Марианж Анастасова: Да се омагьосваме взаимно!

Марианж Анастасова завършва живопис в Националната академия за изящни изкуства в Париж. По-късно учи графика и стенопис в Мексико. Тя е концептуален артист, използва “закваски” за магия и мечтае да научи всички ни да се омагьосваме взаимно. Могат ли градските локви да бъдат красиви? Какъв е новият прочит на пословичния български чадър? Може ли изкуството да ни промени? Отговорите пристигат в един позитивен разговор за изкуство и магия.

А: Учили сте в Париж и в Мексико. Две много различни места. Бихте ли разказали какво взехте от тях като вдъхновение и енергия?

М: Разбира се. Те са много различни. Бях на 17 години, когато отидох в Париж. Даде ми критерии за изкуство. Даде ми култура. Всъщност моят учител беше ученик на ученик на Матис. Насочиха ме към него заради цвета. Всички твърдяха, че имам усещане към цвета и именно там трябва да отида. Той пък намираше, че повече приличам на Бонар. Разбира се, оказа се прав. Тогава изобщо не знаех кой е Бонар. Когато видях Бонар, просто се влюбих. И то на живо...има огромна разлика да се види на живо и да се види на илюстрация. Та Париж ми даде усещане за цвят и стил, но също и комплексираност. Трудно е. Един българин в Париж няма как да не се комплексира, особено ако е чувствителен. В Мексико беше тъкмо обратното. Други мащаби, други възможности. Когато след Мексико се върнах в Париж за представянето на дипломната си работа, приятели учудено казаха: “Марианж, какво е станало с теб? Къде е твоят вкус? Няма го...”

А: Марианж вече е без вкус!

М: Да, именно. Истината е, че просто Мексико ме освободи... И в цвят, и във форма. 

А: Всъщност това е брилянтно равновесие. Париж и Мексико...

М: Да. А когато се върнах в България, очаквах да намеря група, в която да успея да се интегрирам... но това и до днес общо взето не се е случило. 

А: Можем ли да кажем, че намерената свобода в Мексико е повод свободата на изразяване да е основна тема във Вашето творчество?

М: Разбира се! Мексико ми даде повече увереност. В Париж мислех, че съм странна птица. В Мексико се оказа, че има много такива странни птици. Аз дружах с хора от най-различни възрасти. Там се чувствах на мястото си.

А: Птицата във Вас се е чувствала странна в Париж и на място в Мексико. Какво се случи с птицата, когато се върнахте в България? Вече напоена с култура и с изградени високи критерии…?

М: Това завръщане се случи още по времето на социализма.  Много трудно намерих какво да работя. Бях в школа по рисуване в Самоков. Там открих наистина голяма свобода да правя това, което искам. Още тогава започнах да взаимствам от учениците си. Това, което правех с тях, беше много интересно. Започвахме да работим с конкретна техника, след което самата аз я пренасях в творчеството си. След това житейският път ме отведе до френско училище, в което също намирах свобода, но и известни ограничения в програмата за преподаване. Винаги и през цялото време не спирах да рисувам. Е, очаквах да има по-голям интерес към това, с което се захващах. Дълго време работех с български фолклор. Интересното е, че в моите проекти българският фолклор беше повлиян от мексиканския. По време на социализма в България фолклорът беше много ограничен с канони, докато в Мексико имаше огромна свобода и традициите бяха живи. Започнах да ходя по музеите и да вървя по следите на старите ни произведения на изкуството. Направих серия произведния със смесена техника. Освен това бях включила и графики. Около 10 години работех върху българския фолклор.

На една от изложбите беше дошла много известна критичка, която изглеждаше наистина заинтересована. Каза: “Здравейте, прекрасно комбинирате европейските традиции с Мексико, но все пак осезаемо се усеща българският фолклор.”. Тогава с вълнение си помислих, че е настъпил мигът, в който Националната галерия ще купи нещо от мен. Това така и не се случи. Реших, че причината е скрита в кризисното време, в което живеехме тогава. След това научих, че нещата не стоят съвсем по този начин. Непосредствено след тази ситуация имах пътуване до Париж. Докато чаках, съвсем случайно и спонтанно направих скица на фонтана Сен Мишел. Използвах техниката, с която работихме заедно с учениците ми от Самоков. Тогава не знаех, но това беше началото на цяла една нова серия, на която след това отделих още 10 години. Бих я оприличила като барок... по-скоро необарок и постмодернизъм. Използвах много бонбонени цветове и гледах леко на всички архитектурни елементи. Тогава всичко в София ми се виждаше безкрайно сиво. Рисуването с акварел много ме забавляваше. Успехите ми бяха предимно с чужденци. Цяла една изложба с български фолклор беше закупена от мексиканец. Към бароковите и постмодерни творби също имаше интерес предимно от чужденци. След това завих в съвсем по-различна посока. Не просто живопис, а нещо, с което искам да изразя позиция. Една от изложбите ми се казваше “Знаци. Звуци. Сенки.” и работех с един композитор, с когото направихме инсталация в катедралата “Александър Невски”. Сякаш това беше мигът, в който започнах да правя по-концептуални неща.

А: Завоите в собственото Ви творчество са продиктувани от вътрешните Ви усещания, а не от това какво би се харесало на масовата аудитория.
М: Да, за съжаление.

А: Всъщност не, никак не е за съжаление.
М: Донякъде… в началото рисувах музиканти. Имаха огромен успех в една от най-централните галерии в Токио. Бяха графики и три пъти ги разпродадох напълно. В един момент галерията започна да иска още графики, но тогава вече бях започнала да работя с цвят. Бях се отдалечила сякаш от точно тези рисунки...опитах да им предложа новите ми неща, но никак не им се понравиха.

А: Не се ли изкушихте от това да…
М: Не, и през ум не ми е минавало.

А: Това е достойно за уважение, знаете ли?
М: Е, успоредно винаги съм работела и нещо друго. Всъщност в моето семейство няма професионални художници. Баща ми е хирург и винаги е бил абсолютно против това да бъда художничка.

А: Разбираемо…
М: Тоест аз винаги съм знаела, че трябва да си изхранвам хляба по друг начин. Трябва да призная, че много ми липсва, когато не продавам. Не от финансовия аспект, а защото желая да получавам обратна връзка…

А: Обратната връзка е важна, да. Искам да Ви върна към учениците Ви, които споменахме няколко пъти вече.  Как изграждате връзката си с тях? Не зная дали сте гледали филма “И после светлина” на Константин Божанов, но там едно младо момче мечтае да се срещне с любимия си художник Арно. Открива го във Франция, но се опустошава от ужасния начин, по който се държи художника с него. Никак не е мил любезен и готов да помогне. Преподавателите са хора, които имат потенциала да бъдат икони в нечии животи. Самата Вие как изграждате връзката с учениците си? Толкова е красиво, че се учите от тях…
М: О, да. При мен е по-скоро обратното. Едно от нещата, които ми е трудно да обясня на учениците си, е това, че аз съм и художник, а не само учител. Никога не съм била икона за тях.

А: Или може би не знаете…
М: Аз и не искам да бъда икона. За мен хората винаги са били абсолютно равни. Възрастта няма никакво значение. На последната ми изложба имаше много малки деца, които направиха картини по това, което са видели. Бяха прекрасни. Може би това ще бъде следващият ми период. Картини, вдъхновени от тях. Те усещат духа и опростяват всичко. Може да се каже, че дадено произведение не е сътворено “правилно”, но аз пък възкликвам: “О! Как не съм се сетила това и аз да го направя!”

А: Със сигурност една от най-неприятните страни на това да сме възрастни, е тази обремененост. Натоварваме всичко наоколо с толкова много излишен смисъл и значение… има ли при Вашите ученици похват или експеримент, който не одобрявате?
М: Е, те са малки деца. Преди работех с всякакви възрасти, но в момента не. Моята задача е да ги накарам да повярват в себе си, дори и тогава, когато смятат, че нямат талант. Това много помага в развитието им. Всъщност скоро един астролог ми каза, че съм магьосница. Попитах го не сме ли всички ние магьосници, но отговорът му беше отрицателен. Имало нещо точно в часа и в минутата, в който съм се родила. Нямаше как да не се замисля върху думите му. Ако наистина съм магьосница... редом с това и художничка и учителка, то какво ми остава? Да науча останалите също да бъдат магьосници. С децата никак не е трудно. Но аз имам големи амбиции...искам да науча абсолютно всички, но те пък не желаят да се учат и затова съм нещастна...

А: Да омагьосате абсолютно всички?
М: Ами да. Е, не желая да ги омагьосвам. Само да им покажа, че те са магьосници. Все пак аз не мога да правя лоши магии. Добра магьосница съм. Много е лесно всъщност! когато разбрах, че съм магьосница, започнах да рисувам по-хубаво! Едно време, когато започвах да рисувам, правех по 100 акварела, от които запазвах 1-2. Тогава бях на 17. Сега вече нямам много време и ако нещо не ми харесва, веднага си казвам: “Трябва да стане!” Най-простият магически трик е: “Отпусни се.”

А: Това ли е тайната?
М: Това е. Отпусни се. Малко светлинка. Ще стане.

Очаквайте втора част от разговора ни. А дотогава: http://mariange.com/

 

интервю Капка Кънева Христо Мутафчиев