Разговор с Никос Казандзакис

В първия печатен брой на АртАкция с великия писател разговаря Катерина Хапсали.

Здравей, Нико. Надявам се, че мога да се обръщам към теб така – просто толкова близък те усещам през книгите ти… Стоя тук, срещу надгробната ти плоча, и чета прословутите ти думи, че не се страхуваш от нищо, не се надяваш на нищо, свободен си! Е, наистина ли се чувстваш свободен във Вечността?

Доста неприятен въпрос всъщност. Защото не обичам да си противореча пред публика, а ще ми се наложи… Истината е, че абсолютната свобода не съществува. Нея можем само да я измислим, да я мечтаем, да я опишем в роман или стих, да се пробваме да я докоснем в сънищата си. Знаеш ли, дори моят любим Зорбас не е напълно свободен, колкото и да се тупа в гърдите. Той е точно толкова в плен на демоните си, колкото всеки един от нас. Просто се е научил да си ги обича демоните… А тук, във Вечността, аз няма как да бъда свободен – защото все още погледът ми е обърнат към вас, живите. 

Да си писател е вид отговорност. И как да не се страхувам, наблюдавайки безпомощно и отстрани, всъщност от високо, какви ги вършите? И как да не се надявам, че ще се спрете в тоя поход към абсолютния егоизъм, към категоричното саморазрушение? Уви, човек невинаги умира финално, понякога се превръща в безгласен свидетел… А дори във Вечността писателят е несвободен. Но наистина ли искаш да напишеш това? И да разочароваш някои мои читатели?

Живял ли си с този страх, да не разочароваш своята публика?

По-скоро страхът ми е бил да не разочаровам себе си. И знаеш ли, правил съм го. Разочаровал съм се и от своето писане, и от някои свои постъпки. Винаги например съм искал да бъда по-духовен, отколкото съм успявал… 

Да, знам, че ще ми опонираш, виждам го в очите ти. Но вече съм обяснявал, особено пишейки "Последното изкушение на Христос“, че цял живот усещам в себе си битката между плътта и душата ми. И изходът невинаги ми е харесвал.

Много обичам твоя герой Капитан Михалис. Има ли място за героизъм в днешни дни, как смяташ?

Героизмът съдържа в себе си идеята за саможертвата. За осъзнатата саможертва в името на нещо, по-голямо от самия Живот. В този смисъл ти сещаш ли се за някой истински герой на това време? Не за терорист с промит мозък, а за герой, за духовен гигант? За някой, който ще върже червена кърпа на челото си, моя любима метафора, та да не личи кръвта, щом го улучат? И ще я пристяга тая червена кърпа, тичайки в боя? Не е необходимо да ми отговаряш веднага. Просто седни и помисли. И ти, и всички тези, които четат това интервю– най-странното, което съм давал. 

Любимата ми твоя книга е "Рапорт пред Ел Греко“. Може ли да я смятаме за автобиография?

А ти можеш ли винаги да различиш преживяното от разказа ни за него? В крайна сметка, кога сме по-истински: когато изживяваме нещо или когато го разказваме? В "Рапорт пред Ел Греко“ има много от мен. Но дали това съм аз, или моята история? Важното е в букета от разкази да има и щастие.

А то наистина ли е толкова просто, както неведнъж си твърдял? Щастието като шепа кестени…

Да, няма нищо по-просто от щастието. И нищо по-сложно от това да проумеем тази изключителна простота! Навремето моя читателка ми каза, че не обича кестени. Да, понякога хората четат съвсем буквално, не със сърцето си… Тогава аз просто й казах: "Е, все пак нещо обичаш, нали?“. И знаеш ли… може би щастието започва още в мига, в който решим да го търсим. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция