„Бразилски храст“ и градското момиче Велина Минкова

Откъс от предстоящата книга с разкази, грабваща вниманието с елегантно чувство за хумор и много градски истории.

 АртАкция има щастието да представи откъс от предстоящата книга с разкази на Велина Минкова "Бразилски храст“.  Велина живее в Париж. Завършва английска филология с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборник с разкази на английски език, озаглавен Red Shorts (2001 г.) и на романа "Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (2015 г.), който излиза на френски език под заглавиеLe Grand Leader doit venir nous voir (Actes Sud, 2018 г.).

Фотограф: Димитър Балабанов

За "Бразилски храст“, или новата какофония от дълги и кратки разкази, изпълнени с градски истории, Алек Попов споделя:

Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анжелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход,  очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.

 

A eто и откъс от самия разказ, дал заглавие на сборника!

Бразилски храст

Бобоизацията постепенно бе заляла целия район на запад от Площада на Бастилията. Стари магазини и кафенета всеки ден се превръщаха в лъскави нови ресторантчета за артистично поднесена екологично чиста етнохрана и бутикови хамбургери, вбарове, обзаведени с мебели, които направо си бяха спасени от боклука. Младите ходеха със слушалки в ушите ибяха странно облечени, но след кратка разходка покрай витрините на бутиците ставаше ясно, че дрехите им всъщност са маркови и скъпи, а не демодирани и смачкани, защотоса се въргаляли с години по дъното на родителските им гардероби. Все нови и нови млади бобота пристигаха в квартала, паркираха навсякъде колела и разноцветни скутери "Веспа” и се нанасяха в кооперацията, където живееше Одил. 

Родителите на Одил бяха купили партерния апартамент в първата кооперация на пасаж “Кантал”. Вътре светлина почти не влизаше, имаше прозорци само откъм улицата и щорите стояха постоянно спуснати, за да не се вижда отвън. Там беше родена Одил. Баща ѝ бе дошъл от Оверн да работи в бутика за сирена на чичо си и се беше влюбил в майка ѝ, млада парижанка. Двамата непрестанно се караха, защото баща ѝ отказваше да носи вкъщи сирена от бутика, а пращаше майка й да ги купува от пазара. Накрая вече се караха за щяло и нещяло и той си вдигна парцалите и поеобратно към Оверн, зарязвайки двете жени в Париж. 

Одил си спомняше времето, когато целият двор на пасажа тънеше в кал, та се налагаше да влиза вкъщи с обувките в ръка и веднага да почне да ги чисти. Калта поне изсъхваше, когато не валеше, а не като онзи път, когато гръмна канализацията на отсрещната кооперация и целият пасаж се наводни със стари и нови фекалии. Самата сграда почти се разцепи на две идървените греди едвапридържаха фасадата да не рухне. Единственият дюкян в пасажа беше печатница, в която влизаха и излизаха бледи служители – вътре тракаха огромни железни машини, а прозорците бяха мастиленочерни. 

Старите съседи като мосю Рур, семейство Кампаняк и мадам Бертан постепенно измряха и наследниците им или продадоха апартаментите, или ги дадоха под наем. Новото бобо население се захвана с ремонти и из пасажа непрестанно сновяха майстори и други разнимъже, нарамили строителни материали. Санираха фасадите, павираха двора – сега вече той беше cour paveé с пейки и дървета в саксии. Собственикът на печатницата реши да се премести извън града и две модни двойки смениха прозорците, закачиха прожектори, изкъртиха почернялата мазилка чак до тухлите, лакираха ги и направиха showroom, каквато дума на френскипоне дотогава не съществуваше, за бутикови бобо дрехи и аксесоари. Запазиха и излъскаха старата табела Imprimerie, останала от печатницата като историческо наследство. Редовно излагаха обувки, които все едно бяха извадени с въдица от дъното на Сена, чорапи, шапки и шалове като за деца от детската градина, бельо като за травестити и чанти, които приличаха на едновремешни мрежи за пазар. Надвечер изнасяха сгъваеми маси и столчета на вече отремонтирания cour paveé и пиеха аперитив с други непрестанно извиращи отвсякъде бобота.                                         

Като ученичка Одил не се прибираше често вкъщи при майка си, която бе започнала да вечеря приспивателни с алкохол. Гимназията й се намираше в "Маре”, на няколко преки от тях, и тя дълго се шляеше след часовете по галериите и ателиетата на художниците около Площад де Вож. Един от тях, Франсоа, доста по-възрастен от нея, с гърбав нос и дълбоки сиви очи, я забеляза и я разсъблече да му позира. Одил прекара няколкогодини с него в ателието му, едва взе матурата и така и не се записа да следва.Двамата семъкнехапо купони с приятели троцкисти, сталинисти, маоисти, станаха членове на Френската комунистическа партия, а Франсоа рисуваше и продаваше картини с все по-големи размери, все по-наподобяващи Диего Ривера, но с местен профил и политически привкус. Постепенно той започна да се движи с тайфа, която наричаше себе си figuration narrativeи чиито социалнокритическифигуративни творения в ярки цветове ала попарт постепенно преминаха във войнстващи политически и агитационни плакати. Тях наративните фигуристи лепяха под път и над път и разнасяха по време на демонстрациите.  

Франсоа и Одил подписаха в кметството, само двамата, и вечерта импровизираха многолюден купон в ателието, на който освен художниците дойдоха всички крайнолеви музиканти, поети, философи, синеасти и фотографи. С течение на времето купонът в ателието се превърна в ежедневие. Когато нощем понякога успяваха да се усамотят, младоженците си говореха как ще се преместят на Левия бряг на реката, към Пантеона, и как ще събират пари да си купят там жилище. Франсоа копнееше за онзи район заради интелектуалната и историческата атмосфера около Сорбонатаи Латинския квартал, а прекрасната млада Одил – заради широките булеварди и просторните апартаменти в каменните сгради в стил Осман. Беше й писнало до смърт от тесните улички на "Маре” и сбутаните малки и тъмни партерни помещения в пасаж “Кантал” от другата страна на Бастилията.  

Одил не се интересуваше особено от идейно-политическите вълнения на деня, но въпреки това висеше на Левия брягпо време на демонстрациите и барикадите през май 1968-а заедно с Франсоа и другарите от наративната фигурация. Пишеха по стените"Sous les pavés, la plage!“ и се опитваха да изтръгват паветата от уличната настилка, за да замерват с тях ченгетата. Одил дори позира на Франсоа каквсе едно мята паве по предполагаем полицай, той я нарисува и написа “La Beauté est dans la Rue”, красотата е на улицата. Всички много харесаха творението му и образът на Одил бе разпечатан на литографската преса в "народното“ atelier populaire на художествения факултет и разнасян навсякъде. 

Но ето, че по едно време се появи бразилката Фернанда, архитект от кръга на Оскар Нимайер, избягал в Париж от военната диктатура в Бразилия. Фернанда имаше гъста къдравачерна коса, слънчевозлатна кожа и голямо дупе. Носеше блузи на голо, през които се очертаваха острите зърна на гърдите ѝ. Живееше под наем в Пети арондисман и Франсоа уж ходеше у тях само да слушат плочи с боса новата на Жобим. После Фернанда го запозна с новото музикално-поетическо движение Tropicàlia, подложено на гонения от военната хунта в Бразилия. По тази причина те ѝ изпращаха записите си на съхранение в Париж. Започналада му превежда манифеста и политическите антиавторитарни текстове на песните им и по едно време Франсоа престана изобщо да се прибира в ателието при Одил. 

Какво следва предстои да разберем съвсем скоро:

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт