Анна Жукивская, психолог: Уязвими хора ще са тези, които не дават гласност на тревогите си

Как да се погрижим за психичното си здраве по време на изолация, какви ще излезем от създалата се ситуация и още.

Анна Жукивская е психолог с дългогодишен професионален опит. Тя е и сертифициран фамилен терапевт, работещ както с отделни личности, така и семейно. Повече за работата й може да намерите тук.

В близките дни АртАкция ще потърси мнения на още специалисти, защото вярваме, че грижата за психичното здраве днес е от особено значение. Очаквайте.

Създалата се ситуация, която ни принуждава да останем у дома, предпоставка ли е за влошаване на психичното здраве на хората? Промяната в навиците и работния ритъм, страхът от неизвестното? Сега ли е моментът, в който т.нар. натрупвания от миналото ще излязат наяве?

Нека се опитам да систематизирам отговора ми на тези комплексни въпроси. Принудителното оставане вкъщи не е предпоставка само по себе си за влошаване на психичното здраве. По-скоро нашата нагласа към ситуацията, защитните механизми, които задействаме, хората, с които живеем (или не живеем), цялостното ни състояние преди да стартира извънредното положение са предпоставка за нивото на адаптация. По принцип склонността ни към промените в ежедневен и житейски план има огромно значение за това как ще приемем различния ни работен режим. Сега е моментът да открием кои сме, с кого живеем, какво имаме, какво ни липсва.

Според изследване във Великобритания (YoungMinds, The Guardian), повече от 80 процента от младите, които са страдали от психично заболяване, в момента са във влошено състояние. Въпреки че у нас може би е още рано за такива заключения, мислите ли, че може да се очаква подобна вълна?

Пикът както на коронавируса, така и на последствията за нашата психика ще настъпи след няколко седмици. Все още сме мобилизирани, имаме усещане, че ресурсите ни за справяне са налични. Очакваме да настъпи момент, в който ще се засилят търсенията на кризисна психологична подкрепа. Към момента от началото на извънредното положение към Кризисната група за психо-социална подкрепа (Crisis Support Team LZние с колегите сме консултирали 75 души по телефон. 

Обикновено хората, страдащи от депресия, усещат моментите, в които са по-склонни да “потънат”. Но какво става с останалите, незапознати с тъмните нюанси на душата, които изведнъж се намират в дупка?

В момента екстровертите страдат много. Това са хора, които са свикнали на динамичен професионален и личен живот, с много социални контакти. За един интроверт, който няма потребност да социализира, извънредното положение е манна небесна. Имам един клиент, който сподели на последната ни сесия, че за първи път му се случва да дава съвет на супер социалния си приятел, за когото е тежко да навлезе в по-изолиран начин на живот. Съветът ми към хората, за които в момента е трудно да свикнат, е да оценят това време и да го използват за вглеждане в себе си – поглеждането в тъмните кътчета на душата ни не е излишно от време на време. 

Домът освен храм, може да се превърне и в затвор. За съжаление ситуациите, в които даден човек изпада в семейни конфликти и насилие, зачестяват именно в сегашния тежък период. Какви са Вашите наблюдения? Как един човек, който не се чувства добре у дома, а е принуден да стои именно там, би запазил себе си? 

Това определено е изключително чувствителна тема. В момента хората, които живеят в нездравословна среда са в риск. Съветът ми е да развият план за действие в случай, че се чувстват застрашени. Има ли при кого да отидат? Има ли на кого да се обадят? Колегите от Асоциация Анимус и тяхната телефонна линия работи – нека да потърсят и там съвет. Ситуацията ще ескалира в следващите седмици, когато напрежението ще се натрупало и насилникът ще изкарва (както винаги е правил досега) гнева си върху жертвата. Няма вариант, в който жертва на насилие да съхрани себе си и същевременно да продължава да живее с насилника си. Вариант е да отиде при близки и познати. Извънредното положение се използва от насилниците като позволение да упражняват контрол, да уязвяват половинките си или децата си. И това е най-страшният сбъднал се кошмар на всеки, който е жертва на насилие. Нека потърсят подкрепа и от психолозите към кризисната група (Crisis Support Team LZ – има ни във фейсбук).

Rune Fisker

Когато дневната структура на един човек е разрушена (офисът му е затворен, режимът му е променен, спира да вижда хора) той като че ли е изложен на още по-голям риск. Как би могъл да избегне изпадането в краен негативизъм, отчаяние, тъга? 

Би могло да се избегне това като си създаде подновен режим на работа. Не го възприемайте като "Отнеха ми режима и структурата.“ А като "Сега имам възможност да създам моя структура.“ Нека се става сутрин, да се държи хигиена, да се прави план за деня, да се правят обичайните ритуали – пиене на кафе, проверяване на имейли, или каквито навици има човек – да се избягва честото гледане на новини, зациклянето в социалните мрежи. Хубаво е да има делегирано работно място, но това не за всеки човек е задължително. Има хора, които се чувстват добре да работят на масата в хола, други, за които е много важно да са изолирани. В зависимост от работата на човек (и дали изобщо има работа) личните и професионални граници се смесват в различни нива. Но при всички положения в момента на едно и също място ние сме професионалисти, родители, партньори, роднини. Когато ходим на работа имаме една физическа дистанция от личното пространство. Тази видима граница момента е изчезнала. Затова каквото можем да направим, за да се почувстваме като в отделни пространства, ще е добре. Това невинаги е възможно. Но нагласата към един нов режим е водеща - положението е такова, каквото е. Не е добре да се фокусираме върху неща, които не можем да променим. А върху тези, които можем. 

Според Вас коя група хора ще бъдат най-уязвими от предстоящата криза на психичното здраве, която предстои, според някои Ваши колеги? И изобщо поставени ли сме пред такава в бъдеще? 

Уязвими хора ще са тези, които не дават гласност на тревогите си, които са се мобилизирали до такава степен, че не дават знак, че ги е страх, че изпитват смесица от емоции – добре е да сме в контакт със себе си, да си позволим да сме уязвими, за да не ни "удари“ вълната на необяснима тревога или паника след месеци, тогава, когато сме е отпуснали и всичко е преминало. 

Това прилича много на посттравматичния стрес, който изпитват хора, изложени на изключителен стрес и травмиращи ситуации (войници, медици и др.) Затова е важно медиците на първа линия да имат достъп до психологична подкрепа. Уязвими хора ще са тези, които нямат социален кръг от приятели, с които да вентилират тревогите и с които да се чувстват свързани. Хората, които ще претърпят загуби – финансови, лични – ще са с изключително завишен риск от отключване на депресивни състояни, генерализирана тревожност, паник атаки, суицидни нагласи. Народопсихологията на българина все още в голяма степен подценява професионалната подкрепа на психолози, терапевти, психиатри. Но в предстоящата криза тези професионалисти ще бъдат изключително необходими.

Да си представим следния сценарий: живея съвсем сама, страдам от депресия, взимам предписаните ми медикаменти, имам седмични посещения при терапевт, имам хубава работа, стабилно финансово положение, изграден ритъм. Но всичко рухва. Не мога да стана от леглото сутрин. Основното, което ми е носило наслада преди, е социалният ми живот. Днес го няма. Как да се справя? 

Както аз, така и много мои колеги, преминавахме към онлайн предоставяне на подкрепа. Аз продължавам терапевтичната си работа с моите клиенти чрез онлайн комуникационни канали. Ако сте човек, който е посещавал терапевт, продължете да го правите. Той ще бъде до вас в тези тежки моменти и ще навигира пътя ви към възстановяване на ежедневни навици. Да, онлайн контактът е по-различен от този на живо, но е по-добре да го има. Всъщност аз намирам онлайн работата да е също толкова ефективна, колкото и обичайната практика. Въпрос на адаптивност и гъвкавост. Онлайн срещите с приятели също са нещо, което се планира – всяка седмица по едно "пийване на вино“ онлайн с едните приятели, "пиене на кафе“ в месинджър с други и т.н. Всичко това внася все пак приятна енергия в дома и не е нужно да се чувства като изолатор, а като зона на комфорт. 

Как можем да помогнем на наш близък, който очевидно не се чувства добре? Какво никога не следва да казваме, за да избегнем обратен ефект?

Не казвайте "Я се стегни!“, "Как можеш да говориш такива неща, искаш да ме разболееш ли?“, "Нямам време за твоите грлупости!“ Изслушайте колкото е възможно без да давате съвети, без да съдите. Човек има нужда понякога просто да каже, да сподели, без да е затрупан от редица рецепти за справяне. 

Какви според Вас ще излезем от този период? Какъв ще е отпечатъкът, който ще носим? Предовратими ли са последствията?

Наското написах един текст в моя блог (може да прочетете тукименно за страховете ми и наблюденията ми за това какви сме в момента. Изострени, груби едни към други, възприемащи другия човек като заплаха. Забравяме, че коронавирусът ще отмине и ние ще трябва да се върнем към един по-обичаен начин на живот. Ще бъдем ли скарани с наши близки, ще можем ли да погледнем в очите наш колега, към когото сме се държали грубо в комфорта на онлайн комуникацията, ще можем ли да поздравим нашите съседи, които сме сочили с пръст, че са си позволили да излязат на чист въздух за 15 минути зад блока. Хубаво е да си помислим какви уроци ни учи това положение

Социалното дистанциране е концепция за поведение на хора, които се страхуват да не се заразят от други хора – с умствени и физически увреждания, с психични болести, хора с различна сексуалност. Дистанцираме се, защото не искаме да ни асоциират с тях, различните. Сега, когато се разхождаме навън и виждаме недоверието към нас от хората, с които се разминваме, може би си даваме сметка колко болезнено е да си в тази позиция. Нека носим това усешане със себе си преди да съдим. Та, най-вече да останем хора. 

Според Вас съществува ли у нас (все още) срамът от това, че страдаш от психично заболяване? Има ли тенденция търсенето на професионална помощ да се превърне в нещо нормално, а не страшно и срамно?  

Стигмата се вдига лека-полека. Все повече хора търсят психологична подкрепа, независимо че не на българина не му е съвсем естествено. По-лесно е да пийнем по две-три чаши и да се успокоим, да изпием две-три хапчета и да замъглим симптомите. Да, терапията е труден процес – изисква се ангажираност и усилие, за да се променят дългогодишни тенденции на поведение, нагласи към себе си, другите и света, да се вдигнат дълго захранвани защити. Все повече хора виждат позитивните резултати от подобна подкрепа и работодатели инвестират в програма за безплатна подкрепа на служителите си. Нагласата ми е по-скоро позитивна! 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция