем образи, които предават духа на това, което сме почувствали, докато сме чели книгата.  Не става въпрос за фотографиране на думите, а за това да отличим и изведем на преден план същността, закрепена за един силен сюжет.

На едно място в "Един живот за киното" споделяте, че в подхода си към актьорите залагате преди всичко на техните инстинкти, а не на разума… Работата с кои актьори е била най-голямо предизвикателство за вас през годините?

Единственият начин да режисирате,е да се идентифицирате:първо, с героя във филма, и второ, с човека, който олицетворява този герой на снимачната площадка. Получава се лесно, стига сърцето ви да изпитва възхищение, вълнение и уважение към един от двамата. (Единственото болезнено режисьорско преживяване с актьор, което си спомням, беше с Ф. Мъри Ейбрахам. Той изигра инквизитора в "Името на розата“. Шон Конъри и аз го бяхме определили като "абсолютен задник“. Все пак е добър актьор.)

Твърдите, че снимането на филми за вас е "начин за вникване в същността на нещата“. На кои въпроси продължавате да дирите отговор?

Въпросите, които си задавам, са много прагматични. Например: ще оцелее ли големият екран на фона на сегашната пандемия. Аз се обзалагам, че ще оцелее.

Да разказваш за кървави монаси от Средновековието е едно, да снимаш щекотлива история с 15-16 годишна героиня, е съвсем друго. А ако текстът е подписан от нарцистичната Маргьорит Дюрас, задачата става почти непосилна. Кой е най-смущаващият ви спомен от работата по "Любовникът“?

В книгата ми има много анекдоти за лудите моменти, прекарани с Маргьорит. Гръмогласен смях, обиди, неприлични шеги. Изпитах състрадание към тази забележително "стара“ жена и нейния живот, изтъкан от омраза, страстна любов, импулс да унищожи себе си и другите. Целта на Маргьорит беше да ме дестабилизира, да ме убие, да ме погълне. И едва тогава евентуално да ми помогне, след като ме е превърнала в свой роб, просещ милост. Моето оръжие: всеки ден, всяка минута бях готов да обърна гръб на проекта. Тя го знаеше. Спря да се меси в работата ми в момента, когато бях готов да затръшна вратата, и никога повече не се появи.

Казвате, че срещата ви с Умберто Еко е изключително преживяване.

Като дете имах голяма амбиция да стана "ренесансов човек“, да съм някой, извинете ме за френския израз, който има "des lumières de tout“. Оттам и любовта ми към Умберто Еко. Продължавам със същата страст към всеки следващ филм, работейки от зори до здрач, борейки се да сбъдна следващата си мечта.

Защо решихте да се захванете с телевизионна поредица по романа на Жоел Дикер? 

Жоел Дикер, автор на един от най-продаваните трилъри напоследък - "Истината за случая "Хари Куебърт“, е невероятно талантлив, на това се дължи плодотворната среща между книгата и нейната адаптация, която всъщност е първият ми телевизионен минисериал. Дикер е пример за писател, надарен с рядък инстинкт за разказване на истории. Очарователно човешко същество!

Каква е цената на творческата свобода, г-н Ано? Този въпрос придобива особено звучене на фона на настоящата Covid-криза.

Прекосяването на границите е функция на изкуството. Сляпото спазване на правилата, диктувани от някакъв нетърпим клир, гарантира дълъг период на не-творчество. Съблюдаването на политическата коректност е далеч по-голяма заплаха за бъдещето на киното, отколкото Covid-19.

"Във всеки истински мъж се крие дете, което иска да играе“, казва Ницше. Тази мисъл е послужила за епиграф към книгата ви "Един живот за киното“. Остава да ви попитаме коя ще е следващата ви игра…

Пикасо казваше, че отнема много време, за да станеш дете. На мен не ми отне време. От дете съм си дете. Детето няма минало, само наивно се вглежда в следващото забавно приключение.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция