Шокиращата история за оцеляването на Салман Рушди от първо лице

Представяме откъси от статията 'The damage was much worse than I had imagined': the shocking inside story of Salman Rushdie's survival  („Пораженията бяха много по-тежки, отколкото си представях“: шокиращата история за оцеляването на Салман Рушди от първо лице), публикувана в The Guardian.

След намушкването на писателя сър Салман Рушди при ужасяващо нападение, съпругата му, Елиза Грифитс, започва да води видеодневник за възстановяването му. Клиповете са включени в новия филм на Алекс Гибни, който цели да създаде въздействащ портрет на бурния живот на Рушди.

През август 2022 г. Елиза Грифитс е в дома си в Ню Йорк, когато телефонът ѝ зазвънява. Тя вдига и чува разтревожената си приятелка, да казва, че съпругът на Елиза, който е заминал предната вечер, за да изнася реч на 640 километра разстояние, е бил ранен. Тя изпада в паника: „Как е ранен?“. С включването на телевизора бива връхлетяна от размазани кадри на зрители, които се втурват на помощ. Съпругът ѝ, сър Салман Рушди, е намушкан многократно и се бори за живота си.

Дни след трескавото наемане на самолет, за да бъде до болничното легло на Рушди, Грифитс – поетеса и фотографка, която работи под пълното си име Рейчъл Елиза Грифитс – започва да води видеодневник, в който записва лечението и възстановяването му. „Когато стана ясно, че вероятно ще оцелея, казах на Елиза, че трябва да документираме всичко това. Имах предвид нещо много скромно, като да ме снима с нейния телефон няколко поредни дни, просто за да документира възстановяването, но Елиза имаше по-мащабни идеи“ казва Рушди.

Една от първите ѝ идеи е, че трябва да се заснема не с телефон, а с качествен фотоапарат. „Ясно си спомням момента, в който пристигна кутията с фотоапарата ми“, казва Грифитс. „Разплаках се, защото това ме свързваше отново с идентичността ми като артист. Човекът, който бях, дори преди 24 часа, ми беше върнат. Това ни даде разрешението да продължим да бъдем артисти и да разказваме историите си заедно.“

И двамата вече са публикували мемоари за преживяното: книгата на Рушди „Нож“, издадена през 2024 г., и тази на Грифитс The Flower Bearers, която излиза по-рано тази година. Сега те са обекти на един непоколебим филм, Knife: The Attempted Murder of Salman Rushdie, който съчетава видеодневника на Грифитс с архивни кадри от периода след съдбоносния ден през 1989 г., когато срещу Рушди е издадена фетва за обидата, която се твърди, че е нанесъл на исляма с предполагаемото богохулство в четвъртия си роман „Сатанински строфи“. Тогавашният върховен лидер на Иран, аятолах Рухолах Хомейни, призовава за екзекуцията на 41-годишния автор и неговите издатели, което го принуждава да се укрива под въоръжена охрана в продължение на девет години. Трудно е да се каже коя част от филма е по-шокираща: зловещите кадри от 2022 г., на които Рушди бива зашиван след намушкването, или убийствената омраза, която бушува с години в новинарските заглавия след фетвата. В САЩ офисът на вестник Riverdale Press е подпален със запалителна бомба след като публикува редакционна статия за книгата, в която се защитава свободата на изразяване; в Пакистан шестима души са убити при бунтове; в Япония преводач е намушкан до смърт; в Италия друг преводач е намушкан в дома си, докато в Лондон разярена тълпа разнася по улиците лика на осакатен Рушди, като някои от демонстриращите лица заявяват, че нищо по-малко от обесване няма да ги задоволи.

Включването на архивни кадри е идея на Алекс Гибни, документалист, носител на „Оскар“, който е поканен от Рушди и Грифитс да режисира филма. Първоначално Рушди се противопоставя на прекомерното обръщане към миналото, с аргумента, че нападателят му – известен като „А“ – е бил „просто едно лудо хлапе“. Той настоява: „Не смятам, че това е част от по-голям проблем“. „Мисля, че имах нещастието този човек да бъде мотивиран от кой знае какви влияния, а на това място, където дойде да ме напада, нямаше абсолютно никаква охрана.“

Както разкрива филмът, не всички споделят неговата увереност. Палестинско-американският историк Едуард Саид предсказва, че основната заплаха, пред която ще се изправи Рушди, няма да дойде от религиозен фанатик, а в някакъв бъдещ момент от случаен индивид. Силата на филма се крие във връзката, която създава между двете времеви рамки: показва, че тялото в леглото през 2022 г., с унищожено око, изпъкнало от очната кухина, е резултат от това, което се случва, когато правото на свобода на словото бъде насилствено и публично оспорено.

Първоначалната идея на Гибни е да моделира филма по хитовия телевизионен сериал на Денис Потър от 80-те години „Пеещият детектив“, създаден въз основа на преживяванията на Потър в борбата му с хроничното кожно заболяване псориазис. „Накратко, той се появява в ужасно състояние и в хода на сериала се възстановява физически, а междувременно животът му минава пред очите му. Мисли за детството си. Има халюцинации… в крайна сметка постъпих разумно с писател от калибъра на Салман и използвах огромни части от „Нож“ като разказ за филма.“

В една сцена Салман си спомня известен кадър от класическия късометражен филм на Жорж Мелиес от 1902 г. „Пътешествие до луната“ (Le Voyage dans La Lune), в който космически кораб се разбива в окото на Луната. В нощта преди атаката Салман изпраща на Грифитс снимка на Луната, заснета от балкона на хотела му, щастлив, защото е влюбен и, защото току-що е одобрил коректурите на следващия си роман (Victory City, 2023 г.). „Ето един човек в мрака, неподозиращ за опасността, която вече е съвсем близо… бъдещето се устремява към него, докато той спи… Обаче по странен начин това всъщност е миналото, което се завръща, моето собствено минало, устремяващо се към мен… маскиран мъж с нож, който се опитва да изпълни смъртна присъда отпреди три десетилетия.“

Да видиш изображението, възпроизведено за справка в печатен текст, си няма нищо общо с това да го преживееш на големия екран, съпоставено с онова, което Рушди описва като „изпъкналото ми око като варено яйце, [висящо] от лицето ми, с ириса чудновато кацнал върху подутото бяло…“ запечатано безрезервно в кадри на Грифитс.

Защо Грифитс набляга толкова много на ужаса от увреденото око на Рушди? „Мисля, че за мен камерата е част от това колко непоносимо беше, както и от шока за всеки, който вижда свой близък толкова ранен, толкова ощетен, толкова брутално нападнат от друг човек“, тя отговаря.

Грифитс снима през деня и нощува в болничната стая на Рушди. Tя знае, че не може да му покаже как изглежда, нито пък да разкрие собствения си страх и мъка, които избликват в прочувствен монолог. Едва след като най-накрая му разрешават да се прибере у дома, тя го пита дали би искал да види. „Аз също не бях седнала сама да го прегледам подробно“, казва тя. „Когато най-накрая го прегледахме заедно, си казахме: „О, това е нещо по-голямо от нас и може би други хора трябва да го видят“. В последните минути на филма двойката се връща на мястото на нападението и изяснява някои от погрешните си спомени. В началото Рушди се упреква, че се е подчинил на нападателя си. „Питам се: защо не направих нищо? Защо просто стоях там? Е, във филма се вижда, че не съм стоял там. Опитал съм се да избягам от него. Паметта и реалността понякога са противоречиви, но филмът се превръща в трета перспектива.“

Гибни се опитва да вземе интервю в затвора с „А“, нападателя, който беше повален на земята и чиито мотиви остават загадка, но не успява. „Исках да гледам на тази история като на един вид изцелителен филм, от който, мисля, всички ние се нуждаем, а също и за това колко много са вложили в любовта си един към друг“, споделя той. „Така че, макар на моменти да е ужасяващ и тежък… филмът намира изход към едно наистина добро място.“

Рушди все още пътува назад-напред, за да вижда синовете и внуците си във Великобритания, а двойката ще бъде с тях за премиерата на филма в Лондон.

Превод — Гергана Гълъбова

Салман Рушди филм нападение