Ексклузивно интервю със Салман Рушди за АртАкция

„Писането е моят начин да бъда ангажиран, да откликвам на света, в който живея или съм живял.”

Г-н Рушди, преди всичко искам да Ви благодаря за оказаната чест и да Ви уверя, че имате много почитатели в България, повечето Ви книги са преведени на български. Наскоро излезе един от по-ранните Ви романи, "Ярост”. Вярвате ли, че гневът може да бъде градивна  сила?

Щастлив съм, че книгите ми намират добър прием в България. "Ярост” е роман,  написан на един дъх през лятото на 2000 г., и представлява опит (също като последния ми роман "The Golden House”) да запечатам момент от живота. По онова време Ню Йорк гъмжеше от пари. Беше богато, уверено, самоуверено място, което изживяваше нещо като златна епоха. "Златните епохи” обикновено траят кратко и аз си помислих, че трябва да уловя момента, преди да е отлетял. Кой можеше да предскаже, че това време ще свърши в деня, в който романът ми излезе на бял свят - 11 септември 2001 г.? Докато пишех книгата, усещах, че се надига някаква деструктивна сила, оттам идват "яростта” в заглавието и героят, обзет от гняв, който сам той не е в състояние да осмисли и контролира. Разбира се, аз не можех да предвидя под каква форма тази ярост ще се излее над града. В отговор на въпроса ви пак ще се позова на романа – яростта, или т.нар. furia, може да бъде както съзидателна, така и разрушителна сила.

Освен че са богати на изразни средства, с чиято помощ разказват безподобно красиви и опияняващи истории, повечето Ви книги са алегории и имат мощен пророчески заряд. Освен "Ярост” тук можем да споменем "Земята под нейните нозе”, а също и "Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи", първия роман, който излезе след документалната изповед "Джоузеф Антон”. Как го постигате?

Алегорията, както казва на едно място разказвачът на "Среднощни деца”, е индийска болест. А за "пророческия” заряд  не знам… Мисля, че понякога, ако писателят просто обръща достатъчно внимание на съседите си, на своята култура, на света, книгите му насочват читателите към факти, които останалите хора все още не са забелязали.

Вие сте носител на много отличия, в т.ч. "Букър”, "COSTA”, “Xaнс Кристиан Андерсен”, "Джеймс Джойс”, ПЕН Пинтър Прайз… Тежък ли е жребият да бъдеш едновременно един от най-добрите и най-мразени писатели в света?

Омразата не ме интересува. Имах късмета да натрупам много години в писане, през които много хора стигнаха до моите книги и ги харесаха. Други не ги харесват, но тази неприязън най-често не се основава на познаване на творчеството ми, следователно е без значение. Колкото до отличията, които споменавате – наградите са хубаво нещо, но те нямат нищо общо с мотивите, които движат автора. Работата е награда сама по себе си; писането е моят начин да бъда ангажиран, да откликвам на света, в който живея или съм живял.

Някога съжалявали ли сте, че си "причинихте”толкова много главоболия с прочутите "Сатанински строфи”?

Не.

Последната Ви книга, "The Golden House”, започва с встъпването в длъжност на Обама, рисува портрет на Ню Йорк, завършва с встъпването в длъжност на Тръмп, или Жокера, както го наричате. Изглежда, социалният прогрес не е нещо необратимо? Също като личния просперитет?

Рамката Обама/Тръмп на тази история се появи относително късно, когато стана ясно, че един период на огромен оптимизъм, е последван от своята пълна противоположност. Сега живеем "в” и с последиците от това, а е трудно да бъдеш писател в такова време, ако ти липсва усещане за трагизма на случващото се. Романът е и комедия впрочем, защото животът, освен всичко друго, е абсурден.

И "Ярост”, и "The Golden House” се занимават с чувството да си аутсайдер, с фалшивия блясък, кризата на идентичността и неизбежното екзистенциално отчаяние. А също и с темата за расизма, разбира се. Вярно ли е, че големите писатели рано или късно започват да пишат една и съща книга?

Никой писател не може да избяга напълно от себе си, а и не трябва. Всеки от нас разполага с темите, които са му предоставили собственият му живот и житейските обстоятелства. От друга страна, аз упорито се опитвам да не "преписвам от себе си”. "The Golden House”, например, няма как да бъде по-далеч от романа, който написах преди това – "Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”, както  по отношение на формата, така и от лингвистична гледна точка.

Изхождайки от съдбата на Вашите герои, можем ли да заключим, че всеки човек е автор като на собствения си възход, така и на падението си? Че никой не може да избяга от инстинктите си? И ако е така, важи ли това и за нациите?

Смятам, че е важно да възприемем принципа, че индивидите са отговорни за своите действия. Престъпникът трябва да отговаря за престъплението си. Ако не съблюдаваме този принцип, тъканта на морала изтънява и той рухва. Това се отнася както за нациите, така и за отделните личности.

Един от Вашите най-обичани и награждавани романи, "Среднощни деца”, ще бъде екранизиран от Netflix. Какво мислите за това? Впрочем темите в романа все още ли са чувствителни за Индия?

Радвам се, че романът, благодарение на тази адаптация, ще стигне до нова, още по-широка публика, преобладаващо млада при това. Темите на книгата мога да обобщя така: наистина ли всеки от нас, като индивидуалност, е господар на своя живот, или е по-скоро жертва на обстоятелствата? Ние ли моделираме историята или тя ни моделира? Несъмнено темата е актуална, и не само за Индия.

Не мога да не Ви попитам над какво работите в момента.

Пиша роман в момента, който е много далеч като стил от "The Golden House”. Но засега ще се въздържа да кажа повече.

Всеизвестно е, че сте съмишленик с други гиганти на литературната сцена като Иън Макюън, например, който ще бъде наш гост през октомври. Кои други известни интелектуалци и творци ви подкрепиха в личната ви битка срещу мракобесието?

Иън Макюън е мой скъп приятел от много време. Други мои близки приятели сред писателите са Пол Остър, Дон ДеЛило и индийските писатели Киран Десаи и Сукету Мехта.

Вие бяхте сред страстните защитници на Шарли Ебдо и "изкуството на сатирата”. Същевременно критикувахте онези Ваши колеги, които сметнаха, че карикатурите са имали за цел да обидят мюсюлманите. Простихте ли на тези писатели?

Всъщност няма какво да им прощавам. Мисля, че не бяха прави, но всички ние грешим понякога.

Все още ли вярвате в максимата "Песимизъм на духа, оптимизъм на волята”? И коя според Вас е най-вредната самозаблуда на човечеството днес?

Да, това старо мото на Антонио Грамши е все още валидно. Не съм сигурен за отговора на втория ви въпрос. Може би продължаваме да заблуждаваме себе си, като вярваме, че правото и справедливостта неизбежно ще триумфират. Няма никаква гаранция, че това ще се случи.

Как мислите, виновен ли е западният свят за радикализацията на исляма и какъв е персоналният ангажимент на всеки свободен гражданин в съпротивата срещу невежеството и несвободата?

Прекалено е лесно да обвиняваме за всички проблеми Запада. Както вече казах, хората трябва да носят отговорност за своите собствени действия. Да кажеш "Аз те нападнах, защото ти се държа лошо с мен”, това е логика, подходяща за детската площадка, но не върши работа в света на възрастните. Колкото до втората част на въпроса ви, да се борим срещу невежеството и цензурата във всичките им форми, западни и източни, е от първостепенно значение.

Живеем в глобализиран свят, в който миграцията е естествена и неизбежна. Вярвате ли, че миграционните процеси, ако са правилно третирани от съответните държави, допринасят за един по-справедлив световен ред?

През целия си живот съм бил мигрант – първо от Индия към Великобритания, после от Великобритания към Америка, така че съм пристрастен. Винаги съм вярвал, че миграцията, която е създала днешната пъстра, мултинационална култура в големите градове по света, е в основата си обогатяваща. Знам, че в тези времена на недоверие и подозрителност много хора няма да се съгласят с мен. Но моите книги се опитват да осигурят свидетелства за това обогатяване.

Длъжни ли са артистите, писателите в частност, да имат хуманна гражданска позиция, и да я изразяват открито?

Не са длъжни, разбира се, но историята на литературата познава много писатели, които са го правили.

Кои фикционални произведения са извиквали искрената Ви възхита? Бихте ли посочили автори и заглавия?

Възхищавам се на много книги и автори. Съвременни автори ли имате предвид? Да кажем Дон ДеЛило с неговите "Подземен свят” и "Бял шум”; "Човешкото петно” и "Американски пасторал” на Филип Рот; "Приключенията на Оги Марч” и "Хумболтовият дар” на Сол Белоу; "Песента на Соломон” и "Възлюбена” на Тони Морисън… и още много, много заглавия.

В какъв свят Ви се живее, г-н Рушди?

Не вярвам в утопията. Живея в света, в който живеем всички ние, с друг свят не разполагаме.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция