Паоло Сорентино: „Аз съм просто дете с брада.“

Новият „ТЕ“ и невероятният образ на Берлускони.

Дългоочакваният филм "Те" на Паоло Сорентино. След истинския пир за сетивата с "Великата красота", "Младост" и "Младият папа", почитателите на Сорентино броят дните до следващата възможност да се поразходят в света му. Какво ли се случва в главата на режисьора е въпросът, който всички си задаваме. Как може да е толкова добър, е следващият. Как успява да разкаже цялата тази пищност?

Още от първия филм, който направих, не съм променил особено идеята си за кино. За мен да направиш филм винаги е било като да отидеш на ресторант. Когато бях малък и излизахме навън с родителите си, беше истинско събитие, истински празник. Време да ядеш много, вкусно и добре. А днес в ресторанта всички молят за една малка салата. Майка ми обичаше да казва, че ако спазваме диета, то по-добре да си останем вкъщи. Не претендирам, че филмите ми са перфектни. Но големи, пищни, дори прекалени... това да. Със сигурност. Когато отиваш на кино, трябва да излезеш разтърсен, променен. Трябва да усетиш дори ефекта на свръхдоза.

На почти 48 години, с "Те" 1 и "Те" 2, Паоло Сорентино разказва историята на Италия по най-образния начин. С жени, политици, бедни, слуги, фалшиви приятели, галактики, звезди и планети, заети с вечното въртене около едно-единствено слънце, наречено Силвио.

Берлускони е огромен разказвач сам по себе си. Стига ни дори фотороманът, който изпрати по къщите ни през 2001 година. Това е готов сюжет за филм. Мислих много години наред, изчаках да мине цялата истерия около него... Докато снимах, непрекъснато си припомнях мисълта на Сюзан Зонтаг: Всяко нещо започва да ме вълнува тогава, когато спре да вълнува останалите... И тогава, когато светлините на прожекторите изгаснаха и истерията около Берлускони секна, започнах да снимам. Той се появи на италианската политическа сцена след Моро, Андреоти и Берлингуер - политици, които са шампиони по сериозност, студенина и резервираност. Чужди на безкрайните купони и пълните салони. И после се появи Силвио. Точно обратното на представата за власт, която имахме до този момент. С цигара в уста, торта на масата, чаша вино. Такъв беше и през юли, когато се срещнахме. Но частните срещи са такива по дефиниция и би било изключително невъзпитано да разкажа какво сме си говорили. Берлускони поиска да се срещнем и аз отидох. Ясно е, че за човек като мен, за когото наблюдението е основна работа, може да е полезно дори да видя как Силвио отмества салфетка или си мърда пръста, например... Цялата тази мистерия около срещата ни ми се струва абсурдна.

"Те" е филм за страха на хората. Независимо от поста, който заемат. За ужаса, който Силвио изпитва от смъртта и старостта (Сорентино споделя, че е искал да включи във филма и сделката за финансиране на Сан Рафело, където се работи върху изследване за вечен живот и запазване на тялото). Филм за истинската Италия, разделяна между Юг и Север. Италия, притежаваща дефекти, Италия, пусната по инерцията на Юга, но от друга страна спазваща правилата на богатата северна част. За непрекъснатото чувство и паника да не останеш назад, в провинцията, вместо да търсиш място под слънцето на големия град и да измислиш куп схеми, които в една страна, където стойността на честната дума отдавна е изчерпана, е нещо съвсем нормално. За недоволството на младите, търсещи мигновен успех и пари. Без усилия. За страха на Вероника, съпругата на Силвио, остаряваща красиво като истинско Duomo, че е вече ненужна. Дори на самата себе си. Чувство, което и Сорентино често изпитва. Изгубва родителите си на 16 и признава, че страхът му е бил верен спътник през целия му живот. Това го кара да се чувства винаги като малко момче, което, макар и поканено на масата на възрастните, никога няма да заема истинско място в света на големите. Може би затова толкова се интересува от старостта, може би именно затова успява да я разкаже толкова подробно. Огромната амплитуда между нахаланата, приличаща на свирепо животно младост и тихата и за някои негови герои напълно ненужна старост. Дали е равна на смъртта, дали изобщо има смисъл да я изживяваме, дали животът не приключва тогава, когато тялото ни започне да ни предава или можем да черпим от неспирната и богата енергия на живота, заобикаляйки се от млади, красиви, невинни, топли създания?

Аз съм просто дете с брада, на което в същото време му пада косата. И е много трудно да убедя възрастните, че не принадлежа към техния свят. Берлускони, например, винаги се е опитвал да влезе във всички възможни роли. И за него беше много трудно да се справя с всички задължения и правила. Именно това накара цяла Италия да говори за него. Беше основна тема на всеки разговор: в ресторант, на бар, на вечеря. А сега разговорите са много по-скучни. Със сегашните управляващи...

И когато ефектът от кокаина и MDMА си отиде, всички се връщат към непосилната лекота на битието. Потъват обратно в непрекъснатия стремеж за бърза и скорострелна печалба, слава и безкраен, нестихващ празник. Докато дъхът им не започне да прилича на старчески. Костите да стават по-леки. Косите - бели. Чувството за непотребност - адска. Тогава не те спасява нито вилата в Сардиния, нито малкия частен вулкан в двора, нито 20-те къщи или храмът, който построяваш на съпругата си за добре дошла. Когато партито свърши, земята се отваря и единственото, което оцелява, е... Гледайте филма.

Докато този страшен момент дойде, за щастие... имаме Сорентино. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт