Христо Мутафчиев и формата на сърцето му

Едно по-различно интервю с много музика, смях и тихи паузи.

Христо е особен. Нежна машина. Около него винаги има много музика. И един водопад... с ангел, който лети високо. Рано сутринта, защото тогава е времето за действие.

Във филма на Фатих Акин "Срещу стената“ има сцена, в която главният герой се блъска нарочно с кола. Право в стената. Ти докога ще правиш точно това?

Докато мина. Къде точно ще мина, е друг въпрос. Но, ще опитвам до дупка. Така съм устроен. Съжалявам за това, че на много хора не им харесва. След 40 години съм решил да правя само онова, която на мен ми харесва. (смее се)

А ако това наранява хората, които те обичат?

Гледам да не ги наранява. 

А ако ги?

С кое? Дай ми отговор.

С това, че докато ти си натиснал газта и се блъскаш в стената, те мислят за теб?

А даваш ли си сметка, че аз натискам газта заради тях. В този свят няма как да е по-спокойно. Ако живеехме в друга държава, в друг свят, щеше да е леко, лежерно като в пустиня. Времето щеше да тече по друг начин. Но тук… минал съм през всички периоди: социализъм, демокрация, революции. Няма как да е друго. 

Не ти ли омръзва?

Има много моменти, в които ми е писнало от мен самия. Аз съм си в повече. Но няма как да се сменя с друг. 

Би ли избрал друга улица на живота? Челентано има парче, в което пее именно това.

Ако сега трябва да избирам, знаейки какво се случва, на тези години – да. Но ако се върна към моментите, в които съм бил дете, пак бих избрал същата улица. Щях да искам да живея в гора, която да свършва в езеро.

А водопад? Като твоя водопад в Карлово, за който толкова си разказвал.

Задължително. Бих завел всички, които обичам.

Ти си ранобуден... прекалено бодър.

Обичам деня. Не обичам нощите. Гъмов (бел. ред актьорът Станимир Гъмов) е по нощите. Обичам светлината, дава ми енергия. Слънцето също. Хайде, за да не е много нахално — храня се от светлината, не от слънцето. Щях да съм соларна батерия иначе. В момента, в който светне, аз съм готов да започна.

Никога ли не ти е зле?

Въпрос на настройка. Фина. Нямам вина за нея. При мен го няма интервала между това да се наканя да свърша нещо и самото действие. А и не забравяй, че аз все пак съм рептил. Пратен съм да правя нещо конкретно. И това не се изразява в губене на време. (смее се)

Какво е тъгата тогава?

Състояние на душата е. И ако душата ти иска да тъгува, остави я да тъгува. Да изтече. Съзнанието ти обаче, трябва да е в друга посока. В момента, в който съзнанието и душата се сдобрят по пътя, то тогава душата спира да тъгува.

А твоята душа тъгува ли? Изглеждаш като машина.

Виж, аз съм привидно железен. Много сантиментален и романтичен тип човек съм. Тази романтичност е опасна в днешния свят. Особено за човек, който е приел факта, че по някакъв начин е във фокуса на обществото. Говоря като актьор. Романтичността се приема като слабост. За някой, който е приел да бъде в центъра на жълти медии и на какво ли още не. Времето днес е много по-различно от времето, в което започвах да уча за актьор.

Професията ни се трансформира. Тогава всичко, което днес се случва в страниците на жълтите вестници, бяха клюки, които се говореха и зад кулисите, между колеги. Но не беше от значение, изтичаше бързо. Това, което се случи с медийното пространство в световен мащаб, е именно изваждането на нашите малки кухненски потребности, които изведнъж са на първа страница. Навремето никой не ни предупреди за това. Никой не ни е говорил, че ще дойде този момент. Казвам го и заради младите актьори, за да бъдат подготвени. Подготвени за цената. Много е висока.

По-висока ли е от полученото?

Изчислява се тогава, когато се огледаш в очите на близките си. Това, което причиняват едни такива обществени каши, те се отразяват само на близките ми. Не на мен. Аз просто го прекрачвам. Но жена ми, детето, което чете. То може случайно да попадне на статия, например, на човек, който просто не може да ме понася. Пълно е с такива. И, най-интересното е, че ги познавам. Поне не ги срещам! (смее се)

А 16 годишният Христо доволен ли би бил от това, което си сега?

Не го помня. На 23 вече станах мъж. Каквото и да значи това. Защото ние виждаме само проявлението във външния вид. Но никой не си дава сметка за отговорностите, които един човек има на 23-25 години. Те са огромни. По това време вече Асен, най-големият ми син, беше роден.

Имаш татуировка — "No more fake friends". 

Не мога да я татуирам на челото си, това бих направил. Много съм стеснил кръга си от хора. Но имам хора, които са ми верни до гроб. И те не са онези, които се бият в гърдите. Живеем в много интересен свят. Ако приемем, че аз съм си аз, но се пренеса на друга плоскост, в друг момент, където не съм познат, да речем, в нашата малка държава, бъди сигурна, че много малко хора биха казали, че са ми приятели.

Това не е тъжно, но те навежда на някакви мисли. Жена ми има много точен индикатор за това кой, кога и защо ми е приятел. Аз съм склонен да ѝ вярвам, но не го правя от инат. Защото и аз имам своя индикатор. Той също е верен като нейния, но точно в този момент не искам да мисля за това. Мозъкът ми е така устроен, че да отхвърля негативизма. Човек се учи на това. Например, като гледам новини, аз имам вътрешен филтър, който пресява информацията. Чувам новината, но не я оставям в себе си. Тя заминава. Не мога да се натоваря с цялата мъка на света.

Трябва да знам, че я има, но не мога да я поема. Аз отчитам фактите, виждам проблема, но правя следващата крачка. Ограбена баба в село, например. Чувам новината, отчитам я и действам.

Бидейки напорист, нахален, но стигам до хората, от които зависи, за да се намерят изродите, които са го причинили, и да лежат в затвора. Но не се товаря с това. Това е избирателно. Светът е натоварен. Казвам си, че трябва да направя нещо и да променя това.

Не се ли изморен? Ти си активен 24/7.

На мен това ми харесва. Действието ме храни. Действието е живот.

Ядосан ли си на нещо? Таиш ли яд?

Е, с годините, да. Логично е. Но не се разяждам отвътре. Нямам време. А и като знам колко е кратък животът. (смее се)

Това, което ти се случи… защо точно на теб?

Защото съм пич. (смее се)

Всеки втори човек в света е с инсулт. Нямам обяснение защо ми се случи на мен. И то точно тогава. Но знам, че имам много вина това да ми се случи. Съвкупност от вини. Но вината не ме яде. Една такава случка разтърсва целия ти живот. И този на хората около теб.

Не можеш да живееш с вина. Но има плюсове. Ако не ми се беше случило, например, нямаше да изиграя Стефан Стамболов в "Духът на поета”. И то точно по този начин. Знам и кога и къде ми беше грешката. Мига, в който сгреших. Провеждаха се профилактични прегледи в театъра, но аз не отидох на преглед, защото си казах, че ще ми открият високо кръвно и ще трябва да започна да пия хапчета. На 40 години. Его.

Може би съм смятал, че съм безсмъртен. И то и така се оказа. Шегувам се. Дълго време съм живял с това кръвно и със скоростта на ежедневието ми тогава. Много хора живеят на високи обороти. Асен Блатечки, с когото репетираме, е в такъв етап в момента. От време на време, когато сме в гримьорната, просто го съветвам да си мери кръвното. Важно е. Това мога да направя. Младостта изисква движение и така е редно. Просто трябва да слушаме тялото си за сигнали.

Особен урок?

Да. Може би ми е даден, за да го изкажа. И някой да го чуе… да има по-малко такива случаи. Яд ме е, например, че не мога да се кача на колата и да карам аз. Много сериозен яд е това. Но не става с яд. А стъпка по стъпка.

А и необходимо ли е да се кача на колата и да тръгна? След случката ходих на театър. Гледах млади колеги, които правеха доста атрактивни неща по сцената – ходене на ръце, премятания. Тогава си казах, че аз ги правя по-добре, умея ги по-добре. И искам скоро да мога пак да ги направя. А после си казах – защо? Защо е нужно? Вече съм друг тип актьор. Вече мога да правя други неща.

Значи си помъдрял?

Мислиш ли? 

Който трупа мъдрост, трупа печал…

Ето тази печал не се научих да я приемам! 

А аз си мислех, че ти се получава и това. С цигара в ръка, както ще те помня винаги.

Отдавна не съм с цигара, Теа. От година ползвам IQOS, бях един от първите.

Разкажи ми за майка ти, Драга.

Това, което съм изживявал с родителите си и най-вече с майка ми, е нещо, което, ако имам възможност и право, бих повторил. Отгледан съм със страшно много любов. Любов, разбиране, неразбиране, знание, незнание на това какво правя, къде съм. Низ от интересни неща.

Като живот в кутия. Тази кутия си е моята. И не я заменям. Майка ми в единия ъгъл, баща ми в другия.

Майка ми винаги е била строга към мен, дядо ми е бил строг към нея. Децата трябва да знаят някакъв ред, неща, които да бъдат поставени в конкретен ред. В живота има ред. Дребни неща, които са важни. Децата ни по цял ден са в телефоните, ние ги чакаме на масата. Майка ми ме възпита на тези неща. 

Страх ли те е, че времето с родителите намалява?

То вече го няма. В момента, в който станах родител и се преместих в Пловдив да уча, времето с тях е абсолютно скъсено. Не ме е страх, от какво? Не е това думата. Неприятно е. Но има нещо друго – когато синът ми Асен заминаваше за Лондон и поиска съвет от мен, реших да мисля като него. Защото сега е неговото време. Мен никой никога не ме е спирал. Аз трябва да изживея и това, именно това е натрупването на мъдростта. Животът трупа мъдрост. 

А ако дъщеря ти, Ая, ти съобщи че заминава? 

Тежко ще ми е. Към нея изпитвам различен инстинкт. Но за какво ми е тук? Да ме гледа как остарявам? Децата трябва да живеят сега. Единственото, което искам да ги науча, е да се пазят. Да разчитат на инстинкта си за самосъхранение. Това е много важно. В началото ме пита колко още ще издържа с тази енергия. Докато ги видя пораснали. И опазени. 

Ще се успокоиш ли тогава?

Едва ли, но за успокоение на жена ми, ще кажа "да“.

Разкажи ми за нея.

Ако не е тя, нямаше да съм това, което съм в момента. Едва ли щях да съм жив, ако не беше тя.

Ако има спуснати ангели пазители, тя е точно това. Тя има криле. Когато човек се запознава другия, живее с него… после разбираш, че си се запознал със съвсем друг човек. Всички се променяме. Не го казвам със съжаление, напротив. Скоро си говорихме със Стоян Радев, който пък ми предложи съвсем друга теза. Но и тя е вярна. Човек е такъв, какъвто го срещнеш за първи път. Човек, който притежава криле… той не трябва никога да позволява на друг да му прибира крилете. Имаш ли криле, ти си различен. Някои се раждат с криле, други с рога. 

Ти си от онези с рогата…

И рептилските очи настрани… Искам да се случват хубави неща на жена ми. Защото покрай това да работя, за да семейството ми е добре, аз изпускам логиката на взаимоотношенията. А те са фино изкуство. За да хвърчиш, ти трябва енергия. Енергия се черпи от земята. Трябва да си ходил много, да стъпваш здраво. 

Значи ти доста си походил?

Аз не съм се отлепял от земята. Животът никак не е това, което си мислим. Покрай буквализмите навън и около нас, покрай тях… има едни процепи. През които, ако ги видиш, ти се случват едни други неща. Ако имаш сетивата да ги видиш. Мушваш се. Виждаш нещо, то е впечатляващо, но ти си отвън. Ако успееш да влезеш, ти се случват други неща. Успявам да се мушна от време на време. Но през тези процепи може да влезе само един човек. И хора, които се обичат. 

Какво би казал на Ая, дъщеря ти?

Мечтал съм да се появи. 

Как някой разбира, че другият е неговият човек? Наистина.

Енергия е. Не се обяснява. Или те блъска, или не.

Къде в миналото би се разходил? 

Единствено в детството. С огромен кеф. И то на конкретни места. Имах едно оранжево сгъваемо "Балканче”, преди това школник. Толкова много исках колело. Една сутрин се събудих, а до мен имаше колело, опаковано в амбалажна хартия. Започвайки да го разопаковам, ставах все по-щастлив… докато дойде моментът, в който трябваше да се кача и да тръгна. А аз не мога да карам!

И дядо ми ме научи, заедно с баща ми. Взимах си кърпа, сапун и отивахме на водопада. Всеки ден, цяло лято. Именно в тези моменти се радвам, че майка ми не е знаела къде съм и какво правя. Там бих се върнал. Другото не си заслужава. Пубертет, пъпки, тревоги, ще ме хареса ли, няма ли да ме хареса, ще ме изпитат ли по математика, а по химия? За какво да се връщам там?

Има ли нещо, от което те е страх?

Има, но дори не искам да го изговарям. Свързано е с децата ми. 

Още ли пееш в тъмното?

В тъмното пее Гъмов, той е бъзльо, а и пее фалшиво. Гадно е да пееш фалшиво! (смее се)

Какво искаш да ти се случи?

Идея нямам. Имам само една цел – семейството ми да е добре. Нищо друго не ме интересува. Нищо. Само семейството ми да е добре. Дори и докато съм в театъра, където съм в друга атмосфера. Всичко, което ми се случва, прилича на кълбо. Топка, която гледаш да хвърлиш в един-единствен кош. И този кош е моето семейство.

Ако имаше санундрак на живота ти, кое парче щеше да избереш?

Първосигнално бих ти казал “It's Probably Me”. Но има една песен, която определям за най-красивата песен, която съм чувал през целия ми живот. Като музика, като звучене. Като живот на нещо различно. “Shape of My Heart”. Няма друга такава песен. Най-фините настройки… сигурно някой горе е пипнал с пръст.

 А ти имаш ли моменти, в които като че ли някой те докосва с пръст? 

Тогава, когато нещата, с които съм се заел, се случват. И то въпреки нежеланието на много хора да се случaт. Когато постигна нещо, което съм казал, че ще постигна, тогава наистина се разтапям. Не се радвам с бурни аплаузи. Нахлува спокойствие. Че се е случило, защото е за други хора. Че не съм се отказал. И че пак съм успял.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция