„Бразилски храст“ и градското момиче Велина Минкова

 АртАкция има щастието да представи откъс от предстоящата книга с разкази на Велина Минкова "Бразилски храст“.  Велина живее в Париж. Завършва английска филология с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборник с разкази на английски език, озаглавен Red Shorts (2001 г.) и на романа "Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (2015 г.), който излиза на френски език под заглавиеLe Grand Leader doit venir nous voir (Actes Sud, 2018 г.).

За "Бразилски храст“, или новата какофония от дълги и кратки разкази, изпълнени с градски истории, Алек Попов споделя:

Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анжелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход,  очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.

 

A eто и откъс от самия разказ, дал заглавие на сборника!

Бразилски храст

Бобоизацията постепенно бе заляла целия район на запад от Площада на Бастилията. Стари магазини и кафенета всеки ден се превръщаха в лъскави нови ресторантчета за артистично поднесена екологично чиста етнохрана и бутикови хамбургери, вбарове, обзаведени с мебели, които направо си бяха спасени от боклука. Младите ходеха със слушалки в ушите ибяха странно облечени, но след кратка разходка покрай витрините на бутиците ставаше ясно, че дрехите им всъщност са маркови и скъпи, а не демодирани и смачкани, защотоса се въргаляли с години по дъното на родителските им гардероби. Все нови и нови млади бобота пристигаха в квартала, паркираха навсякъде колела и разноцветни скутери "Веспа” и се нанасяха в кооперацията, където живееше Одил. 

Родителите на Одил бяха купили партерния апартамент в първата кооперация на пасаж “Кантал”. Вътре светлина почти не влизаше, имаше прозорци само откъм улицата и щорите стояха постоянно спуснати, за да не се вижда отвън. Там беше родена Одил. Баща ѝ бе дошъл от Оверн да работи в бутика за сирена на чичо си и се беше влюбил в майка ѝ, млада парижанка. Двамата непрестанно се караха, защото баща ѝ отказваше да носи вкъщи сирена от бутика, а пращаше майка й да ги купува от пазара. Накрая вече се караха за щяло и нещяло и той си вдигна парцалите и поеобратно към Оверн, зарязвайки двете жени в Париж. 

Одил си спомняше времето, когато целият двор на пасажа тънеше в кал, та се налагаше да влиза вкъщи с обувките в ръка и веднага да почне да ги чисти. Калта поне изсъхваше, когато не валеше, а не като онзи път, когато гръмна канализацията на отсрещната кооперация и целият пасаж се наводни със стари и нови фекалии. Самата сграда почти се разцепи на две идървените греди едвапридържаха фасадата да не рухне. Единственият дюкян в пасажа беше печатница, в която влизаха и излизаха бледи служители – вътре тракаха огромни железни машини, а прозорците бяха мастиленочерни. 

Старите съседи като мосю Рур, семейство Кампаняк и мадам Бертан постепенно измряха и наследниците им или продадоха апартаментите, или ги дадоха под наем. Новото бобо население се захвана с ремонти и из пасажа непрестанно сновяха майстори и други разнимъже, нарамили строителни материали. Санираха фасадите, павираха двора – сега вече той беше cour paveé с пейки и дървета в саксии. Собственикът на печатницата реши да се премести извън града и две модни двойки смениха прозорците, закачиха прожектори, изкъртиха почернялата мазилка чак до тухлите, лакираха ги и направиха showroom, каквато дума на френскипоне дотогава не съществуваше, за бутикови бобо дрехи и аксесоари. Запазиха и излъскаха старата табела Imprimerie, останала от печатницата като историческо наследство. Редовно излагаха обувки, които все едно бяха извадени с въдица от дъното на Сена, чорапи, шапки и шалове като за деца от детската градина, бельо като за травестити и чанти, които приличаха на едновремешни мрежи за пазар. Надвечер изнасяха сгъваеми маси и столчета на вече отремонтирания cour paveé и пиеха аперитив с други непрестанно извиращи отвсякъде бобота.                                         

Като ученичка Одил не се прибираше често вкъщи при майка си, която бе започнала да вечеря приспивателни с алкохол. Гимназията й се намираше в "Маре”, на няколко преки от тях, и тя дълго се шляеше след часовете по галериите и ателиетата на художниците около Площад де Вож. Един от тях, Франсоа, доста по-възрастен от нея, с гърбав нос и дълбоки сиви очи, я забеляза и я разсъблече да му позира. Одил прекара няколкогодини с него в ателието му, едва взе матурата и така и не се записа да следва.Двамата семъкнехапо купони с приятели троцкисти, сталинисти, маоисти, станаха членове на Френската комунистическа партия, а Франсоа рисуваше и продаваше картини с все по-големи размери, все по-наподобяващи Диего Ривера, но с местен профил и политически привкус. Постепенно той започна да се движи с тайфа, която наричаше себе си figuration narrativeи чиито социалнокритическифигуративни творения в ярки цветове ала попарт постепенно преминаха във войнстващи политически и агитационни плакати. Тях наративните фигуристи лепяха под път и над път и разнасяха по време на демонстрациите.  

Франсоа и Одил подписаха в кметството, само двамата, и вечерта импровизираха многолюден купон в ателието, на който освен художниците дойдоха всички крайнолеви музиканти, поети, философи, синеасти и фотографи. С течение на времето купонът в ателието се превърна в ежедневие. Когато нощем понякога успяваха да се усамотят, младоженците си говореха как ще се преместят на Левия бряг на реката, към Пантеона, и как ще събират пари да си купят там жилище. Франсоа копнееше за онзи район заради интелектуалната и историческата атмосфера около Сорбонатаи Латинския квартал, а прекрасната млада Одил – заради широките булеварди и просторните апартаменти в каменните сгради в стил Осман. Беше й писнало до смърт от тесните улички на "Маре” и сбутаните малки и тъмни партерни помещения в пасаж “Кантал” от другата страна на Бастилията.  

Одил не се интересуваше особено от идейно-политическите вълнения на деня, но въпреки това висеше на Левия брягпо време на демонстрациите и барикадите през май 1968-а заедно с Франсоа и другарите от наративната фигурация. Пишеха по стените"Sous les pavés, la plage!“ и се опитваха да изтръгват паветата от уличната настилка, за да замерват с тях ченгетата. Одил дори позира на Франсоа каквсе едно мята паве по предполагаем полицай, той я нарисува и написа “La Beauté est dans la Rue”, красотата е на улицата. Всички много харесаха творението му и образът на Одил бе разпечатан на литографската преса в "народното“ atelier populaire на художествения факултет и разнасян навсякъде. 

Но ето, че по едно време се появи бразилката Фернанда, архитект от кръга на Оскар Нимайер, избягал в Париж от военната диктатура в Бразилия. Фернанда имаше гъста къдравачерна коса, слънчевозлатна кожа и голямо дупе. Носеше блузи на голо, през които се очертаваха острите зърна на гърдите ѝ. Живееше под наем в Пети арондисман и Франсоа уж ходеше у тях само да слушат плочи с боса новата на Жобим. После Фернанда го запозна с новото музикално-поетическо движение Tropicàlia, подложено на гонения от военната хунта в Бразилия. По тази причина те ѝ изпращаха записите си на съхранение в Париж. Започналада му превежда манифеста и политическите антиавторитарни текстове на песните им и по едно време Франсоа престана изобщо да се прибира в ателието при Одил. 

Какво следва предстои да разберем съвсем скоро:

книга нова книга представяне