200 години от рождението на Шарл Бодлер

Отбелязваме годишнината със стихотворения от предстоящия луксозен том „Цветя на злото“.

Роден на 9 април 1821 г., днес Шарл Бодлер би навършил 200 години, ако Смъртта, с която той приживе толкова охотно флиртува, не бе прекъснала нишката на живота му на 31 август 1867 година. За поколенията той ще остане завинаги екстравагантният денди-бунтар, преобърнал представите за поезия на цял един век, а и на следващите, със своите болезнено прелестни "Цветя на злото“. На този ден отдаваме дължимото на гения и търсим бисерите и красотата сред миазмите на "тая скука тук и скръб“. "…Щастлив е който може с разперени крила / към светозарните земи да се възземе /… и който, литнал над живота груб, постига / езика на цветята и немите неща.“ За да отбележи двестагодишнината от рождението на поета, издателство "Колибри“ ще поднесе на своите читатели и на почитателите му луксозно оформено библиофилско издание на "Цветя на злото“, което ще излезе очаквано до края на месец април. Българските съответствия на безсмъртните творби дължим на неговия конгениален преводач - поета Кирил Кадийски. Съхранили непокътнато словото на Бодлер, текстовете са останали незасегнати от патината на времето в своето десетилетно българско битие. Нека се насладим предпремиерно на тяхното звучене на фона на днешния ден.

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест човек усърдно храни,
тъй както всички нищи – гадините по тях.

В греха сме упорити, страхливи – пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.

Отдавна Сатаната – Магьосникът велик –
връз ложето на злото духа ни вял приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява – злокобен алхимик.

С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние – скрито терзани от поквара –
насладата до края цедим като лимон.

Кълбо от глисти сякаш – вдън мозъчните бездни
рой Демони вилнеят на пир в потаен час;
и щом гърди разтворим, Смъртта се спуска в нас –
река подземна – с вопли и жалби безполезни.

Щом ножът и метежът, отровата, грехът
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна –
не е готов, за жалост, на крайности духът!

Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци

аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят.

ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея – с изтънчената твар, –
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

ИЗВИСЯВАНЕ

Над голи равнини и над блата разлети,
над облаци, морета, над върхове, гори,
отвъд самия етер и слънцето дори,
отвъд предела на сияйните планети,

о, ти, мой дух, политаш – нагоре, навъзбог,
и както смел плyвец с талазите се бори,
тъй пориш весело бездънните простори
с един неподражаем, непобедим възторг.

Носи се, бягай от миазмите, от ада
и с въздуха върховен се пречисти, сияй
и пий като нектар с божествена наслада
от светлината бистра на чистия безкрай!

След тая скука тук и скръб, със свойто бреме
притиснали живота в студената мъгла,
щастлив е който може с разперени крила
към светозарните земи да се възземе;

чиято волна мисъл се вдига в утринта
към ясното небе подобно чучулига
и който, литнал над живота груб, постига
езика на цветята и немите неща.

МЪРША

В прекрасна лятна утрин – спомни си, скъпа моя,
        спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
        връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
          лежеше тя без капка смут –
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
          с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
        бодеше я с безброй жила,
да върне без остатък на вечната Природа
           това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
         цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
         зави ти се внезапно свят.

Нападаха корема мухите забръмчали –
         там, дето в боен ред пълзят
личинки – черна каша – по дългите парцали
         на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
         и вреше шаващият куп;
бих казал, оживял е – набъбваше, свистеше
         и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
         ветрец, ромолеща река
или зърна, шуртящи в желязната веялка,
         въртяна бавно на ръка.

И изведнъж... Как всичко тук избледня, застина
          или бе странен сън това –
художникът по памет завършва тъй картина,
          нахвърляна едва, едва –

дойде сърдито куче и дебнеше ни – клето! –
         иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
         което от костта свали...

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
       пръстта и теб ще заличи,
ти – моя страст, мой ангел, ти – слънце за душата,
         звезда за моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
      в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
         оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се – кажи ти
        на червеите в твоя ров,
че аз спасих – и образ, и чувства най-честити! –
         разпадналата се любов.

БУХАЛИТЕ

Под стряхата на тиса, в мрак,
на черен клон са наредени
и – идоли с очи червени –
не трепват. Размишляват пак.

Стоят, не дишат те дори,
додето мракът се разплиска
и – скръбен миг! – удави диска,
и над света се възцари.

И всеки мъдро поучава:
движения и празна врява –
по-страшно няма в тоя свят:

пиян от сянката крилата,
човек до гроб е прокълнат –
от крайност в крайност да се мята.

ВЕЧЕРЕН ЗДРАЧ

Ей Мракът – стар приятел на не един бандит;
потайно, с вълчи стъпки пристига той; протрит
като алков огромен, пак свода се затваря.
И в тоя миг в човека се буди вече звяра.

О, вечер! Сладка вечер за всеки изнурен,
чиито длани с право ще кажат: този ден
се трудихме усърдно! О, нощ, успокоила
душите, от тревоги останали без сила,
мислителя упорстващ с оборено чело
и свития работник на твърдото легло.

А Демоните болни – чак въздуха трепери –
сноват като безумци, забъркани в афери,
и в стрехи и капаци се блъскат като в плен.
Сред светлините, в тръпки от вятъра студен,
Развратът пак запалва червените фенери –
в гъмжащия мравуняк той бърза да намери
към всяка своя жертва отделен таен път,
като злодей, когото зли сили го влекат;
изгризва той гърдите на този град полека,
тъй както гнусен червей – храната на човека.
Тук-там в нощта се чува как кухните свистят,
театрите пролайват, оркестрите скимтят;

в кръга от комарджии, все жадни за наслада,
кокетна проститyтка до стар мошеник сяда,
крадците неспокойни, в очите с пламък луд,
се хващат пак за своя неблагодарен труд –
внимателно насилват кофари и ключалки,
ден-два да поживеят с държанките си жалки.

Душа, вглъби се вече! И в тоя тежък час
ти отвърни слуха си от крясъка край нас.
Сега нощта злокобна изостря всяка болка
и стиска за гърлата умиращите; колко
към обща яма влачат последните си дни;
стенания изпълват приютите; едни
не ще се свеждат вече над супата гореща –
край топлата камина и с предан взор насреща.

Но повечето имат и по-нещастен дял –
не виждал ни огнище, ни някога живял!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт