„Как да овладееш собствената си енергия, без да я прекършиш?“

Интервю със скулптора Евгений Лагутен

В бронза може да има тежест, но и усещане за полет. Между тези две състояния Евгений Лагутен търси формата, която носи движение, вътрешно напрежение и човешко присъствие. Той създава авторски бронзови скулптури и малка пластика, в които човешката фигура, природата и въображението се срещат чрез изразителен силует и отворено пространство.

Роден е през 1975 година. Живее и работи в района на София. Учи скулптура в Беларуската държавна академия на изкуствата в Минск и финанси в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград. Учи и се усъвършенства в ателиетата на Стефан Начков и Ставри Калинов. Сред избраните изложби и представяния, в които участва са Art-Minsk Festival, Art Basel Miami, Izmir Art Fair (IAAF), New and Abstract в Берлин, Cologne Art Unframed в Кьолн, Carrousel du Louvre в Париж, Discovery Art Fair във Франкфурт и Thompson Gallery в Цуг. Постоянните му експозиции и колекции може да намерите в Katarzyna Estate и хотел „Кашмир“, Велинград. Негови произведения са част от частни колекции в България, други европейски страни, САЩ, Израел и Австралия.

Валентин Иванов

Спомняте ли си момента, в който разбрахте, че скулптурата не е просто професия, а Вашето призвание?

Нямаше един конкретен момент. Това усещане се натрупваше с времето и с работата. Отначало ме увличаше самата възможност да създам форма с ръцете си – нещо, което дотогава е съществувало само като идея. После започнах да забелязвам колко много може да се изрази чрез нея – един наклон да носи колебание, една извивка да създава напрежение, един неподвижен обем да изглежда устремен напред. Материалът постепенно придобива присъствие и започва да ти въздейства. Искаш да преживееш това отново, да разбереш докъде можеш да стигнеш. С времето скулптурата промени и начина, по който гледам. Улавям се, че следя нечий жест, движението на животно, отношението между две фигури. Нещо съвсем кратко привлича вниманието ми и остава в мен. Понякога дори не мога веднага да си обясня какво точно ме е развълнувало. После в ателието се опитвам да намеря форма за него – да запазя това усещане, без то да изгуби силата си. Има много лутане в този процес. Случва се да работя дълго и да виждам, че нещо липсва, без да знам какво. Връщам се, променям, понякога развалям направеното. А после една промяна събира цялото и изведнъж усещам: ето, тук вече има живот. Радостта от тези моменти ме увлича и до днес. Постепенно разбрах колко лично е това за мен. В скулптурата намират израз любопитството ми, съмненията ми, стремежът ми към красота. Чрез нея мога да дам видим образ на нещо, което иначе би останало само смътно усещане. А когато то докосне и друг човек, се случва среща, която трудно бих постигнал с думи. Възможността за такава среща и чувството, че още толкова много ми предстои да открия, ме карат да се връщам в ателието с желание за следващата творба.

Валентин Иванов

Скулптурата изисква физическа сила, търпение, концентрация и въображение. Оставяте ли материалът да Ви води в процеса на създаване, или започвате с готова идея?

Обикновено започвам с идея, но често тя се променя в процеса на работа. Понякога се появява извън ателието, а понякога се ражда от самия досег с материала. Има моменти, в които просто следвам ръцете си. Изграждам, развалям, връщам се назад, търся отново. Всяка творба има различен път. Често това, което ме е развълнувало в рисунката, губи силата си, когато го пресъздам в триизмерна форма. Виждам замисъла си, но не усещам онова, заради което съм започнал. Формата е там, а не ме докосва. Тогава търсенето продължава – променям пропорция, движение, извивка, понякога се отдалечавам значително от първоначалната идея, докато усетя, че скулптурата започва да въздейства. Понякога крайният резултат е много близък до скицата, друг път ме изненадва. Идеята ми дава посока, но едва в създаването разбирам какво съм търсил с нея.

Какво от характера Ви се проявява най-силно в работата?

Упоритостта, любопитството и креативността. Трудно ми е да ги отделя, защото в работата едното постоянно води към другото. Любопитството ме кара да продължавам да търся дори когато една скулптура вече е завършена. Гледам я и си мисля какво би станало, ако променя пропорцията, ако движението тръгне в друга посока. Така често се появява следващата творба. Затова се връщам и към познати теми – усещам, че още има какво да открия в тях. Обичам да преобразявам формата, да проверявам докъде мога да стигна с нея. Да я издължа, да я разчупя, да отнема част от обема и да видя дали ще запази характера си. Понякога след такава промяна тя става много по-изразителна. Това ме увлича, от нещо познато да се появи образ, който ме изненадва. Упоритостта ми е нужна, когато виждам какво искам да постигна, а не успявам. Понякога формата не се получава, друг път има чисто техническа трудност. Опитваш един начин, после друг. Случва се да се ядосам, да оставя работата за малко, но мисълта за нея остава и ме връща обратно. Мисля, че ме държи усещането, че още не съм изчерпал възможностите. А понякога точно несполучливият опит ми подсказва решение, до което иначе нямаше да стигна.

Бронзът и месингът са тежки, устойчиви материали, а Вашите скулптури създават усещане за лекота. Как постигате този парадоксален ефект?

Лекотата се ражда още във формата. Когато моделирам, търся отношението между обемите, посоката на движението, онзи баланс, при който фигурата сякаш се задържа за миг и всеки момент ще продължи. Понякога съвсем малка промяна в наклона или в извивката преобразява усещането за цялата скулптура. Издължаването на формата е част от това търсене. То променя пропорциите, подчертава жеста и придава устрем. След това идва деконструирането – отнемам части от обема, прекъсвам повърхности, отварям формата към пространството. Така плътният метал придобива своеобразна прозрачност. Погледът прониква през скулптурата, а въображението продължава линиите и запълва липсващото. За мен именно тук е майсторството – да усетиш какво можеш да отнемеш, така че присъствието да стане още по-силно. Да оставиш достатъчно, за да се разпознаят движението и характерът, и достатъчно недоизказано, за да въвлечеш човека отсреща. Той сам довършва формата в съзнанието си и така участва в нейното създаване. Бронзът ми позволява да запазя тази крехкост в устойчив материал – тънка опора, изнесен обем, движение, което изглежда почти невъзможно. Зад това усещане стои съвсем реално търсене на равновесие. А когато се получи, човек усеща движението, преди да си даде сметка за тежестта на метала.

Във Вашите произведения празното пространство е също толкова важно, колкото самата форма. Какво е Вашето схващане за онова, което скулптурата не показва, за тази своевременна невидима част от гещалта?

Празното пространство за мен има форма. Докато работя, гледам и въздуха между отделните обеми – какъв ритъм създава, как ги свързва или отдалечава, как се променя, когато обиколиш скулптурата. Понякога точно в този промеждутък се усеща най-силното напрежение. В една прегръдка например разстоянието между две тела може да разкаже толкова, колкото самото им докосване. В него има приближаване, колебание, желание. Тези състояния нямат собствен материален образ, но могат да се почувстват чрез отношението между формите. Когато оставя част от скулптурата недоизказана, давам възможност на зрителя да внесе нещо свое. Той разпознава цялото, но го допълва през собствения си опит, спомени и чувствителност. Интересно ми е именно това – една и съща форма да събуди различно преживяване у различни хора. Има момент, в който трябва да спреш да добавяш. Да оставиш място за онова, което самият ти не можеш да определиш докрай. Понякога най-силното усещане в една скулптура остава между видимите ѝ части.

В „Дансинг“, „Ритъм“ и „Апломб“ търсите различни състояния на тялото. Какво разбрахте за движението, както в тялото, така и отвъд него, изследвайки танца, близостта и напрежението преди действие?

Докато работя по тези скулптури, все повече ме занимава колко движение може да има в едно неподвижно тяло. Само по начина, по който е пренесена тежестта, по гърба или наклона на главата, вече очакваш какво ще последва. Този миг преди действието ми е много интересен – всичко е готово да се случи. В танца ме привлича как един жест преминава през цялото тяло. Всяка извивка има връзка с останалите. А когато фигурите са две, започвам да търся и отговора на другия – как едно приближаване, докосване или отдръпване променя и двете тела. При „Апломб“ има друга, много по-силна енергия. Там е сблъсъкът между човека и дивото, животинското. Срещат се две сили и всяка има своя воля. За мен беше важно да остане усещането, че животното може всеки момент да се освободи, че равновесието се крепи на огромно усилие. Точно това напрежение дава живот на композицията. Опитомяването също ме занимава. За да овладееш такава сила, трябва да я разбираш, да усещаш реакциите ѝ. Има моменти, в които трябва да настоиш, и други, в които трябва да отстъпиш. Дивото продължава да присъства, запазва мощта си. Без него и самата среща би изгубила смисъл. В това намирам нещо близко и до човека. Всеки носи импулси, страсти, страхове, с които се опитва да се справи. Понякога ти трябва много вътрешна сила, за да им дадеш посока. „Апломб“ ме връща и към този въпрос: как да овладееш собствената си енергия, без да я прекършиш? Може би това свързва тези творби за мен, движението започва отвътре. Още преди жеста има желание, колебание, привличане или съпротива. Иска ми се нещо от тях да остане осезаемо в скулптурата.

„Дансинг“

„Ритъм“

„Апломб“

Сред повтарящите се теми в творбите Ви са танцът, конят, женската фигура, човешката свързаност и Дон Кихот. Споделяте, че те се завръщат като различни въпроси, а не като отговори. С кои въпроси бихте искали да оставите читателите ни днес?

Всички тези теми ме връщат към въпроса: какво ни движи отвътре? Какво ни кара да търсим близост, свобода, да продължаваме след разочарование или да се впускаме в нещо, което изглежда невъзможно? Дон Кихот за мен носи вечния стремеж към идеала. Чувствам го близък и заради собствената си работа – във всяка скулптура търся онази форма, в която замисълът придобива пълната си сила. Понякога усещам, че съм се приближил, но след време откривам още нещо, което бих променил. Идеалът сякаш се отдалечава с всяка крачка към него и точно това ме кара да продължавам. В героя на Сервантес ме привлича и сблъсъкът между реалността и илюзията. По свой начин го има и в скулптурите ми: бронзът е тежък, а усещането е за лекота; фигурата е неподвижна, а очакваш да продължи движението си. Доколко виждаме онова, което е пред нас, и доколко онова, което носим в себе си? При конете ме вълнува съжителството на сила и плахост. В тях има устрем към свобода и постоянна готовност за движение, но и голяма чувствителност – страхът може за миг да премине през цялото тяло. Тази уязвимост е част от красотата и грацията им. Като ги наблюдавам, се питам: кога се движим, защото сме свободни, и кога, защото се страхуваме? При човешката близост въпросът е как да допуснеш другия до себе си и да запазиш свободата му. А при срещата с дивото, докъде можеш да го овладяваш, преди да започнеш да унищожаваш онова, което те е привлякло? Бих искал човек да се задържи пред моя скулптура и да намери нещо свое в нея. Може да е въпрос, който и мен ме занимава, а може да е съвсем друго. За мен е ценно да остане усещане, към което се връща, дори когато вече не помни точната ѝ форма.

„Дон Кихот и Санчо Панса“

Евгений Лагутен скулптор интервю

бюлетин

още интеракция