Велина Минкова: Ако е безоблачно небето, се монтираме със слънчеви очила на капандурата и гледаме залеза над покривите

Писателката ни разказва за обезлюдения, но все така любим Париж, какво ще направи веднага след изолацията и още.

Велина Минкова е една от онези топли личности, които носят усещане за Париж и/или Созопол, за поезия и сладки усмивки, за добрина, смях и красив живот. Обичаме да четем историите й и следим изявите й по света с любопитство. Последната й книга, която излезе у нас, беше сборникът с разкази “Бразилски храст”. Днес говорим с нея за живота по време на карантина. Тъжно е да си представим Париж празен, гол, тих и пуст. Всички се страхуваме заедно и това е нормално. Велина ни разказва как пазарува, с кое е трудно да се справи, как се разсейва и спасява, как живее с трима французи под един покрив и ни припомня, че преди всичко е важно да продължим да се обичаме и да ловим залези над покривите.

Велина, няма да те питаме къде се намираш в момента, защото вероятно си у дома. От колко време си в изолация и как минават дните ти?

У дома, да, в малкия ни тавански апартамент до площада на Бастилията, със съпруга ми французин и двамата ни сина на 6 и 14 години. В изолация сме от 15 март, дори не мога да преброя преди колко дни беше това. Струва ми се като в друг живот, когато затвориха всичко и постепенно анулирахме лекции, срещи, изложби, пътувания, театри, концерти, фестивали и заплануваните представяния на новата ми книга, която излезе в края на февруари. В началото не осъзнавах какво става и си мислех, че дори е хубаво това, че ежедневието ще забави бесния си бяг и ще си поостанем вкъщи на спокойствие. Но когато от училището на децата започнаха да ни изпращат целия учебен материал и планини от домашни работи, спокойствието бързо се изпари. Трябваше, като повечето хора, мигновено да се впуснем в нов галоп, този път между четири стени. Дните ни се превърнаха в една подвижна лудница.

Сутрин правим програма за минаване през учебния материал, тъй като не се провеждат часове по интернет платформа. Виртуална класна стая предлага само българското училище в Париж, с безупречна организация. Но също с доста  домашни и контролни, а занятията са провеждат в събота. Така по цяла седмица, по график, доста разнороден, се редуваме с мъжа ми и включващи се по скайп баби и дядовци от различни точки на света, които помагат с уроците на децата в зависимост от професионалните си квалификации – физика, математика, граматика, литература, латински, гръцки... Идва време, в което все някой трябва да излезе да напазарува. Това също изисква голяма организация. Изготвяне на списък по важност на необходими продукти, разпечатване и попълване на декларация (посочваща къде отиваме, като не бива да се бавим повече от час), натоварване на излизащия с всички торби с разделени боклуци за контейнерите, с други торби с кутии сготвени манджи за възрастната ми свекърва, която живее наблизо, но сама в изолация.

Париж по време на карантина

От супермаркета купуваме само неща, с които не можем да се снабдяваме от малките семейни гастрономи или фурни за хляб, които се опитваме да подкрепяме. Откакто затвориха пазарите, ходим в кварталния бутиков плод-зеленчук, където преди не влизахме, защото всичко е на цената на златото и прекалено елегантно за ежедневно приготвяне и консумация – нечувани хибриди, шарени корени и салатни листа, разноцветни аспержи и артичоци, екзотични плодове. Сега там приготвят голяма торба за пет евро с всичко, което е презряло и трябва да се консумира спешно. Когато пазаруващият се прибере вкъщи, след обилна дезинфекция се започва миене, чистене и спасяване на зарзават, сиреч спешно приготвяне на супи, задушени гарнитури и сотéта, плодови сладкиши и зеленчукови кишове. В момента в Париж най-трудно се намира брашно, защото всички си стоят вкъщи и си разменят рецепти за сладки и солени кейкове и пекат ли, пекат... Нашето брашно е на свършване, защото не се бяхме запасили, сигурно ще минем на печени плодове или шейкове. Готвим всички, мъжете с особено артистичен замах, след това доста време трябва да се мие и чисти кухнята...

На двора между кооперациите се редуваме със съседите да извеждаме децата, за да не ги събираме на едно място. Веднага, щом долу няма никой, гоня всички да слязат на двора, да играят футбол, пинг-понг, да карат тротинетки поне половин-един час. Евентуално това би ми позволило да си сложа постелката за гимнастика в средата на хола (единственото празно място, достатъчно голямо за нея) и да си изиграя курса по пилатес, който фитнес залата ми качи в интернет. Когато вали дъжд, е много сложно, защото никой не слиза на двора, всички ме прескачат и се оплакват, че не можело да се мине. Денят завършва с доучване, дописване, дорисуване, донаизустяване на стихотворения, сканиране на листове и тетрадки и изпращане на видеа и снимки на учителите по имейл да докладваме за свършената навреме работа. Децата имат право да гледат един филм на ден за награда и ние с баща им сме толкова каталясали, че сядаме да гледаме с тях. Към полунощ се усещаме, че трябва да лягаме, и се започва френетично миене на зъби, преобличане в пижами, четене на "Малкият Никола“ за лека нощ... Добре че не се налага да ставаме рано. Сутрин се правя, че спя до късно и се опитвам тайно да поработя върху превод, който трябва да предам в края на месеца. Докато не ме спипат, и се почва отново. Най-благородно завиждам на всички с големи и отгледани вече деца, които могат да се насладят на домошарство и да си починат. Все се питам как я карат хората с по едно или две по-малки деца, затворени вкъщи... Поне са отворени магазините за бриколаж и вино. 

Страшно ни е да си представим любимия Париж, който обичаме от романите и филмите, празен и пуст. Ти самата как чувстваш града и какви са настроенията на гражданите му?

Наистина е страшно. Сякаш някой е натиснал копче OFF. Почти всичко е затворено, няма ги тротоарните тераси на кафенетата, няма никакви хора. Дори тук-там да се вижда по някой човек, дори да е познат, вероятно или няма да го познаем, или по-добре изобщо да не срещаме познати – трябва да си говорим от разстояние, през маски, за коронавирус... Хората са по-скоро съвестни и дисциплинирани, но спряха да обличат "градските“ си дрехи, живият парижки стил напусна улиците. Много апокалиптична атмосфера. Няма коли, толкова е тихо – човек може да помисли, че е оглушал. С радост откривам, че касиерите в магазините са станали по-галантни от всякога. Докато пазарувах онзи ден, навлякла най-дългото си палто, с маска, очила, каскет и огромен шал, закриващ почти всичко, изброено дотук, няколко от тях се събраха и дружно ми заявиха, че съм била много красива. 

Париж по време на карантина

Смяташ ли, че мерките, които са взети във Франция, са адекватни? Според теб кои звена ще пострадат най-осезаемо след края на карантината?

Мерките във Франция наистина са стриктни, но според мен така трябва. Париж е многомилионен град и в него винаги са циркулирали вируси. Досега все се смяташе за нормално, че ги хващаме и че ги караме най-често на крак, с лекарства в джоба. В училищата никога не са давали грипна ваканция. Нямахме нагласата да се пазим и да пазим другите. Сега стоим вкъщи, не излизаме дори на разходка. Имаме приятели, които са болни, имаме приятели и роднини лекари. Този безумен вирус е самият ужас и изисква наистина строги мерки, за да започне ситуацията бавно да се стабилизира. Обаче предстои да видим другите сривове. Най-огромен удар вероятно ще понесе туристическата индустрия тук. След нея и емблематичните кафенетата и ресторанти, малките бутици и магазинчета, прекрасните исторически книжарници...

В дни на самоизолация изглежда, че разполагаме с цялото време на света. Ти за какво ползваш часовете, прекарани у дома?

И на мен така ми изглеждаше в първите дни, сякаш времето се бе простряло пред нас право в безкрайността. Но много скоро осъзнах, че когато сме четирима, с различни изисквания към общото време и пространство, нещата далеч не са така безвременни и безоблачни. Часовете започнаха да минават като секунди, на всички ни се зави свят и започнахме истерично да се караме и да блъскаме врати на стаи и долапи. Наложи се да свикаме семейния съвет и да обсъдим завета на Волтер, "Il faut cultiver notre jardin“, или "да обработваме нашата градина“ в едно от тълкуванията му – да се грижим един за друг у дома, в пълен мир и разбирателство. Нали се обичаме?! Разбрахме се ако някой се ядоса, останалите да отвръщат на удара с прегръдки, целувки и мили думи, иначе доникъде няма да се докараме. С трима французи в една къща е почти като в "Трима души в една лодка“ на Джером К. Джером. Сега разпуснаха децата, вече са във великденска ваканция, изолационна, но поне с много по-малко домашни. Трябваше да пътуваме за София, както винаги за Великден, но оставаме вкъщи. Решихме да запълваме ваканционните часове у дома с, освен всичко останало, качествено прекарано време заедно, четиримата. Изчистване, под мой контрол, на къщата до блясък. Игри на карти и "Не се сърди, човече“. Редуваме се да четем на глас детската литература на Исак Башеви Сингер, стара колекция на мъжа ми, и обсъждаме кой какво е разбрал. Ако е безоблачно небето, се монтираме със слънчеви очила на капандурата и гледаме залеза над покривите.

В сборника си “Бразилски храст” ни разходи по света и припомни на всички читатели насладата от морето, пътешествията, любовта. Къде първо искаш да отидеш, когато отново “пуснат света”?

Най-напред ще хукна по парижките улици. Винаги съм ги обожавала, обичам да скитам с километри, докато ми се разглобят краката... Ще карам кънки по кейовете на Сена, до Айфеловата кула и обратно, после ще се просна на тревата в някой от градските паркове. След това ще бързам да се прибера в любимата София, да правя купища любими софийски неща. И час по-скоро газ към морето. 

Според теб как ще излезем след тази карантина? Ще бъдем ли по-добри хора?

Знам ли... Имам чувството, че в карантина ставаме още по̀ такива, каквито всъщност сме. По̀ себе си. Сега е моментът да се опознаем, да видим съгласни ли сме с това, което виждаме. Ако да, прекрасно, ако не, от нас зависи да станем по-добри версии на самите себе си.

Сигурни сме, че вкъщи разполагаш с много книги. Четеш ли нещо в момента и ако да, разкажи ни малко повече за книгите, които те спасяват.

Невъзможно е да се измъкна за час-два четене през деня, затова най-често нощем, когато всички сме по леглата и мрачни мисли за болния ни свят ме карат да се ококоря, вместо да заспя, книгите ме спасяват в буквалния смисъл. Когато наложиха карантината и спрях да се разхождам по улиците, изведнъж се сетих за "Игра на дама“ на Хулио Кортасар, бях я чела като студентка и героите бродеха из Париж така ненаситно, че аз, която навремето не бях стъпвала във Франция, поглъщах жадно улиците и мечтаех за тях... Помня, че четох книгата в прав текст и нейната фрагментираност ме замайваше. Сега започнах да подреждам главите по препоръчаната от автора схема на подскоци през съдържанието и усещането е много различно. Хем читателят участва активно в процеса на четене, хем авторът така го завърта в своя поток на мисълта, че накрая вече не знаех къде и кога се намирам – много подходящо четиво за онези небивали първи дни на карантината, когато непрестанно си задавах въпроси, от отговорите на които ме спасяваше новата реалност.

За да се поразведря и посмея, изчетох двата нови тома на Удхаус, "Сбогом на всички котки“ и "Питайте Джийвс“. После веднага преминах на излязлото вече по време на пандемията електронно издание на "Как да бъдеш чужденец/Как да бъдеш упадъчен“ на Джордж Майкс и отдавна не съм се смяла така, добре че още не съм я дочела и ми предстои още смях... Редувам с "Невидимите градове“ на Итало Калвино, която си бях взела преди доста време, но все не успявах да започна, въображаемите градски пейзажи в момента имам чувството, че мога да ги пипна, толкова живи ми се струват. И една книга, която от доста месеци не мърда от нощното ми шкафче - с умиление си спомням миналогодишното вълнение покрай излизането на сборника "Истории от 90-е“ и все препрочитам по някой разказ от него, но сега с една вече нова и различна носталгия...

Ако напишеш книга за настоящия кошмар, който всички ние сънуваме в момента, как ще се казва тя и какво ще се случва с планетата и човечеството на последните й страници?

 Много е вдъхновяващ моментът, нашето "сега“ в спрелия свят, в изпарилите се календари, тази нова пряка близост с най-близките ни, или със самите себе си. Отнема ми доста време да осмисля дадено събитие и последствията му преди да мога да пиша за него. Вероятно така ще бъде и с днешния кошмар, все още чакам да се свестя от удара. В момента книгата едва е започнала, аз самата тръпна в очакване да видя точно какво ще се случи, преди да стигнем до последните й страници...

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция