Писмо до Никос Казандзакис

AртАкция публикува най-добрите писма до безсмъртни автори. Изпратени ни от вас, читателите ни.

След като в първото ни принт издание АртАкция: На живо от Космоса разговаряхме с любимите ни мъртви творци и успяхме да направим пряко включване от безсмъртните, пожелахме да чуем вас, читателите ни. Потърсихме най-добрите писма до Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин или Джанис Джоплин. И вие ни изненадахте с повече от прекрасни писма. От днес ще публикуваме най-добрите.

Започваме с писмото на Бранимир Събев до Никос Казандзакис.

Капитане мой, войната, която водя, е към края си.

Много битки водих през живота си – някои спечелих, други изгубих, ала нито една не завърши с примирие. Защото да се примиря не е в природата ми и всичко, което съм постигнал, е вследствие на това, че съм се опълчил. Ето ме пред теб, свел покорно глава, очакващ кротко присъдата ти. Всяко стълкновение остави следа по тялото и душата ми, затова лицето и гърдите ми са обсипани с белези. Ала погледни тила и гърба ми – чисти са от следи, защото нивга не избягах от битка и се хвърлях на бой смело и безразсъдно, макар и обречен на неуспех, макар и сам срещу всички. Та кога предначертаността ме е възпирала? Колкото до раните в сърцето…

Нима не помня какво ми каза ти с гласа на Алексис?

Че сърцето човешко е като корабни платна, които в началото на живота са бели и неопетнени, ала бурите и ветровете ги разкъсват нееднократно, докато един ден станат кръпка до кръпка и вече е невъзможно да бъдат скъсани.

Аз съм в голям грях пред тебе, капитане мой – така и не се научих за цял живот как да кърпя платната на кораба. Затова се обличах целия в черно да не личи кръвта ми и криех очите си зад тъмни стъкла, да не виждат сълзите ми. Раните в душата не заздравяват като телесните. Твърде много си спомнях миналото, твърде дълго гадаех бъдещето, а начало и край няма, има само сега. Твърде късно осъзнах завета ти – че ние и само ние можем и трябва да спасим света и ако не го направим, вината е единствено наша.

Защото свободата не е нищо друго освен крепост, която превземаш със сабята си.

Въпреки всичко съм горд с победите, които извоювах и смирено се надявам да ги оцениш. За всичките тези години така и не открих никаква разлика между нас, които се бием с перата си на бялото поле и воините, които пишат историята с кръвта по върховете на своите мечове. Ако съм оставил следа в сърцата на мнозина и след смъртта си, значи делото ми е приключило с успех.

Но ако животът ми е минал без смисъл и аз след себе си не съм съградил мост, където други да вървят по стъпките ми, ако не съм изпълнил повелята ти от ученик да стана учител: само дай знак и сега ще падна на колене да разпоря корема си и да дойда при тебе. Защото много дадох, много загубих и много ми бе отнето, ала с едно нещо не ще се разделя и на оня свят – моята чест.

Подпис:

ненадяващ се на нищо,

нестрахуващ се от нищо,

свободен,

твой верен навеки,

Б.

Още вдъхновение може да откриете в първия брой на На живо от Космоса.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт