Директно от Кан: „Чудовище“ на Хирокадзу Корееда

През 2018 „Златната палма“ отиде при чувствителния семеен портрет „Джебчии“ на японския режисьор Хирокадзу Корееда. Тази година той се завръща с новия си филм „Чудовище“, чиято премиера бе на 17-и май. 

Сюжетът се разгръща странно, дори плашещо объркващо. Самотна майка, синът ѝ и един от неговите учители са заключват в триъгълника си от травми, след като учителят обижда детето, че има „свински, а не човешки мозък“ – детето, разбираемо, приема тази лъжлива обида за самата истина. Следва опит за самоубийство. Всичко това се случва едва в първите десет минути, в които се чувствах, може би очаквано, неподготвен за въображението на Корееда. В резултат се настроих наративът само да се заплита и усложнява до достигане на някаква абсолютно непонятна за мен развръзка. Не това е случаят обаче – веднага след трескавия, идиосинкратичен хаос на това „въведение“, филмът започва да се структурира по прецизен, педантичен начин, а историята придобива вид на мисловен и визуален пъзел с перфектно съвпадащи парчетата. „Чудовище“ е разделен на три части, всяка от които разказва една и съща история от гледната точка на тримата протагонисти – майката, учителят и синът, в този ред. Неизбежно е формалното сравнение с шедьовъра на Акира Куросава – „Рашомон“, където едно убийство/самоубийство е разказано последователно от четири гледни точки. Със сигурност архитектурата на „Чудовище“ е реверанс към най-великия японски режисьор – и макар позната, успява да послужи на сюжета брилянтно, издигайки го от частното до универсалното, от чуждото до припознаването. 

Филмът постига своя образен и смислов връх в третата част, развитие познато от всяко триделно произведение на класическата музика. Третата част принадлежи на детето, чиято версия за реалността е най-далечна от останалите. Внушението на Корееда е свързано както с ненадминатия авторитет на детската фантазия и невинност, които обгръщат света напълно, докато не бъдат съкрушени от процесите на възпитателната социализация, така и с несъстоятелността на възрастните да се приближат към този непосилно далечен свят. Загубили опит и памет, родителят и учителят, както и цялата училищна администрация, успяват неволно да интерпретират всичко по грешен начин. Блокирани в представите си за правилно и грешно, объркани в опетнения си усет за добро и зло, те се провалят в усилието за връзка и съпричастност с детството. В този смисъл, „Чудовище“ е филм за детството и докато го гледах, си дадох сметка колко далече съм и аз, може би и ние всички, от символната реалност на детството, въпреки съвременната западна обсесия с детето, издигнато на пиедестал от своите родители. Просто живеем в свят, в който невинността в зрелостта (доколкото това не е бил винаги оксиморон) са сменени с агресивен технократичен прагматизъм, лишен от всякакъв хумор и чувственост. Притеснителна е дистанцията както между персонажите на екрана, така и между творбата и бедния зрител, който вече така рядко е конфронтиран от измеренията на невинността и игровитостта. Финалът на филма е невероятен полет – красив и сърцераздирателен, който все пак се открива път към възможна надежда.

Макар филмът да засяга множество теми от ежедневния социален ред – тормоз, полова самоидентификация, отчуждение, психично здраве, Корееда успява да избегне всяко клише и не позволява сюжетът да се инструментализира като проводник или пропаганда по политически/артистично коректен начин. Всеки нюанс, поведенчески и повествователен, е изработен фино и специфично и така отказва да бъде част от нечий чужд, предписан контекст. Аз съм изключително чувствителен на тема „изкуство“ по предварително зададена тема – тоест съвременно обслужване на политическа идеология; в най-добрия случай подобно псевдо-изкуство ме отегчава, в по-лошия – ме отвращава със своята безгръбначност и лакейска поза. Нито едно финансиране и никоя фестивална награда не могат да оправдаят колениченето на артиста. „Чудовище“ има в себе си и духа на времето, и нужната актуалност, но преди всичко – особения поглед на своя създател. 

Богатите и изненадващи композиции на кадрите са впечатляващо развити от саундтрака на филма – едно от последните произведения на напусналия ни тази година през март композитор Рюичи Сакамото. 

„Чудовище“ на Корееда е изящна картина на детството, измайсторена от един зрял мъж с безгранична любов и разбиране към парадоксалното съвършенство на невръстността, която не може да бъде сведена до никоя норма.