Когато Робърт де Ниро говори за Паоло Сорентино

В „Ръката на Бог“, история за съзряването на Паоло Сорентино, има толкова много страхотни неща. Това е изключително личен филм. Сорентино, който е както сценарист, така и режисьор, създава свой двойник – Фабието, а действието се развива в родния му Неапол.

Най-важният партньор на екрана на Фабието не е някой от прекрасните актьори, а самият град. Любовта на Сорентино към Неапол си проличава в красивите начални кадри, проследявайки пътя от Неаполитанския залив към града. Привързаността му към разнообразните персонажи: чудати, често много смешни, по-големи от живота, страстни (с което имам предвид шумни), пълни с радост и надежда. Бил съм в Неапол само няколко пъти, но за мен този филм е подчертано неаполитански, както много от филмите на Марти Скорсезе ("Вълкът от Уолстрийт", "Да изведеш мъртвите", "Средни улици", "Шофьор на такси" и т.н.) и на Уди Алън ("Ани Хол", "Дани Роуз на Бродуей", "Манхатън" и т.н.) са нюйоркски. В много отношения Неапол ми напомня за италианско-американския Ню Йорк, който обичам.

Локацията в Южна Италия служи добре за разказа на Сорентино. Той казва: "Реалността е само отправна точка за една история. Тя трябва да бъде пресъздадена. Тук, в Неапол, имаме забавен начин да преоткриваме спомени."

Въпреки трагедията, която е в буквалния център на филма, "Ръката на Бог" прелива от забавление. Сцени като обяда на открито на голямото семейство и последвалата разходка с лодка са изключително очарователни. И макар че централната история е как Фабието е изтръгнат от несигурната си младост и повлечен към преждевременна и нежелана зрялост, историите по пътя са безценни. Например Армà, контрабандист на цигари/дребен хулиган/подкрепящ приятел и в крайна сметка осъден затворник; необичаен, да, но напълно правдоподобен за мен заради собствения ми опит в Ню Йорк като дете.

Да не забравяме и Капуано (истинският Антонио Капуано, известен неаполитански режисьор, става ментор на младия Сорентино). В една прекрасна сцена в края на филма Фабието моли Капуано да го режисира. Капуано последователно му задава въпроси и го ругае, като гласовете им се издигат, почти музикално. Усещането е като от сцена на голямо оперно представление. Фабието му казва: "Вече не ми харесва реалността. Реалността е отвратителна. Затова искам да правя филми." Той иска да отиде в Рим, за да пробие в киното. Капуано му крещи: "Само задници ходят в Рим! Знаеш ли колко истории има в този град... Виж! ... Възможно ли е този град изобщо да не те вдъхновява? ... Имаш ли история за разказване? Намери смелост да я разкажеш! ... Изплюй камъчето!"

Фабието все пак отива в Рим. В края на филма той е на път. И сега - 35 години по-късно - Сорентино се завръща в Неапол, воден от Божията ръка.