Мадлен Алгафари: Тъгата носи честност и шанс за себеразбиране

Мадлен Алгафари е психотерапевт, писател, преводач, режисьор. Завършила е психология в СУ "Климент Охридски“, а по-късно и режисура за драматичен и куклен театър. За АртАкция тя сподели как да се погрижим за психичното ни здраве по време на създалата се ситуация и още.

Създалата се ситуация, която ни принуждава да останем у дома, предпоставка ли е за влошаване на психичното здраве на хората? Промяната в навиците и работния ритъм, страхът от неизвестното? Сега ли е моментът, в който т.нар. натрупвания от миналото ще излязат наяве?

За някои хора може да е отключващ стимул за изплуване на стари натрупвания, за други – не. Не бива никога да обобщаваме. Всички учим уроци в тази ситуация. Единият общ урок е да живеем с неизвестното и да се обърнем навътре, да се питаме какво е необходимо да променим.

Според изследване във Великобритания (източник The Guardian), повече от 80 процента от младите, които са страдали от психично заболяване, в момента са във влошено състояние. Въпреки че у нас може би е още рано за такива заключения, мислите ли, че може да се очаква подобна вълна?

Можем да очакваме повишаване на тревожността и депресивността при някои хора, на агресивни изблици или повишена употреба на психоактивни веществa – при други. При някои дори може да се наблюдават посттравматични стресови симтпоми. Имах шанс да водя уъркшоп в Япония след цунамито там – наблюдаваха се някои от тези явления – повишено домашно насилие и употреба на алкохол. Но същевременно други хора могат да се повлияят благотворно – да се стабилизират поради мобилизацията или да се научат да отхлабват конкрола и да усвоят по-смирено поведение. Всеки човек може да направи избор. Най-малкото да потърси професионална подкрепа, ако вижда, че не може сам да се справи с негативни последици.

Обикновено хората, страдащи от депресия, усещат моментите, в които са по-склонни да “потънат”. Но какво става с останалите, незапознати с тъмните нюанси на душата, които изведнъж се намират в дупка?

Кризите са част от живота ни. Пандемията е такъв епизод, но има и други кризи, които могат да доведат до такава реакция. Това, което е важно да се знае, е че имаме винаги повече сили, отколкото предполагаме, но при трудност, пак ще повторя, е добре да се потърси компетентна професионална помощ. В момента има много такива инициативи – на Българската Асоциация по психотерапия, на Българско дружество по Неорайхианска аналитична психотерапия, Български институт по Неорайхианска аналитична психотерапия. На страниците им във фейсбук има информация за имена на колеги, часове и телефонни номера за безвъзмездно консултиране и подкрепа.

Домът освен храм, може да се превърне и в затвор. За съжаление ситуациите, в които даден човек изпада в семейни конфликти и насилие, зачестяват именно в сегашния тежък период. Какви са Вашите наблюдения? Как може един човек, който не се чувства добре у дома, а е принуден да стои именно там, да запази себе си?

За някои е трудно оставането вкъщи. Добре е всички, които са под един покрив, да постигнат договорка, че ще общуват добронамерено и ще опитат да проявяват разбиране помежду си. Добре е да се потърсят и вентилиращи преживявания – танцуване, пеене, всяка форма на физическа активност и положителни емоции. Простото броене до 10 преди реагиране също работи нерядко.

Когато дневната структура на един човек е разрушена (офисът му е затворен, режимът му е променен, спира да вижда хора) той като че ли е изложен на още по-голям риск. Как би могъл да избегне изпадането в краен негативизъм, отчаяние, тъга?

Тъгата невинаги е негативно преживяване. Тя носи много честност и шанс за себеразбиране. Не бива да я смятаме за неприятел. Но постоянното стоене в тъжното е нещо, което може да разболее. Тогава имаме шанс да развием творческите си умения. Не е намерил форма за разреждане на напрежението само този, който се е отказал да я търси. Разбира се, може да е много индивидуална.

Според Вас коя група хора ще бъдат най-уязвими от предстоящата криза на психичното здраве, която предстои, според някои Ваши колеги? И изобщо поставени ли сме пред такава в бъдеще?

Мисля, че ще са хората, които по принцип са с т.нар. външна локализация на контрола, които са по-скоро реактивни, а не активни. Хората с по-малка вяра в себе си. Ако един човек е по-сигурен в себе си, дори и да е трудно, няма да се откаже да търси начини за справяне. Най-уязвим ще е този, който не иска да опитва да си помогне.

Може ли нормалният предишен ритъм на живот да бъде репликиран у дома, в ситуацията на изолация? Това би ли улеснило ежедневието ни?

Препоръчва се да има дневен режим и денят да е структуриран, за да се запази тонусът и намали тревожността. Това създава относително усещане за контрол над ситуацията. Но нека не забравяме, че има много, много хора, които не са тревожни, а напротив – чувстват се добре от това, че са имали шанс да останат вкъщи, да обърнат внимание на себе си, на близките, на дома си, на дълго отлагани неща.

Да си представим следния сценарий: живея съвсем сама, страдам от депресия, взимам предписаните ми медикаменти, имам седмични посещения при терапевт, имам хубава работа, стабилно финансово положение, изграден ритъм. Но всичко рухва. Не мога да стана от леглото сутрин. Основното, което ми е носило наслада преди, е социалният ми живот. Днес го няма. Как да се справя?

Смея да предположа, че хипотетичната жена от горния пример ще реагира по-спокойно от друг човек, който не ходи на терапия. Ако тя ходи на терапия вече, се предполага, че има инструменти за справяне, а и подкрепа. Това прави по-леко преминаването през този период.

Мислите ли, че онлайн или телефонни сеанси и съвети от професионалисти биха помогнали на засегнатите?

Виждам го. Имам клиенти в момента, с които се чувам безвъзмездно и виждам колко им е полезно. За тези, с които работя от дълго време, няма много разлики в терапевтичния процес, защото никой от тях не е реагирал шоково. Вероятно и защото вече работят от дълго време със себе си и имат повече ресурси.

Как можем да помогнем на наш близък, който очевидно не се чувства добре? Какво никога не следва да казваме, за да избегнем обратен ефект?

Не следва да казваме "Не си прав!“. Защото няма неправи хора, има само различно мислещи и постъпващи хора. За да мисли или постъпва по определен начин човек означава, че това е неговото правилно. Затова се поема отговорност и се казва: "Аз не мисля по този начин.“, а не "Ти не си прав!“. И можем да му подскажем да потърси професионална помощ, ако и на нас ни е трудно, както, разбира се, и ние да потърсим за себе си.

Какви според Вас ще излезем от този период? Какъв ще е отпечатъкът, който ще носим? Предовратими ли са последствията?

Аз дори не искам да са предотвратими някои последствия. Защото се надявам те да са много позитивни. Да донесат много повече осъзнатост. Отчаяно се нуждаем от нея. Но искам да кажа на хората, които не са ходили никога на терапия: когато четете това, е възможно да си мислите, че знаете какво е осъзнатост. Но само когато човек започне да работи терапевтично със себе си, разбира какво е и осъзнава, че не е имал идея, макар да си е мислил, че има. Осъзнатостта не е свързана с интелигентността. Може човек да не е особено ерудиран, но да е много осъзнат и обратното – да е много ерудиран и да не е осъзнат. Ние не знаем, че не знаем. Нямаме идея колко неверни вярвания имаме.

Според Вас съществува ли у нас (все още) срамът от това, че страдаш от психично заболяване? Има ли тенденция търсенето на професионална помощ да се превърне в нещо нормално, а не страшно и срамно?

Дано се превърне в нещо нормално. Вече се случва и това много ме радва. Виждам и колко много хора искат да да учат психотерапия в нашия институт (www.binap.eu). Това само означава, че все повече хора си отварят очите. Ходещият на терапия e много по-осъзнат, порасъл, здрав и щастлив от никога неотишлия. Това е доброволен и по-безболезнен процес на узряване. Иначе и животът преподава уроци, но по по-болезнен начин. Но невинаги ги учим.