Мъжете и жените, заедно и поотделно, са Човекът

„За да се осъзнае истинската ценност на свободата, трябва първо да се огледаш в тези, които са като теб.“

На осемнайсет осъзнах, че в обществото да си жена е по-различно от това да си мъж. Толкова късно, защото имах късмета да живея в дом на двама души, които бяха избрали да бъдат партньори. Които никога не нарушиха вътрешното си споразумение да не живеят в какъвто и да е тип йерархична конструкция, на върха на която да стои непременно някой от тях. Майка ми беше от типично обикновено работническо семейство, в което жената е домакиня, а мъжът издържа семейството. Нямам представа дали отношенията в това някогашно съжителство са били маркирани от някакъв вид насилие, обида, омаловажаване или унижение, но аз имах забележително независима майка с доста оперено обществено поведение и бунтарски характер. 

Баща ми пък беше син на жена, минала през най-безжалостни обществени порицания и квалификации. Беше преживяла непозволено и обявено за неморално съжителство с дядо ми, емиграция, вдовство, а после и ново семейство, в което цял живот й се беше налагало да балансира между дребнавите и злостни претенции на роднини, изповядващи две различни религии. До края на живота си моята баба остана от онзи тип жени, които по време на турското робство са ставали войводки и са хващали гората. Войводстваше дипломатично и с такст, като съумяваше някак да се движи по ръба на едно подтискано, но все пак съществуващо разделение във фамилията. При това разделение не по линия “мъже и жени”, а “наши и ваши” - християни и мюсюлмани. Вероятно тази доста силна опозиция е туширала до голяма степен мъжко-женските джендър боеве в семейството. Въпреки това не мога да кажа, че баба ми е феминистка - просто си беше една окомуш жена, която се беше справила с твърде много трудности, за да позволи някой да й създава нови. Дори и този някой да е собственият й съпруг. 

Как стояха нещата у дома? Парите се слагаха в едно чекмедже, откъдето всеки взимаше толкова, колкото се нуждае. Задачите се вършеха от този, който има време, възможности и желание. Готвеше онзи, на когото му се готви или е свободен. Нямам спомен за домашни скандали, в които да се разменят тежести от типа “това ще е така, защото аз казвам” и още по-малко “ти не знаеш и не разбираш, защото си глупава/глупав, селянка/гражданин, мъж/жена”. Един път си спомням майка ми да напуска апартамента с апломб и голям куфар, а татко да я увещава на вратата да се върне, защото “та нали заедно ще стареем!”. Не “защото ще ти взема детето”, “защото нищо не можеш” или “защото я се погледни на какво приличаш - никой няма да те вземе”.

Вкъщи тези двама души, понесли на рамената си и трансформирали своите семейни модели, поддържаха атмосфера, която днес в много домакинства би изглеждала, уви, твърде либерална. И това днес, в двайсет и първи век, когато никак не се очакваше да се мерим именно по полов принцип, ми е много тъжно да го кажа! Защото като повечето хора и аз съм устроена да смятам, че с времето нещата могат само да еволюират, особено, когато се отнася до социално общуване, възприети като подходящи модели на обществено поведение, обществени нагласи и народопсихология. 

Опитвам се да разбера как стана така, че внушително голяма част от днешните съвременни българи в своите двайсет и трийсет години масово приемат сексизма като някакъв вид изконна даденост с положителен знак. Не го осъзнават като негативна практика, а го реабилитират като вид “традиция”. Откъде тези млади хора взеха да възхваляват някакви ретроградни модели на подчинителни семейни връзки, в които жените и децата са “товар” и “стока”, за която мъжът трябва да се грижи, дори упражнявайки физическа сила или психически тормоз. Как така момчетата и момичетата, чиито майки работеха и работят наравно с бащите им, закопняха за милозливо семейство, в което тате носи, а мама меси, има си женска и мъжка работа и съответен набор от наказания за провинила се съпруга. 

Имам един доста по-млад от мен приятел, с когото ежеседмично се виждаме, за да си говорим за литература. Човекът е успял бизнесмен, адаптивен, любознателен и с много точна преценка за себе си и живота наоколо. Още не е женен, въпреки че е от последователните хора, които имат брака като важна точка в житейската си реализация в едно точно определено време. Наскоро се заговорихме за съвременните отношения между мъже и жени. “Всички момичета днес те гледат първо в портфейла”, ми казва моят приятел. “Да, де - контрирам аз - ама да са с някого за парите му, ги прави зависими и в този смисъл, ако попаднат на неправилния човек, могат дори да бъдат насилвани или използвани!”. “Така е, - отговаря ми той - но те нямат нищо против да плащат и такава цена. Смятат, че финансовото спокойствие може да струва от време на време по някой и друг шамар, заплаха или обида.”

Стана ми страшно. Защото това означава, че образът на жената като някакво слабо, зависимо и създадено да е физически или психически буфер на природно по-силния мъж създание, си е пуснал сериозни корени в българското съзнание. Казано направо, не са виновни само мъжете, че възприемат жената като несъвършен придатък, като парче от нещо, което им принадлежи по право. Виновни са и жените, които умишлено се поставят в тази позиция, отказвайки изобщо да поемат живота като лична отговорност на всеки, независимо от неговия пол. Заради лесното на това винаги някой друг да е виновен.

Заради добре наторената със сексизъм почва на мутровщината, която процъфтява у нас и от своя страна също си има йерархична структура, където мутресата е просто трофей. И заради масовото опростачване на нацията, която се е закопала в някакви фалшиви “народни традиции”,  според които ролята на жената се простира от “либе” до “мале”. А на обществените й занимания се гледа снизходително, като на малоумно същество, което трябва да се интегрира в света на мъжете, които от своя страна имат право да решат дали да го подкрепят и назидават или да му плеснат два шамара и да го върнат между координатите на печката, мивката и детското гърне. 

По телевизия TMC всяка делнична вечер преди новините върви едно магазинно предаване, наречено “Куотидиан” (“Ежедневник”). Трае час и половина, разчита на екип от готини и млади хора, които имат конкретни задачи и теми във всеки брой. Има сатиричен, хаплив дух и много свободен, но интелигентен език. Един път в седмицата, в петък, като специален водещ на рубрика, в предаването участва една журналистка, специалист по проблемите на секса. Казва се Мая Мазурет и работи именно като “сексперт” във вестник “Льо монд”. Темите, които представя, са безкрайно интересни, тя самата е спокойна, усмихната и ведра и най-важното - говори за всичко откровено, едно към едно, компетентно и аргументирано.

Така в ефира става дума за всичко, което се случва в интимността между двама души - за либидото и какво го подсилва, за възбудата, за потентността, за задоволяването и удоволствието, за любовта и посланията й. Говори се и за конкретни неща в секса като орална любов, преждевременна еякулация, клиторен и вагинален оргазъм, “засечки” от всякакъв тип, различни пози и по-специфични желания. Пак да обърна внимание, че часовият пояс е този преди новините - т.е. между 18.30 и 20 ч. Децата и във Франция, както и в България, по това време не спят. Само че никой не се стреми да скрие от тях това, което и без друго един ден като възрастни ще правят - секс. И още нещо - провеждан в напълно ежедневен контекст, без излишен свян и табута, този разговор се превръща в обществено говорене, в размяна на мисли в среда, която трябва, иска и може да участва в него до последния свой представител. Разговорът за секса тук е основен, защото в него се поставя много важно равенство - това между партньорите (независимо дали са мъж и жена или са от един и същи пол), които имат право на удоволствие и реализация, и нямат право на насилие и отнемане на свобода. По този начин се елиминира възможността улицата да “възпита” децата и естествено да ги канализира в най-древния изкопан канал - този, основан на принципа на подчинението на един човек (жена) на друг човек (мъж) и физическите параметри на това “превъзходство”.

Да ви кажа честно, интелектуален подарък е да слушаш специалист, който не изповядва нито едно от пост соц секс клишетата на самозвани сексолози по нашите земи от типа на Наталия Кобилкина. И който се фокусира не върху това какво трябва да прави “жена”, за да задържи “муж”, а какво могат да правят двамата, за да им е добре заедно. При това рубриката на Мая Мазурет е само един от многото примери на свободно обществено говорене по темите за половете тук - ненатрапчиво, недидактично и без агресия. Не, че това е премахнало напълно например насилието над жени, разбира се. Но е изострило общественото чувство към него, като е изградило друг контекст като обществено полезен и обществено приемлив. Така и сексизмът и мизогинията са социално възприемани не просто като морална отживелица, но като престъпление. 

Тези дни в медиите и социалните мрежи се разпространява писмото на Гергана Сапунджиева (Дякова), бивша приятелка и майка на двете деца на известния с известността си плейбой, някой си Андрей Едрев. В това писмо тя разказва страховити неща от живота си с този човек. Докато го четях, не можех да повярвам, че изобщо човешко същество може да се отнася така с друго човешко същество, въпреки че за петдесетте си години съм видяла и изпитала лично какво ли не. По едно време случките, описани вътре, придобиха толкова садистичен характер, че истински се упраших за това момиче. Уплаших се за нея към днешна дата, сега. Защото няма как да бъда сигурна, че която и да е институция у нас ще може да застане плътно зад нея. И че дори и да застане, хора като този въпросен измислен герой, разполагащи с компромати и съответно връзки, все ще намери начин да го блокира или манипулира. Нещо като Джефри Ъпстийн, чиято история разбрахме в детайли, благодарение на нашумелия документален филм за него.

Власт, пари и плът - сборът от тези три неща успява да парира всякаква морална чувствителност, всякаква отговорност. Затова и нашият локален “герой” Андрей живее необезпокоявано със самочувствието, че държи чужди животи на конец. Дори буквално го е демонстрирал, като саморъчно овесил невръстното си дете за крачето над някаква пропаст, за да скове от страх жена си и майка на детето, заявявайки й, че от него зависи както детският живот, така и нейният собствен. Такова отношение към жените е формирано в това общество, в което всяко съревнование е базирано на физическа сила. По закона на джунглата наистина животът на едно бебе зависи от това дали баща му ще реши да го хвърли в бездната или ще благоволи да остави юмрука си стиснат, докато го държи за крачето надвесено над нея. В това общество един мъж може да заповяда на една жена да си обръсне косата, защото така била по-хубава. И пак в това общество още дълго много момичета ще слушат подобни заповеди и ще им се подчиняват, защото ще продължава да ги е страх. Или ще са възпитани, че това отношение е нормално. 

Чувството на страх ни е заложено по природа. Новородените бебета, независимо дали са момчета или момичета, когато са чисто голи, разперват ужасени ръцете и краката си встрани като малки паячета. Правят това, защото ги е страх. Еднакво ги е страх, нищо, че са от два различни пола. Тогава родителите им ги приласкават, за да им дадат усещането, че всичко е наред и те не са сами. Ще мине много време, докато осъзнаят собствената си човешка сила и потенциал за справяне с различни ситуации. През това време родителите и обществото трябва да ги учат на безстрашие, да им показват какво е смелост, да ги тренират в битките и да ги обичат, докато падат и стават в тях. Не да им намират уютни хралупи, в които да им запречват пътя с измислени граници като полова определеност, женски и мъжки задължения и следващото от тях чувство за подчинение и зависимост. Зависимите хора и тези, които мислят, че подчинявайки ги, сами не зависят от нищо, са еднакво несвободни. Една зависимост винаги поражда друга. От този цикъл няма как да се роди нито една свобода.

Пък за да се осъзнае истинската ценност на свободата, трябва първо да се огледаш в тези, които са като теб. Човеците. Без значение дали са мъже или жени, хетеро или хомосексуални, бели или черни, българи или други. За да стигнем до това осъзнаване, първо трябва да възпитаме децата си, че жените и мъжете, заедно и поотделно, са Човекът.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт