Режисьорът Геро фон Боем за легендарния Хелмут Нютън

В документалния филм Helmut Newton: The Bad an the Beautiful, чиято световна премиера беше на Tribeca Film Festival, режисьорът Геро фон Боем разглежда живота на човек, свикнал да наблюдава, но не и да бъде наблюдаван. На човек, свикнал да създава, провокира, разчупва стереотипи. Легендарният фотограф Хелмут Нютън, роден преди 100 години, е главно действащо лице в проекта на фон Боем. Kaкто и във фотографията, до ден днешен. Пред интервю за Cineuropa режисьорът разказва за приятелството между двамата, съвместната работа и още.

"Повечето фотографи са ужасно скучни. Както и филмите за тях." Това казва Нютън и във Вашия филм. Как продължихте работа след тези думи?

Знаех, че изобщо не е скучен и че никак не се смята за такъв. Срещнахме се в Париж през 1997 година и тогава се зароди приятелството ни. Това беше една от причините да е толкова отворен в интервютата, бяхме близки. Беше спокоен като малко момче - у него имаше една истински детинска, игрива страна, която улесняваше всичко. Но като режисьор бях длъжен да запазиш дистанция. Трябваше да се върна към времето преди приятелството ни. Знаех какво да очаквам, въпреки че някои от въпросите му задавах за първи път. Същото беше и с жените, които интервюирах - всички обичаха Хелмут и бяха много близки с него, но в същото време спазваха дистанция.

Вашият филм има ли нещо общо с филма "Лошият и красавицата" от 1952 година, в който Кърк Дъглас играе една от най-култовите си роли?

Не, няма общо. Мислех си, че думите "лош" и "красив" някак обобщават представата на Нютън за фотография. Тези две крайности просто трябваше да са в заглавието. Философията му никак не беше проста. Снимките му не се отнасяха просто до голотата или пък секса - искаше да покаже силни жени, които не се нуждаят от висша мода, точно както в известния диптих, който създава [Sie Kommen (Naked and Dressed)]. Каква беше историята преди кадъра? Какво се случва след това? Кои са тези хора? Питър Линдберг и Ричард Аведон правеха същото - предизвикваха въпроси. Но по различен начин. Днес всичко се върти много повече около дрехите, отколкото около историята.

Sie Kommen (Naked and Dressed)

Като че ли Нютън винаги е търсил хора, които да оценят чувството му за хумор. Както казва Грейс Джоунс: "Да, той си пада малко перверзник. Точно като мен. Значи всичко е наред". 

Дори в модната фотография в момента се стремим към политическа коректност. Но Хелмут обичаше, когато фотографиите му бяха критикувани. Искаше да се говори за него. Наслаждаваше се. Една от целите на филма е да покаже работата му отново, да помогне на зрителите да отворят сетивата си. Никой днес не би се осмелил да направи това, което той правеше. Изабела Роселини казва, че Нютън е снимал жените така, както Лени Рифенщал е снимала мъже. Трябва да запомним това изказване.

Що се отнася до фигурата на Джун, неговата съпруга, Хелмут никога не би постигнал всичко това без нея. Тя даде на живота му опора, подреди го, беше най-ценният му критик. Тя беше известен фотограф с изложби в Париж и Ню Йорк (под псевдонима Алис Спрингс). Това й даваше сила да присъства в работата му, да води този двойнствен живот. Веднъж каза: "Знаеш ли, портретът ми на Дейвид Хокни е много по-добър от този, който Хелмут направи."

И беше права! Както казва Анна Уинтър, Джун беше нещо като негова майка. Хелмут остана завинаги малко момче, повлияно от Берлин, белязал го дълбоко. Повлиян от Лени Рифенщал, с която си станаха близки приятели. Накрая си изпращаха писма. За еврейско момче намирам, че това е доста особено.

Травмата в живота на Нютън винаги е присъствала. Споменът за ужасните времена, в които е трябвало да се крие. Но той намира начин да се справи с болката и никога не е поглеждал назад с яд. Обичаше Берлин.