Жил Парис: Всеки от нас иска да прочете собствената си история

Френският писател за срещите с читатели, дълбочината на белия лист и предизвикателствата.

Френският писател Жил Парис работи последователно като журналист, специализиран в киното и музиката, като прес-аташе в различни издателства и като ръководител на собствена ПР агенция. Автор e на романите "Татко и мама са мъртви”, "Животът ми като Тиквичка”, "В страната на кенгурата” (удостоен с 4 награди) и "Лятото на светулките”. "Животът ми като Тиквичка”, която от издаването си през 2001 г. не спира да бъде преиздавана (още с излизането ѝ се продават 150 000 екземпляра, а правата са закупени в 14 страни), понастоящем се изучава във френските прогимназии редом с книгите с детски образи на Ален-Фурние, Жул Ренар, Мопасан и Юго.

По книгата е заснет телевизионният анимационен филм "По-добре е да си по-голям” с режисьор Люк Баро, а пълнометражната анимация "Животът ми като Тиквичка” с режисьор Клод Барас е финалист за наградата за кино ЛУКС на Европейския парламент 2016.

Кремена Димитрова 

Господин Парис, Вие сте пресаташе на издателство, трябва да отбележа, че аз също се занимавам с ПР на изд. “Колибри”. Близо десет години сте били и журналист. Помогна ли Ви практикуването на тази професия в писането?

Фактът, че съм се занимавал с доста различни неща, ми създава душевно равновесие. Да бъдеш пресаташе е вихър, който ви подема и винаги има страшно много дейности, за които трябва да се погрижите. Непрестанно тече организация или координация на събития, телефонът не спира да звъни... Нямам особено време да мисля за Жил Парис писателя. За мен това е плюс. Когато пиша, имам усещането, че съм някой друг. Някои писатели започват с подробни планове за произведенията си. Аз не го правя. Поглеждам към компютъра си и му казвам: “проговори ми”. Точно това трябва да разберете. Писането е нещо вълшебно. За обикновените хора белият лист има обикновени размери. Той има своите параметри - височина и ширина. Писателят вижда дълбочината на белия лист. Точно в нея той търси историята и действащите лица. Започвате да пишете, без да знаете какво предстои да напишете и историята просто се получава. Затова ви казвам, че писането е нещо магическо. За мен като писател подсъзнанието е нещо изключително продуктивно. Преди всичко аз обичам да съчинявам и измислям истории.

Правите ли предварителен план за сюжетите?

Никога.

Но те така или иначе са блестящи...

Конструкцията се дължи на това, че просто мозъкът ми е така устроен. Аз съм изключително организиран в работата си. Винаги знам кое е приоритет и кое трябва да свърша най-напред. Когато пиша, осъзнавам, че трябва да използвам нещо от дисциплината, на която съм се научил, но оставям подсъзнанието си да ме отведе там, където пожелае. Защото в романа действащите лица са герои на хартия. Ролята на писателя е да им даде плът, кръв и да ги направи от материя. А във вашето подсъзнание те оживяват.

Казахте, че когато пишете, ставате друг. Героите на Вашите романи са деца. “Животът ми като Тиквичка” показва удивително познаване на детската психология и детския светоглед. Явно сте много наблюдателен.

Наистина съм наблюдателен. Имам пет романа. В петия героинята е на по-голяма възраст. В първите четири главните герои са приблизително на 9 години и разказват от първо лице единствено число. Поколенията се променят. В 2018 децата, които са на тази възраст, нямат нищо общо с дете на същата възраст преди 20 години. Всъщност направих опит не да пиша като дете, а да бъда дете. Да усетя какви чувства бих изпитал на тази възраст. Исках да предам автентично нещата, защото децата не съдят, а се опитват да разберат. Това е всъщност и определението за толерантност. Когато се опиташ да се държиш като дете, тогава ставаш като него.

За правдивостта допринася и изборът на сегашно време. Не е много характерно за романното писане. Това прави романа Ви много театрален и кинематографичен. Дава ни усещането, че сме там. Впрочем харесвате ли екранизацията на романа? Важно е да отбележим, че има известна разлика между филма и книгата. Разбира се, това не е дразнещо. Всяко произведение има своите качества. Не бих могла да си представя романа Ви като анимация, но тя е изключително убедителна. Но да се върнем към съществения въпрос -  защо избрахте сегашното време и харесвате ли екранизацията?

За да отговоря на първия въпрос... сегашното време в крайна сметка задължава читателя тутакси да навлезе в сюжета. А относно екранизацията... рядко писателите са доволни от филмовите адаптации по техните произведения. Нека поясня, че по начало режисьорът е читател. И едва след това решава да създаде екранизация. Докато е чел историята, върху нея е проектирал нещо от своя живот. Във филма има изключително сполучливи мостове към романа. Трябва да припомня, че аз пиша за възрастни, макар и книгите ми да се четат и от млади, и от възрастни. Режисьорът направи филм, който може да се гледа от деца, които са на 7 години. Тоест той омекоти онези епизоди, които биха били твърде смели за екрана. Идеята беше филмът да бъде гледан от деца и родители. И аз напълно го разбирам. Възхищавам се и на работата му. Посвети толкова часове на усърдна работа, за да бъде филмът на висотата на романа. Двете произведения въздействат еднакво. Човек се смее, плаче, вълнува...

Всъщност вие почти отговорихте и на следващия ми въпрос. За каква възраст на читателите смятате, че е предназначена Вашата книга? Книгата се изучава и в училищата...

4 години преди появата на филма, книгата се изучаваше в европейските училища. Щом се отнася до публиката, за която пиша, трябва да ви кажа, че през 30-те години на миналия век, а това не е вчера, писателите никога не са се срещали със своите читатели. Дори се е смятало за вулгарно. За щастие времената са по-различни вече. Толкова се промениха, че писателите имат щастието да се срещат със своята публика и да разбират какво иска тя. Лично за мен е много интересно, където и да срещам читатели...винаги се случва нещо значително.

Срещали ли сте се с ученици, които изучават “Животът ми като Тиквичка”?  Как реагират?

Да, срещал съм и дори съм присъствал на театрални представления, в които децата сами са написали диалозите и са използвали големи откъси от книгата. Присъствал съм и на много четения.

Е, значи я харесват?

Да. Трудно ми е да обясня какво усещам. По някога при мен идва дете и казва, че е чело книгата ми. Честно казано тогава ми се иска да го изпратя обратно при родителите му. Майката и бащата трябва да решат. Веднъж на панаир на книгата дете обикаляше неспирно щанда, на който бях аз. Спря се и ме попита дали може да прочете книгата му. Изпратих го при майка му и баща му и му казах, че трябва да ги попита. Час по-късно детето се появи при мен. Беше стиснало един мъж за шлифера и го дърпаше към щанда. Човекът му купи книжката и аз дадох автограф на хлапето. По-късно мъжът дойде при мен и каза: “Не съм бащата. Аз съм попечител. Това дете е прекарало ранните си години в сиропиталища и домове. Доведох го и исках да му купя книга. То пожела да прочете само Вашата”. И се замислих... в крайна сметка това искаме всички ние, нали? Да прочетем своята собствена история.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция