Акценти от Кан: „Горчива Коледа“ на Педро Алмодовар

Най-новият филм на Педро Алмодовар, 24-ият му пълнометражен филм „Горчива Коледа“ вече имаше своята премиера в Испания на 20 март тази година. Въпреки това бе включен в конкурсната програма на 79-ото издание на фестивала в Кан. Режисьорът става прочут с пресъздаването на 80-те години в Мадрид в своите трагикомедии, дали живот на испански звезди като Кармен Маура, Вероника Форке, Виктория Абрил, Антонио Бандерас, Мариса Паредес и Пенелопе Крус.

След „Говори с нея“ (2002 г.), с изключение на „Болка и слава“ (2019 г.) Алмодовар губи интереса на публиката с повтарящи се истории, в които липсва особено развитие. Въпреки завръщането му, което се бележи от получаването на „Златен лъв“ за „Съседната стая“ на фестивала във Венеция през 2024 г., „Горчива Коледа“ не беше сред най-очакваните заглавия на фестивала в Кан. Освен това Алмодовар беше заложил на нови, непознати актьори в главните роли, без да броим едноминутното камео на една от неговите фетиш актриси Роси де Палма.

С изключение на последните 20 минути, новият филм на Алмодовар е бавно, сантиментално и драмтично предъвкване на всичките му фиксидеи от последните му филми. Все едно гледаме „Паралелни майки“ (2021 г.) или „Жулиета“ (2016 г.), но с други актьори.

Алмодовар обичайно е добър със сюжети, които използват много ретроспекции и имат нелинеен наратив, който често се връщат към миналото, в травми или любовни истории. Така подсилва драматичността на основните житейски линии между минало, настояще и бъдеще. И почти винаги му се получава. Във „Всичко за майка ми“ (1999 г.) и „Лошо възпитание“ (2004 г.) те работят перфектно за панорамните епични сюжети.

Обаче в „Горчива Коледа“ не се получава. Сюжетите започват и прекъсват, подскоците напред назад във времето не се хармонизират в никакъв наратив, герои внезапно изчезват от екрана и не се появяват отново, а темите се разгръщат в хаос без да става ясно защо. Почти до самия финал зрителят остава объркан какво гледа и защо го гледа. Нито симфоничната музика помага, нито дългите паузи, нито шарената продукция, или красивите близки планове на персонажи на ръба на нервна криза. Алмодовар изглежда изморен, изчерпан и зациклил в собствените си клишета, сякаш вече не може сам да помогне на себе си да се изненада и да плени публиката.

Единствено последните 20 минути преобръщат филма и биха могли да доставят удоволствие. Макар и заснети като разговор на маса, тези 20 минути успяват не толкова да подредят самия филм, колкото да изложат болезнената нужда на Педро Алмодовар да сподели размишленията си за творческия процес (протагонистът е сценарист). В тази изповед, или проповед, на сценариста, който използва живота на близките си като суров материал за художествените си измислици, синтезира мисията на изкуството и неговата несъвместимост с ограниченията на морала. Да, тези заключения не само звучат познато, те са ни известни, но в контекста на кариерата на Алмодовар, която отдавна е минала своя апогей, придобиват особено сияние на изживяна мъдрост.

Един от най-големите му таланти преди беше чувството му за хумор, което той безцеремонно използваше в трагични ситуации. Това е и основният чар на ранните му трагикомедии. С годините чувството му за хумор изчезва и на негово място засяда една сериозност, която не прави филмите му по-дълбоки или проницателни към човешката душа. Напротив, прави ги предвидими и в един особен момент — безжизнени.

Дори заклетите фенове на Алмодовар едва ли ще се очароват от „Горчива Коледа“, а носталгиците, като мен, по златните му години само можем да се надяваме следващият му филм да има повече чувство за хумор и по-малко патетика.

Педро Алмодовар Кан Горчива Коледа филм