Да разговаряш с дилър на реалности

АртАкция се срещна с писателя Николас Димитров - автор, създал истински скандал в Русия с публикуването на романа си.

С романа си "Дилър на реалности“ Николас Димитров създава истински скандал в Русия и книгата му е забранена в няколко държави, което е достатъчна причина читателят да посегне към текста. Важен обаче не е скандалът. Работих с Николас и имам щастието да го познавам лично. За мен той е Ники, с когото си говорим за страховете, идеите, проектите, човешкото в хората и нуждата от нови по-съвършени реалности. Енергията му е чиста, красива и вълнуваща, каквато е и литературата му. Сякаш пристигнал наистина от някаква паралелна своя реалност. Никога не съм вярвала, че киберпънк футуристичен роман може да влезе под кожата ми, но се оказа, че пътуването до нови реалности е изцяло по вкуса ми. Ето и какво си казахме с личния ми дилър докато свирим на пиано, ядем шоколад и отваряме пакети с книги, които чакат да бъдат разписани.

Казваш, че идеята за романа се е появила при теб за няколко секунди. Нитеш Анджаан, режисьорът на “Да сънуваш Мураками” една нощ се събужда от сън. Докато спи вижда голяма жаба, седнала на небостъргач в Токио. Става, отива в кухнята и започва да пише. След като приятелката му се събужда с въпроса защо е буден по това време, той отвръща: “Май току-що написах филм”. Идеята му е била спешна. Интересно ми е с теб какво се случи. Днес свободно боравим с думата уникално, но романът ти наистина няма аналог...

Помня много добре момента, в който идеята се появи. Бях с приятели. Беше трети ден от един купон и посрещахме изгрева на слънцето. Зад нас беше една огромна атомна станция, пред нас се ширеше морето, от което бавно и спокойно изплуваше слънцето. В този миг дилърът буквално нахлу в мен. А какъв трябваше да е той? Човек, който с магия, нови технологии и личен чар би могъл да създаде за теб всяка една реалност. Божествената, престъпната, извратената. Но има едно условие. Дилърът не може да откаже поръчката. Каквато и да е тя, той трябва да я осъществи. 

Преди този изгрев мислил ли си в посока на това да напишеш роман на подобна тематика? Спонтанно ли беше или е дълго мислено?

След като ми дойде идеята, седнах буквално на следващия ден да работя. Сътворих концепцията и тя ми се стори вълшебна. Това се случва в далечната 1999 година на 23 август. Помня с точност и деня, никога няма да го забравя.. Знаех, че няма да мога да напиша роман, затова всъщност написах пиеса за театър. Работих с един от най-големите украински режисьори, но не успяхме да напишем финал. Бяхме замислили така, че Катрин (бел. ред. една от главните героини в “Дилър на реалности”) е успешна тв водеща, в чието предаване умират хора в пряк ефир. Колкото по-извратено идва смъртта, толкова по-гледано е самото шоу. В една от предпоследните сцени религиозни фанатици превземат тв ефира, вземат Катрин в плен и обявяват в пряк ефир, че тя носи детето на Дилъра, който е антимесия и че това дете ще е най-сериозният антибог. Дават възможност на хората именно те да решат дали Катрин да живее или да умре. Разбира се, зрителите с огромно мнозинство избират да се презастраховат и тя бива публично разстреляна. Това беше предпоследната сцена. След това имаше пресконференция, която дават месиите на най-различни религии. Буда, Христос, Мохамед. Но това обаче се оказваше, че не е нищо друго освен един съд на човечеството над боговете. Задават се провокативни въпроси и хората узнават, че благодарение на страха си са отнели живота на едно невинно дете. Сцената бяхме измислили да е в тв студио с много монитори. Чудихме се дълго как да я изразим красиво и театрално. Така всъщност спряхме да работим по пиесата и тя си лежа няколко години в шкафа. Имахме великолепен текст без великолепен финал. Изгубихме инерцията и прекратихме дейност. След време всъщност измислих финала и го преработих в киносценарий, но отново не бях доволен и седя 10 години. Така една вечер бях с една актриса, режисьор и няколко приятеля, с които бяхме леко пияни и до сутринта четохме диалозите. Тогава реших, че всъщност диалогът в текста ми звучи чудесно и така реших да го превърна в роман.

Хората се презастраховат и убиват детето. Можем ли да кажем, че и прескачането в различни реалности има общо със своеобразен страх от нашата реалност?

Има от какво да се боим в реалностите, които създаваме. Все си мисля, че съзнанието много често определя нашето битие и нашите отношения с околните. Когато погледнем накъде върви светът, ни става ясно, че има от какво да се боим. Именно заради това Дилърът е своеобразен институт, който чрез романа ти предлага да направиш всичко онова, което искаш. Може да е чиста, неопетнена, порочна или престъпна фантазия. Ние всички съществуваме в една огромна мрежа от различни реалности, които така или иначе са около нас… Именно заради това първата сцена на романа е такава, каквато е.

Беше споменал, че в реалния живот хората, които коват реалностите си, сме самите ние. Отнело ти е немалко време да изградиш своята собствена.

Имал съм нелек живот, но не мога да отрека и това, че съм имал голям късмет. Съдбата ми е правила прекрасни подаръци. По силите на всекиго е да се отскубне от правилата, които обществото ни диктува. 

Да се върнем на страховете от реалността. Желанието да вкусим други реалности от това ли е провокирано?

 – Не ми трябва власт, Катрин – отговори ти. – Човешката душа е огледало, забулено с паяжината на печал и безнадеждност. Аз също съм огледало, но не което отразява, а поглъща всичко. Във всеки човек живеят страх и болка, а аз ги поемам в себе си. Аз облекчавам страданията. – Ти кимна на портиера, отворил пред нас вратите на хотела и ми направи път.

 – О, господи, ти вярваш ли си? Порносимулация с участието на супермодел – това според теб облекчаване на страданията ли е?

 Моето възклицание увисна без отговор, тъй като вече бяхме влезли във фоайето. Гледаха ни. В сравнение със сутринта сега в хотела имаше много хора. Бяха пристигнали делегации и VIP-гости от други градове на Азовстан. Навсякъде се чуваха различни диалекти, суетяха се слуги, важно се разхождаха знатни персони. Някои от тях почтително те поздравяваха. Изглежда, славата ти беше достигнала и до тези места, във всеки случай до управляващия елит. Изсумтях и бързо прекосих фоайето нагоре, за да се преоблека преди церемонията.

Цялата ни същност е изтъкана от страхове. Чрез страховете ни манипулират нашите близки и роднини дори. Една от най-дълбоките мисли, свързани с този Дилър, е че той може да създаде всякаква реалност, в която всъщност ти да живееш без страхове. А да се срещнеш със своя собствен страх е най-страшното. Преди няколко години експериментирах с ЛСД. Вече е клинично доказано, че в малки дози е полезно. Попитаха ме какво искам да получа и аз отговорих, че искам да посрещна всичките си страхове. Да ги разбера и преодолея.

Докато пишеше книгата, имаше ли момент, в който осъзна, че можеш да уплашиш хората. Романът буди доста крайни мнения у хората. Имаше ли момент, в който си каза “Ето това ще уплаши света?”

Веднага ти казвам този момент.

Макар да не бях привърженичка на будизма, с освобождаването от внушенията на това религиозно учение аз изпитвах някакво сложно чувство – смес от безгранична свобода и разочарование, навяваща тъга и лека горчивина от загубата на усещането, че Буда някога е съществувал. Прекрасната приказка за принц Гаутама, който дарил просветление на хората, се оказа само легенда… А как е било наистина? Погледнах

редицата будистки монаси, търпеливо чакащи утрото, за да се докоснат до своя просветлен учител. Какво ще изпитат те? Може би техният опит в градината на Гаутама ще бъде съвсем друг? А какво ще изживеят в кабинката на автоцърквата католиците? Нима и техният месия също ще откаже да тръгне към Голготата.

Цялата следваща глава също. Безредици, актове на насилия, разграбени храмове… За щастие освен от страхове, сме изтъкани и от любов, възхищение и редица други качества. Струва ми се, че трябва да увеличаваме позитивните емоции и да намаляваме негативните. У всеки от нас се таи и добро и зло. Важно е да се намери балансът.

Знаем, че животът те е срещал с личности като Маркес и Льоса. Един от най-важните уроци, които оставя у теб авторът на “Сто години самота”, е, че най-добрият материал са хората. Вървим към време, в което моралът тотално погрознява. Сякаш сме погълнати от консуматорство, което ни поглъща. Как можем да се съхраним?

За да съхраним човешките отношения, трябва да съхраним човешкото в себе си. Колкото по-малко страхове и предразсъдъци имаме, толкова по-искрени и открити сме за света, светлината, работата на подсъзнанието, Трябва да се открием за красотата в този свят. Именно това е и един от големите конфликти в романа ми. Золтан тръгва да променя света тъкмо с тези намерения. Иска да създаде съвършената реалност, която е идеална според него, но и според поръчителя. Първоначално в пиесата главният герой действаше чрез сънищата. Помня, че бях описал един сън, в който Золтан е на дъската и свещеникът чете своите проповеди. Всички в класа са свещеници, но някой носи дамски чорапогащник, друг - червило. Веднага след това класната стая се превръща в дискотека, свещеникът става диджей и всички започват да го докосват и облизват. Всички внезапно започват да крещят на Золтан: “Кажи, кажи, кажи, че ти си го убил”. Събужда се с натрапеното обвинение, че е убил Христос. Разказвайки съня си на Катрин, тя го поглежда и го предупреждава, че не можеш да отсънуваш това, което сънуваш. Всички месии излизат от класическите си образи. Имаше момент, в който Мохамед всъщност е жалък актьор на реклами за хладилници. Така бяха нещата в пиесата. Чудя се дали все пак не е възможно да я поставим. 

Честно казано повечето сцени си ги представям. Звучи красиво и провокиращо. Едновременно забавлява и смущава. Със сигурност ще изглежда като пътешествие до друга реалност. Това е и романът ти. Как искаш книгата ти да бъде приета от читателите?

Знаеш ли, винаги съм завиждал на певците, актьорите и режисьорите. Особено на певците. Могат да пеят всевъзможни глупости за любов през цялото време, но отново имат силен контакт с публиката. И той продължава между 3 и 5 минути. Симфонията например е 45 минути, телевизионният филм 60 минути, а пълнометражният е най-много 2 часа. Контактът с книгата е нещо съвсем лично. Минимум 20 часа е пътуването в моята книга. Написана е така, че между действията могат да се правят паузи. Старах се да я напиша кинематографично и в това ми помагаха много хора. Особено в диалозите.Способът на четене зависи от читателя. Той може да спре и да погледне илюстрациите. Особено във втората част. Всяко изображение е силно наситено със символизъм и навсякъде са закодирани огромно количество символи.

Илюстрациите определено помагат за полета на въображението на читателя. При подробно вглеждане се виждат конници, възседнали мравки, буда, дронове, змии, октоподи. Как протече работата с художниците?

Те са двама и работата с тях беше невероятна. Единият е много млад талантлив украински художник, който беше илюстрирал целия криминален кодекс и беше изобразил абсолютно всички пресъпления. За мен беше много интересно и веднага го намерих. Заедно създадохме около 50 илюстрации, като не всички успяхме да вкараме в книгата, но се надявам да направим изложба някога. Разбира се, една от най-скандалните е тази с члена в мозъка. Беше великолепно сътрудничество и не се наложи да обяснявам нищо. Другата художничка беше на 14, когато работеше по книгата и илюстрациите й са просто съвършени.

Като споменаваш 14 годишната Мария, няма как да не те попитам за срещата, която организира с учениците от НГДЕК. Посвещаваш книгата си на класическата гимназия, която е много важен спомен в живота ти. За учениците там безспорно си светъл пример. Какво се случи на срещата, разкажи ни повече.

Първо искам да кажа, че много се надявам семейството на Маркес да ми прости, че за пръв път книгата ми не е посветена на него, а на майка ми и на НГДЕК. Това училище е изключително топъл спомен. Помня го като един вълшебен свят на интелектуалността. Свят на човешки отношения, търсене, копнеж по една вселена, изпълнена с поезия, история, старогръцки митове и легенди, литература, разговори в стихотворна форма, стихоплетство в автобусите, в които пътувахме на екскурзии. В събота бяхме по 6 часа на училище, но и това не отне привлекателността на средата, която всеки ден поддържа любопитството. При сегашното ми посещение в България учредих две стипендии. Едната е за десетокласниците. Ученикът с най-висок успех ще получи пълно финансиране за ежегодната учебна практика в Гърция. Втората е организирана заедно с преподавателя по философия - господин Йорданов, с когото бяхме съученици. Учениците ще трябва да напишат продължение на романа. може да бъде разказ, есе, инстаграм стори, видео, музика… няма значение какъв е езикът. Следващата година ученикът, написал най-доброто продължение, ще дойде в Киев на стаж в моята рекламна агенция и в кинокомпанията ми.

Как реагираха на срещата учениците? Какво те питаха?

Задаваха много въпроси, но сякаш най-интересно им беше да разберат колко време  ми е трябвало да напиша книгата. Отговорих им, че съм работил по романа повече години от годините, на които са те самите. Всички бяха на възраст около 17 години, а “Дилър на реалности” отне около 22 години. За тях това беше най-учудващото. 

Вероятно е било важно за тях, че трябва да се научат на търпение. Аз например още се уча. Всичко днес ни е на един клик разстояние и трябва да свикваме с мисълта, че всеки проект отнема време. Идеите ни не могат да се реализират за ден.

Необходими са търпение, дисциплина, късмет. Вярвам в човешките отношения, в съдбата, късмета, упорития труд, любовта. Този роман ми коства хиляди безсънни нощи. Когато го свършвах, почувствах, че не той е мой роб, а тъкмо обратното.

Обикновено така се случва. Работил си много дълго по книгата и знам, че си перфекционист. Много елегантно искаш всичко да е съвършено. Правиш ли някога компромиси?

Не. Не правя компромиси. Когато нещата са в мои ръце, съм спокоен, че всичко е наред. Перфекционизмът може да бъде порок, ако в един момент започне да спира работата. Романът можеше да излезе преди години, както и пиесата. Но непрекъснато работех върху това всичко да е съвършено. Ако трябва да го напиша наново, сигурно ще пренаписвам още една година, за да бъде съвършен. Слава богу вече съм го написал и той е такъв, какъвто е.

Ники, теб от какво те е страх?

Страх ме е, ако след 30 години се обърна и видя, че не съм оставил нищо, с което да се гордея. Това е най-големият ми страх. Да се обърна назад един ден и да видя, че животът ми е бил само компромиси и действия, които са били продиктувани от обществото.

Ако сега можеш да си създадеш една изцяло нова твоя лична реалност, която да е перфектна, какво ще представлява тя?

Хм, това е един въпрос, на който всеки трябва да отговори сам за себе си. А отговорите се крият в “Дилър на реалности”.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция