Смъртта не е опция

 Имаме удоволствието да ви представим откъс от новата книга на наш истински любимец. Няма защо да го крием, обичаме Бегбеде. Преводът на български е така добър благодарение на Георги Ангелов.  

Имам лустросана обща култура, но не я показвам, за да не прогоня необразованите. 

Бях като всички останали: исках къща с басейн в Лос Анджелис, а ако имаше и киносалон, бар и стриптийз клуб в подземието, щеше да е още по-добре. За първи път в историята цялото човечество искаше да живее на едно и също място. Не ви се представих, защото повечето от вас вече ме познават. Безсмислено е да ви разказвам живот, който отдавна не ми принадлежи, защото всеки петък е изложен във "Воаси“. Предпочитам да ви разкажа за това, което ми принадлежи: моята смърт.

Алергичен съм към есента, защото след нея идва зимата, а аз нямам нужда от зима: в мен вече е достатъчно студено.

Аз съм първият човек, който ще е безсмъртен. Това е моята история, надявам се да трае по-дълго от известността ми. Нося тъмносиня риза, тъмносини джинси и тъмносини мокасини. Тъмносиньото е цвят, който ми позволява да нося траур, без да подражавам на Тиери Ардисон. Водя първото в света химическо предаване. Със сигурност сте ме виждали в моето "chemical show“ в YouTube, където френските закони не важат, а телевизията има всички права, без никаква цензура. Това е дискусионно предаване, в което организирам караници около различни актуални теми. Оригиналността на концепцията е, че всички гости са длъжни да глътнат произволно хапче час преди предаването: риталин, метадон, каптагон, ксанакс, синапсил, рохипнол, ЛСД, МДМА, модафинил, сиалис, солупред, кетамин или стилнокс. Изравят си хапчето от покрита с черна коприна делва, без да знаят каква молекула ще погълнат.

Амфетамини, опиати, кортизон, приспивателни, транквиланти, сексуални стимуланти или психеделични халюциногени: не знаят в какво състояние ще започнат най-медийния разговор в живота си. Резултатът е милиони гледания по всички платформи. Като стил на водене съм някъде по средата между Ян Моа и Господин Октопод - интелектуален, но глуповат (прессъобщението гласи "пристоен и непристоен“). Имам лустросана обща култура, но не я показвам, за да не прогоня необразованите: нещо като мръсник, способен с лекота да лавира между теология и скатология. Миналата седмица един министър заспа на рамото ми, засмукал палец, вместо да защитава проектозакона си, актриса плъзна език в устата ми, разкривайки гръдта си (наложи се да извикам охраната, за да й попреча да мастурбира пред трета камера), а един певец потъна в сълзи, преди да се напикае в панталона, говорейки за майка си. Що се отнася до мен, зависи от случая: веднъж ми отне десет минути да кажа "госпожо, госпожице, господине, добър вечер“, друг път в продължение на половин час интервюирах стола си (задавах въпросите и давах отговорите), миналия месец повърнах върху моите “blue suede shoes”. Най-прочутото ми предаване е, когато шибах поканените гости с колана си "Гучи“, преди да полея декора с шампанско, съобщавайки за инфаркта на майка ми.

Не си спомням абсолютно нищо за този дълъг параноичен монолог в YouTube, отказвам да го гледам, но май от устата ми се точели лиги. Когато гостите ми не се карат достатъчно, поглеждам записките си: асистентката ми винаги подготвя списък с неудобни въпроси, за да ги дестабилизира. Всички си тръгват побеснели. Някои молят да ги "пооправя“ при монтажа. Тогава с искрено съчувствие им съобщавам, че предаването е било на живо. (Казва се “live hangout”, но е като доброто старо студио на "Право на отговор“).

Лично аз не разбирам защо хора на изкуството идват да стават за смях при мен, при положение че единствено на мен се плаща (не много: 10 000 € седмично, вече не сме 90-те). В момента гледаемостта е достигнала тавана си, затова се впуснах в кинорежисурата. По време на снимките на първия ми пълнометражен филм, когато техническият екип ме намираше за твърде нетърпелив, им казвах: "Защо да не снимаме само две минути на ден? В YouTube ми отнема час и половина, за да заснема 90 минути!“. Филмите трябва да се заснемат на живо – ще отнема по-малко време, един-единствен дубъл, и ще го имаме, както при Иняриту или Шазел. Модата на продължителните кадри дойде оттам: публиката вече не иска кино, иска да съзерцава живота на екран, което не е същото. Киноактьорите няма да са толкова капризни, ако имат същата треска като театралните актьори. Направих една романтична комедия, "Обичаш ли ме, или симулираш?“ – финансирана от бивш платен канал, – която събра 800 000 зрители: демодираният канал си изби парите въпреки "противоречивите“ отзиви в пресата. Моят втори филм, "Всички манекени на света“, бе по-гаден: не получи пари от телевизиите и привлече четири пъти по-малко зрители. Все още не знам дали ще направя трети, след като открих друг начин да стана безсмъртен.

 

откъс Бегбеде книга литература