Директно от Кан: „Окупиран град“ на Стийв Маккуин

В селекцията „Специални сеасни“ фестивалът в Кан представя първия пълнометражен документален филм на британския режисьор Стий Маккуин „Окупиран град“. 

Стийв Маккуин е известен със своя методичен, хладен, прецизен поглед върху политически теми – гладната стачка на политическия затворник Боби Сандс през 1981 г. в „Глад“ (2008) и историята на афро-американското робство, разиграна сред плантации в Луизиана през 19-и век в „12 години в робство“(2013). Международна слава обаче получава със скандалния си портрет на нимфоманията във филма „Срам“(2011) с Майкъл Фасбендер. Провокативно, неудобно и трудно за гледане кино, което задължава зрителя да погледне в посока, която е по-комфортно да бъде избегната.

Тази година Маккуин се завръща на нов терен – документалното кино (макар да снима документалния минисериал „Въстание“ за BBC през 2021). „Окупиран град“ е базиран на книгата на съпругата му, писателката Бианка Стигтър „Атлас на окупирания град. Амстердам 1940-1945“. Резултатът е монументална изтощително детайлна панорама на нидерландската столица по време на Втората световна война – парче история, за което съвремието е забравило. Нидерландия умело е ревизирала историята си, за да предпази себе си от саморазрушителното чувство за вина, което и до ден днешен дефинира немската държавност и идентичност. 

Структурата на филма е семпла, но затова пък изключително ефективно постига желания ефект – педантично, ритмично, безконечно пропадане в бездната на една политическа лудост, която Европа днес игнорира – зловещият колаборационистки режим на Антон Мусерт, който успява без особени трудности да прати на смърт хиляди нидерландски евреи. Оказва се, че Нидерландия е държавата, която предава на немците доброволно процентно най-много евреи (спрямо популацията си) в цяла Европа. Задмината е само от Германия. Каква изненада – със сигурност не само за мен. Цифрите са различни навсякъде, всяка държава се справя различно с вината или с невиността си в контекста на следвоенното време, което едновременно трябва да симулира разчистване на сметки с миналото, но и намиране на нова визия за бъдещето. Именно Нидерландия, чийто образ свързваме със съвършенство, човешки права, либерализъм, социален прогрес и демокрация, е най-обичаната монархия на континента, а не страна на безпощаден фашистки режим. Явно са правени чудеса в името на имиджа и самосъзнанието, за да бъде забравено миналото. Стийв Маккуин и неговата съпруга показват това минало по безпрецедентно обстоен, проучен и хладнокръвен начин.

Филмът се разгръща в два паралелни плана, които се разминават времево, но се сливат в своя коментар на неразрушимата връзка между миналото и настояще. Визуалният план нанизва епизодични ситуации от ежедневието в Амстердам днес – банални, обикновени изрезки живот, в които хора обживяват улиците и домовете на града си, сцени от кафенета и площади – охолен, спокоен, съвременен живот в европейска столица. Нищо притеснително, нищо впечатляващо, само потокът на времето, който се промушва невидимо през жестовете и делата на всекидневието. Вторият план е текстуалният – сценарият на филма е изговорен от женски глас зад кадър – стотици кратки истории на еврейски съдби, покосени от фаталния радикализъм на Холокоста. От време на време личните перипетии и техните трагични окончания са пронизани от исторически бележки за развоя на холандски нацизъм, колаборационистката правителство и всички задействани силови и административни механизми в каузата на Шоа. Зловещото припокриване на гласа и неговите спомени с кадрите на спокойната забрава днес рисува парадоксален образ на Амстердам, разпънат между топос на ужаса и оазис на буржоазния рай. Някъде между двата полюса, историята удобно е предпочела да замълчи и да спести истината. 

Два аспекта на сценария ми направиха особено впечатление. Първо, отсъствието на всякакъв анализ. Всяко изречение съдържа единствено и само факти, чието натрупване по протежението на филма става почти непосилно за емоционално осмисляне. Човек може да приема само определено количество информация наведнъж преди да блокира. Сигурен съм, че ефектът на парализа към края на филма е търсен. Второ, изборът на женски глас осуетява превръщането на този филм в личен. Когато режисьорът използва собствения си глас за озвучаване, е неминуемо усещането за отъждествяване между автор и сюжет. В синхрон с дистанцираното неумолимо изнасяне на факти Стийв Маккуин се е отдалечил от своята тема, предавайки я на публика, която сама трябва да намери причините за идентификация с нея или за алиенация. 

Филмът трае колосалните четири часа и седем минути. За мен минаха сравнително бързо поради интензивния и добре ритмизиран наратив, но си давам сметка, че в апогея на ТикТок този филм поставя много високо летвата на концентрацията и издръжливостта. Ако не се гледа на кино, зрителят рискува да е по-често на телефона си, отколкото съсредоточен в екрана. 

Невероятен успех за Стийв Маккуин и много неудобен момент за нидерландския политически дискурс. Кино, което провокира, стимулира преосмисляне на клишета, с които сме свикнали да живеем, разтегля настоящето към миналото, за да го преобрази, като не пести нито минута от своите четири часа, за да покаже истината.