Директно от Кан: „Жан дьо Бари“ на Маиуен

Френската актриса и режисьор Маиуен се завръща в Кан с петия си пълнометражен игрален филм „Жан дьо Бари“. И то какво завръщане – след като през 2011 г. нейният „Polisse“ получава наградата на журито, този път извън конкурсната програма, филмът ѝ открива фестивала, което само по себе си е особен вид чест. Решение, което ме остави озадачен.

Очакванията към филма бяха големи по няколко причини: актьорски дебют на френски език на Джони Деп (който е в ролята на Луи XV), задължаващата дързост да се екранизира част от историята на френската империя (исторически, костюмен филм, който не иска да потъне в телевизионно забвение, се полага да надскочи изискванията на един безмилостен в актуалността си кино-пазар), филм, който е лицето на тазгодишния фестивал в Кан, и не на последно място – майсторски направен трейлър, който провокира желание за още. Нито една от тези претенции не е задоволена. И това не е най-лошото.

Сюжетът е лесен – любовна история между френския крал и младата опортюнистична красавица Жан дьо Бари, която си пробива път към Версай с интрига. Това е последната трагична изневеря на монарха, чиято кралица никога не виждаме на екран. И всичко това през погледа на Жан – тоест женска гледна точка – към един мъжки свят. Дотук добре – тази изрезка от френската история, разказана от маргинално за нея лице, съдържа в себе си потенциал за интересна драма. Уви, Маиуен сякаш е лишена от всякакво чувство за мяра и сериозност спрямо непознатия свят, който се е захванала да инсценира.

През цялото времетраене на филма кралският двор е представен като посмешище. Главните герои – Луи XV и Жан дьо Бари (изиграна от Маиуен, разбира се) са представени без никакъв психологически щрих – характерите им са сбор от поведенчески анекдоти, които никога не постигат пълнота, а само кикот. Повествованието е базирано на ситуационни епизоди, свързани помежду си само от присъствието на своите протагонисти. Имперска Франция и нейното ядро – Версай – са окарикатурени, без никакъв смисъл, без подход, без същностна идея, отвъд желанието за гледаемост и повърхностно забавление. Аз се чудих какво може да е породило такъв редуциран и осакатен прочит на миналото – и нямам отговор. Вероятно е грешка или недомислица.

Във филма липсва политика, липсва историчност, липсва критична мисъл – мой колега френски журналист го нарече откровена „шега“. И може би е шега – може би наивна и безопасна. Но никому нужна. В центъра на филма сякаш стои самовлюбеността на Маиуен, която е взела прекалено присърце задачата да бъде във всеки кадър, дори във всеки близък кадър, като естествено останалите кадри са дадени по милост на Джони Деп. Имах усещането, че става дума за невръстна мечта на едно момиче да се види в зала Люмиер като принцеса, да се разходи в двореца и да нацелува един хубав крал. Дотам с ровенето ми в причинно-следствените връзки на това недоразумение.

Мога да споделя няколко добри впечатления, защото това не е филм, който да е толкова лош, че да заслужи култов статус. Костюмите и грима са безупречни – изобилието, което е владеело дворцовото общество на 18-и век във Франция, е описано прекрасно по пищност и разхищение. За декор – дори няма защо да обсъждам, тъй като филмът е сниман на място в двореца във Версай. Операторското майсторство е уловило големи красоти с няколко панорамни гледки към градините, фонтаните и фасадите му – Версай и неговите суета и нарцисизъм, отражение на абсолютната монархия, не могат да разочароват, а в случая обслужват прекрасно мегаломанския, вторачен в собствената си хубост виц на Маиуен.

Чудих се кой е отворил вратите на Версай за „Жан дьо Бари“. Кой? Нямам отговор и на този въпрос. Но ще кажа нещо последно – въпреки моя потрес от такава плиткоумна заигравка с имперското наследство, въпреки цялото куклено шоу, натресено в златна рамка, френският акцент на Джони Деп е превъзходен – прекрасен Луи XV, крал, който се превръща в собствения си шут, жертва на сладострастие и лековерност. Маиуен също е много фотогенична и приятна за гледане – изобщо красив филм. Но както е ясно, красотата без същност е преходна – в случая трае точно два часа. После за секунди трябва да се върнем във Франция на Еманюел Макрон.