Седмично четиво: “Отвъд стените”

Четем откъс от предстоящия сборник с разкази и повести на Анжел Вагенщайн.

Анжел Вагенщайн ни повежда “Отвъд стените” с разкази и повести, които ни припомнят удоволствието от майсторското перо. Талантът не познава граници, духът остава непримирим “и вероятно и той като героя на Исак Бабел мечтае за неосъществимия интернационал на добрите хора”. 

“Сред белетристичното множество, което сега възраства, творбите на Вагенщайн са своеобразна "тежка артилерия“. Те реанимират накърнената истина, че прозата, и романът специално, трябва да покрива онзи смисъл, който французите са вложили в изначалното belles lettres (изящна литература): да изписва и обобщава човешки характери и драми, възходи и падения, да нищи и събира история и съвремие, да излъхва мъдрост и жизнелюбие, да ни чисти, облагородява и въздига.”

Димитър Танев, сп. "Пламък“

Изповедта на един фикус

Скъпа приятелко, единствена моя любов!

Причиних ти страдания, знам. Може би ме осъждаш за малодушното ми бягство, но нямах друг избор. Сърцето ми се облива в кръв, но взех съдбовното и необратимо решение да променя досегашното си битие – да скъсам с един живот, изтъкан от лъжа и заблуди. Длъжен бях да го сторя, така диктува чувството ми за справедливост, за грях и разкаяние. Бяхме добро семейство, признавам – ти направи всичко по силите си за това, но животът ми вън от дома беше друг, съвсем друг. Боже господи, срам ме е, като си помисля докъде бях паднал! Ще ти се изповядам и ако можеш, разбери и прости!

И така, миналата сряда ми се случи нещо необяснимо. Точно в девет председателстващият откри дебатите по отдавна дискутирания проектозакон за защитените видове фикуси, от който, откровено казано, нито нещо разбирах, нито пък съдбата на фикусите ме вълнуваше. Но на война като на война – аз съм скромен боец на парламентарния фронт, знаеш го, и не си позволявам нерегламентирани отсъствия.

Вярно, за някого може да звучи като дезертьорство това, че преглеждам сутрешната преса, докато колегите ми напоително пилеят думи и слюнки, особено когато са включени телевизионните камери. Но не обичам да съм на всяка манджа мерудия, когато става дума за непознати за мен области, като например защитата на фикусите или настоятелно изисквания от Европейския съюз Закон за танцуващите мечки, чиито граждански права и социален статус следвало да бъдат приравнени с фолклорните ансамбли. Или да речем, дебатите по предложението на група депутати от всички политически цветове и нюанси брюкселското зеле да бъде обявено за почетен зеленчук с дълбоки корени в българската душевност – една инициатива според мен пределно подлизурска. Защото въпреки радостта от приемането ни в Обединена Европа и добрите думи, изречени за страната ни в Брюксел, не понасям миризмата на задушено брюкселско зеле! Добре знаеш, че аз съм орнитолог, специалист по чаплите и кормораните, разбирам нещичко и от миграцията на розовите пеликани, но през последните години, откакто съм депутат, не е разглеждан нито един проблем, свързан с чапли, корморани или розови пеликани. Какво ми остава, мила моя, освен да чета вестници по време на заседанията?

Признавам, че проявих и слабост, и суета, когато ми бе предложено да се кандидатирам за депутат от листата на политико-екологичното движение "Демократи в защита на черноморския калкан“. Извини ме, но и ти се поласка от поканата, въпреки че бях поставен в листите, както тогава с теб си мислехме, на неизбираемо място. Помниш, не повярвахме на очите си, когато прочетохме във вестника, че съм избран. Защото едва ли някой от избирателите беше чувал за мен, още повече че по неведоми тактически съображения моята кандидатура беше издигната в населения с каракачани Етрополски балкан, в чиито планински потоци, доколкото ми е известно, черноморският калкан се среща извънредно рядко. Разбира се, никога не съм бягал от задължението редовно да посещавам избирателния си район, готов да помогна, в случай че не се спазва забраната за улов на калкани по време на размножителния им период. Изпитвам гордост и удовлетворение от скромните си приноси в тази област, защото каракачаните досега не са повдигнали нито едно оплакване, свързано с този проблем. Което не може да означава друго, освен че съдбата на калканите в Етрополския балкан е под най-строг парламентарен контрол.

Дотук всичко хубаво, но миналата сряда, дали от ослепителните светлини в залата, или от напрежението в ушните тъпанчета, породено от прекаленото пристрастяване на някои колеги към микрофона, но нещо стана в мозъка ми. Пленарната зала внезапно се завъртя около политическия си център, лявото стана дясно, а горното – долно и обратно. При това главозамайващо въртене опитах да се задържа и като се вкопчих с две ръце за банката, неволно натиснах един от бутоните на уреда за гласуване. Така съотношението на силите се промени с един глас и в резултат беше приет на второ четене важен параграф от Закона за фикусите, а именно техния пълен имунитет, с изключение на случаите, когато престъпен екземпляр от този защитен вид заколи баба си.

 … Свестих се в медицинския пункт и най-идиотски се ококорих, когато видях надвесени над мен три фикуса. От познатата вратовръзка на единия се досетих, че това е председателят на нашата парламентарна група. Не посмях да споделя странното си видение, вероятно дължащо се на някакво мозъчно разстройство, благодарих за грижите и бързо, с малко несигурна походка, се спуснах към тоалетните. Какъв беше ужасът ми, когато там от огледалото ме погледна не познатата ми собствена физиономия, а един… фикус! Потресът ми стана пълен, когато се върнах в пленарната зала. Защото и тя се оказа претъпкана с фикуси! Да не говорим за дълбоко смутилия ме факт, че на президиума, както и на почетните места за висшия управленски клир мирно седяха, слушаха дебатите и дори си водеха бележки кичести фикуси – от онези, с по-лъскавите листа! Нека за обективност добавя, че в сянката на фикусните горички, разпръснати из залата и полюшващи се на парламентарните банки от вятъра на промяната, тук-там се мяркаха и неголеми групички нормални човеци. Познавам някои от тях – свестни люде и добри специалисти в своята област, но те ми се сториха някак апатични и безпомощни, по лицата на някои беше изписано дълбоко отчаяние. Въпреки това присъствието на човешки същества в парламентарния пейзаж беше утешително – значи, не цялото ми мозъчно пространство беше завладяно от това абсурдно заболяване! Но касае ли се наистина до заболяване на мозъка, или поради разместване или сплитане на връзката между милиардите му неврони са произлезли къси съединения и нови конфигурации на дендрити и аксони, в резултат на което неволно съм проникнал в някакво паралелно пространство, разкриващо една съвсем друга реалност.

Прибрах се вкъщи, обзет от страхове как ще ме приемеш в новото ми и неподозирано досега качество на фикус. Но ти нищичко не забеляза, каза ми дори: "Миличък, чехлите ти са при телевизора“. Явно ти, слава богу, беше останала в другото пространство – онова на нормалните човешки същества!... Не споделих с теб случилото се, не посмях да го сторя, за да не ме сметнеш за луд. Но прекарах една безсънна нощ в размишления, които неотменно ме отвеждаха до някои отчайващи открития. Например започнах да се досещам защо текстовете на Закона за защитените видове фикуси са обявени за квалифицирана информация и държавна тайна, чието разгласяване е категоризирано като национално предателство. Причината според мен е ясна: просто електоратът на никаква цена не трябва да узнае, че повечето от избраниците му са фикуси. Защото при една прогледнала истината нация тяхното място не би било в парламента или по етажите на властта, а да събират прах в дъното на учрежденските коридори или по ъглите на счетоводства и квартални пощенски клонове. Ужаси ме мисълта за онези десетки, може би стотици хиляди добре замаскирани фикуси, които населяват учреждения, кметства, комитети, комисии, бордове и посолства! Разбрах, че страната ни е станала жертва на един чудовищен заговор от страна на фикусите, успешно овладели мимикрията и подвизаващи се като нормални човешки същества. Така бе създадена една фата моргана, мираж, илюзорна реалност, прикриваща горчиви истини за нашето общество. Боли ме, че и аз, в миналото един скромен, добросъвестен орнитолог, с мълчанието и апатичното си участие в тази недостойна мимикрия, при упорито четене на сутрешната преса по време на парламентарните дебати, деградирах до състоянието на прикрит, но относително добре платен фикус. Затова, още преди да съмне, взех едно съдбовно решение – да бъда там, където ми е мястото. Мисля, че така постъпвам честно!

Ако някога все пак поискаш да ме видиш, ще ме намериш в полите на Витоша, където e ботаническата градина към Академия на науките. Там, при семейство Черничеви (Morus Vulgaris), ще откриеш и рода Ficus Carica. Някъде в този ъгъл ще съм и аз. Едва ли ще ме различиш сред другите фикуси от най-различни подвидове и окраски, но нека това не те притеснява – и нацията вече не ни различава.

Ако можеш, прости ми и продължавай да бъдеш човек! 

Твоят бивш любящ съпруг

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт