Когато човек спре да вижда живота, той просто го живее

Мексиканската литература навлиза в България още с началото на 70-те години и набира популярност през последните десетилетия; сред книгите, които българската публика харесва, се открояват романите на писателки като Лаура Ескивел и София Сеговия. За пръв път обаче можем да прочетем роман, който е изграден върху събитие от българската история, и то събитие с висока емоционална стойност за националните чувства на българския читател.

Давид Тоскана е сред най-добрите мексикански белетристи от 90-те години насам. В интервю за в. Al Majalla от 2023 г. (след като романът „Тежестта да живееш на земята“ е бил преведен на арабски език) той разказва как за пръв път разбира какво означава роман. Младият Давид израства в дом, където единствената книга е била Енциклопедия Британика. В супермаркет наблизо са започнали да подаряват по един класически роман за всяка сметка от поне сто песос. Така младежът се сдобива с две книги: „Дон Кихот“ и „Престъпление и наказание“. Веднага се е влюбил в тях – дотам, че се е престрашил да пропише, когато надхвърля трийсет години. От 1992 г. до днес е публикувал дванайсет романа и три сборника с разкази, а от 2005 г. насам започва да печели награди, общо дванайсет до този момент. След „Марио Варгас Льоса“ през 2023 г. идва друга важна награда в испаноезичния свят: „Алфагуара“ (за непубликуван роман, написан на испански език). „Сляпата армия“ печели наградата на голямото издателство „Алфагуара“ в конкуренция с други 1139 романа.

Тоскана е научил за пръв път историята на Самуиловите войници от едно справочно издание за история и цивилизации преди двайсет години. Още тогава случката е пуснала корени в неговото въображение и той е продължил да трупа информация, включително от български историци и византийски хронисти; не е пропуснал да прочете дори трилогията на Талев. Тоскана по принцип е склонен на този подход с натрупване, който оприличава на работа в мина: да разкопаваш неразказани истории от целия свят. И наистина, в неговите романи действието често се развива в чужди земи: Варшава, Кьонигсберг (по-късно Калининград), Йерусалим, сега и в България. Посетил е София преди две години, разгледал е музеите и е изпил „много бутилки мавруд“ по негови думи в интервю за „Литературен вестник“. После е дописал книгата.

Не знаем дали маврудът е допринесъл за неговия подход, но Тоскана сам го нарича realismо desquiciado: буквално „луд“ (или в по-красив български превод „разюздан“) реализъм. Желанието му е да се разграничи от прословутия термин магически реализъм, защото той „включва магия, за да обясни света“. Вярно е, че в „Сляпата армия“ няма магии, но все пак фантастиката заема голямо място, а заедно с нея и онова, което прави латиноамериканския реализъм толкова разпознаваем и харесван по целия свят.

Ние, българите, сме обременени от тежестта на страшното наказание, сполетяло петнайсет хиляди войници след загубената битка край село Ключ. Не знаем, че това е било стандартното наказание за апостасия, или метеж, както Василий II е нарекъл войнствената политика на цар Самуил. Но пък и то никога дотогава, както и по-късно, не е било прилагано с такъв размах. В събитието наистина има нещо, което поразява въображението. За Василий то е било въпрос на политика, за нас е свирепа жестокост, за Давид Тоскана – сюжет, който надхвърля границите на една национална история, за да изрази неговите представи за човешко достойнство. Парадоксално изглежда, наистина, но тъкмо в това е „лудостта“ на романа: да преобърне познатото в непознато, тъмното – в светлина, ужаса – в прозрение.

Сюжетът сплита историите на дузина герои, повечето от които са слепци от армията на Самуил: дърводелеца Премелд, кукловода Тимотей, Косар писаря, огромния Игорон... Проследява техния път назад – от хиподрума, на който са били публично ослепени, до родните им места. Всеки има своята пъстра и различна съдба; въпреки че говори за армия, романът всъщност настоява върху единичността на всеки човешки характер, на всяка човешка съдба. Всички истории са причудливи, приказно невероятни; част от слепите войници се превръщат в гротескни фигури: хората рак, мида и октопод, Бромо прасето, Плашилото, слепия кон Алекси... Нищо странно и невъзможно не е чуждо на този наратив; абсурдите и фантастичните случки са двигател на неговия сюжет; магии може да няма, но властва атмосферата на „обезумял“ карнавал, в който абсурдното и невъзможното са истинския живот.

Смисълът на романа обаче не се изчерпва с карнавалното преобръщане на историята с хастара навън. Той започва оттам, но върви далече напред. Тоскана е писател с послания към съвременния читател, към цялото човечество от нашия век. Отвъд играта с хумора и фантастиката, въпреки ужаса и смъртта „Сляпата армия“ е дълбоко оптимистичен разказ за силата и достойнството на човешкото същество. Слепотата не е край, а начало на нов живот; този, който не вижда сетивно, заживява в света на мечтите и неограничените възможности. И тогава целият свят става негов. Историята престава да бъде това, което знаем за нея, и се разгръща в карнавал от непредвидими събития. Сляпата армия на Самуил побеждава, но не в миналото, а в бъдещето на човешкия свят.

С толкова много игри на думи, метафорични препратки, фойерверки на остроумие романът е труден за превод. Десислава Антова и Достена Лаверн са се справили отлично, а послесловът на Лаверн допринася за пълноценното възприемане на автора и на неговия специфичен, но блестящ и оригинален стил.

Милена Кирова Давид Тоскана Сляпата армия Самуиловите войници Колибри